0
2207

Домът е там, където…

Untitled copy
„Монолог с куфар“, изпълнява Герасим Дишлиев

„Куфарът на брат ми“ – съставител и редактор Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2015 г., оформление на Люба Халева. Откъс от книгата  – „Ечемичени ниви“ от Пиер Дж. Мейлак.

Гледах „Монолог с куфар“ първия път, когато Герасим Дишлиев го изговори и изигра в София. Бяхме с много приятели. Някои от тях не живеят постоянно тук. Просто случайно бяха в момента. Аз живея тук обаче, не съм живяла извън България дълго, всъщност почти не съм живяла, като изключим някакви 8-9 месеца, но през толкова далечната 1995 г., че все едно, че не са били. Трябва да призная и това, че не разбирам носталгичните текстове, обикновено не ме вълнуват, мисля, че ако си избрал да живееш някъде, значи си го искал, желал, мечтал и няма за какво да сантименталничиш. И да, моноспектакълът на Герасим не беше това. Но аз се почувствах като човек, живял другаде. И преживях България като спомен, като болка, като мирис, дъх. Като сълзи дори. Една от любимите ми приятелки, която живее и работи в Европа, която е стегнат, модерен и абсолютно несантиментален човек, беше с насълзени очи. Не че го призна. А аз неслучайно започвам с този личен спомен. „Куфарът на брат ми“ е книга, вдъхновена от този същия „Монолог с куфар“. За петгодишния си вече живот спектакълът е прекосил близо 150 000 км, игран е на 4 континента, в 25 държави, в 67 града и на 12 езика.

Съставител и редактор на книгата е Невена Дишлиева-Кръстева, издателството е ICU, а оформлението – на Люба Халева. Двадесет и две много лични истории за емиграцията – външна и вътрешна; за езика, с който говорим себе си и света; за смисъла на дома – как го разбираме, как го чувстваме и как живеем в него… Авторите в тази наистина вълнуваща книга са преводачи, сценаристи, театрали, кинаджии, актьори, журналисти, фотограф, а също българи, пръснати по всички краища на света, малтиец, живеещ в Белгия; иранец, установил се в Канада; индиец, роден във Великобритания; виетнамка, която говори български по-добре от всеки друг език и живее в Барселона.

Георги Господинов, Капка Касабова, Явор Гърдев, Димитър Камбуров, Катерина Стойкова-Клемър, Димитър Кенаров, Нева Мичева, Рана Дасгупта, Бабак Салари, Пиер Мейлак, Ан Фам и още –  до 22 – силни, всеки по своему, разкази, обмислящи и изповядващи преживяването на емиграцията, живота на място, където не си роден, заминаването и завръщането.

Книга, която е смела, защото не подминава важното, не преглъща тъжното или болезненото, честна в изповедта.

 

Куфарът на брат ми

 

kufar2Пиер Дж. Мейлак е малтийски романист и разказвач. Носител на Европейската награда за литература, победител в Международния конкурс за кратък разказ „Море от думи“ и петкратен лауреат на Националната литературна награда на Малта. Творбите му са превеждани на множество езици, сред които английски, френски, арабски, италиански. До края на 2015 г. на български ще излезе сборникът „След като ми каза лека нощ“ (ICU). Родителите на Пиер са малтийци, но се запознават в Манхатън и той израства с историите за хора, които се опитват да се почувстват у дома далеч от дома. Понастоящем живее в Белгия с приятелката си естонка и малкия им син.

 

Ечемичени ниви

Дядо ми и аз напуснахме острова на двайсет и една – през половин век един от друг. Тръгнахме да търсим онова, което според нас не можеше да се намери там, където живеехме. В неговия случай – нивите с ечемик, за които толкова беше слушал. В моя – непредвидимостта на битието, белязала живота на персонажите от любимите ми романи. Понеже докато растях, осъзнах, че почти никоя от историите, които обичах да чета, не би могла да се случи на толкова малък остров. На практика нито една от онези, които бих искал да са част от моя живот. И така, заминах да гоня мечтите си за мои ечемичени ниви.

Ечемик, ечемик, ечемик – докъдето ти поглед стига, така му казали. Нищо друго – само ечемик, който проблясва на слънцето, гален от лекия бриз. О, каква гледка само. Искал да ги види тези нивя дядо ми, да ги усети, да работи сред тях. Искал на смъртния си одър да съжалява за едно нещо по-малко, да е отметнал с чавка квадратчето пред „ечемичени ниви“. Години по-късно човекът, отишъл да го посрещне на летище „Кенеди“, разказваше, че първото, което дядо направил още с излизането си от терминала, било да се огледа наляво и надясно покрай шосето, гъмжащо от таксита и потънало в обичайната летищна какофония, да разпери ръце – притеснен, че май са го метнали – и да попита: „А ечемикът къде е?“.

Първите няколко дни в града само обикалях, вглеждах се във всичко, което ми попадаше пред очите – фасадите на къщите, балконите, лицата, витрините, ресторантите и автобусните спирки. Разхождах се и сравнявах всичко видяно с онова, към което с времето бях привикнал. Две колонки в мислена екселска таблица, които запълвах с всяка стъпка, с всяка гледка, с всеки аромат. Разхождах се сам. Понеже нямаше с кого. Колегите ми бяха дружелюбни. Въведоха ме в работата, показаха ми кое къде се намира, къде да ходя, какво да правя. Точно каквото исках. Но това, от което се нуждаех, беше човек, с когото да се разхождам, с когото заедно да правя едно или друго. Колегите ми не бяха такива. Изглежда, се бяха наситили на града и сега живееха в предградията, пътуваха до работа и обратно всеки ден. Но не се оплаквах. Нима това не беше сред причините, поради които заминах? За да имам точно такива колеги?

Докато един ден на разходка, месец след пристигането ми в града, не ме спря момиче на моята възраст. Черни джинси и сив вълнен пуловер. Големи тъмни очи. Червени устни, които оформиха свенлива усмивка. Заради сгънатата карта в ръката й предположих, че се е загубила. Така се и оказа. Попита ме дали познавам града. Ами, донякъде, отговорих. Провървя ми, защото знаех къде се намира киното, което тя търсеше. Дори си представих неоновия му надпис. През изминалия месец бях минавал покрай сградата вече няколко пъти. И веднага начертах мислен маршрут, по който бихме могли да стигнем. Тръгнахме и тя сподели, че току-що е пристигнала и е чувала за града само най-хубави неща. Лицето й грееше, озарено от очакване. Когато ме попита защо съм напуснал дома си, й разказах за дядо и неговите истории, а докато говорех, забелязах на лицето й изражение, каквото не бях регистрирал до този момент. Обърнах му внимание, запазих го в спомена си като дете, което е намерило красива мидичка на плажа. В този момент осъзнах, че сме се загубили, и спрях, за да помоля някого да ни упъти, а момичето до мен се усмихваше. Накрая, когато най-сетне намерихме правилния път към киното, си дадох сметка, че това също е една от причините да напусна дома си – възможността да срещнеш някого на път за вкъщи след работа във вторник следобед – човек, когото не си виждал никога преди, чието минало не познаваш. Човек, чието ухание е толкова непознато и чиито очи са виждали път, по който ти все още не си минавал.

Ето това е трябвало да си помисля онази сутрин, когато напуснах дома. Само че тогава ми идеше да ревна. Защото нещо ми подсказваше, че с шестте мънички крачки от дивана до вратата затварям глава, която въпреки всичко е свидна и топла. И нямах никаква представа какво се крие в следващата, която ми предстоеше да отворя. Наведох се да целуна баба за довиждане, долових мириса, който излъчваше роклята й, и го съхраних като аромата на детството си. Тази целувка като нищо можеше да се окаже последната ми. Обзе ме паника, каквато връхлита всеки, пропуснал да предвиди очевидни последствия. И така, смотолевих едно довиждане, все едно отивах за прясно мляко до бакалията отсреща и щях да се върна след минутка.

На летището, докато си чаках полета, погледнах навън, към къщите от жълт камък, каквито знаех, че никъде другаде няма да видя. Погледнах слънцето, обвито от оранжев ореол, от мека топлина. Погледнах знамената, пърхащи над плоските покриви на къщите – дали ще срещна другаде такава страст. И ми се прииска онази сутрин аз също да се бях събудил и да бях издигнал флага си, а малко преди заник слънце да бях отишъл да го спусна и да го сгъна прилежно, и да си мисля кое знаме ще издигна на другия ден[1]. Де да бяха и моите потребности такива – де да ме движеха простичките радости в живота. Прииска ми се да не бях попадал на всичките онези истории, които копнеех да изживея, а пътешествието на дядо ми до златните ниви да не ме беше омагьосало така. Да не бях забелязал онази искрица в погледа му, която казваше повече за оставеното зад гърба му.

Мислех си много за него през онези първи дни в града, докато увеличавах периметъра на разходките си около наетата за месец хотелска стая с изглед към паркчето, където вечер се събираха младежи, пушеха и изпъстряха зидовете с графити. През този първи месец, докато се прибирах в хотела след дълга обиколка из града, бях изпълнен с копнеж по аромата и топлината на дом. По-късно се преместих при Габриел и Люси в района под моста, където нощем се сгъстява мъгла. Наех стаята им за гости, която ми беше напълно достатъчна.

Първата вечер ме поканиха да хапнем заедно. Габриел ме попита дали ще пия вино, а на мен ми се стори, че по-учтивият отговор е да кажа, не, благодаря. Така прецених. Пък и у дома вино се пиеше много рядко.

– Не пиеш вино, така ли? – изненада се той.

– Само при специални случаи – отвърнах.

– Нима тази вечер не е достатъчно специална?

У тях започнах да гледам на света с други очи. Научих се да отварям правилно бутилка вино и да наливам в чаши, научих се да кормя риба, а също и къде да стисна авокадото, за да проверя дали е узряло. Разбрах какъв джаз за какво настроение е подходящ, как да разучавам карта и вместо граници, да съзирам лица и мечти. На излизане за работа първия ден проявих глупостта да си заключа вратата на стаята. Тепърва щях да се уча на доверие.

Тогава срещнах момичето, което се беше загубило на път за киното, и осъзнах, че онази разходка ще да е била една от най-красивите в живота ми. Толкова красива, че ми се искаше никога да не свършва. Защото истината е, че до онзи момент никога не се бях разхождал с човек, когото ми се е искало да опозная. Пристигнахме пред киното, а аз така и не бях измислил какво да й кажа на раздяла. Нима не си бях дал сметка, че разходката все някога ще свърши? Или пък причината да смотолевя набързо някакво довиждане и да си тръгна беше младежът – висок и симпатичен, с червена жилетка – който я чакаше? Същата нощ, докато си лежах в леглото, си мислех колко красиво ухаеше тя. Каква грациозна походка имаше. И какъв късметлия е онзи младеж. Въображението ми заработи, опитах се да си представя, че момчето е просто брокер, който е трябвало да й покаже гарсониера наблизо. Но мечтата ми тръгна в друга посока.

През следващите дни я търсих навсякъде. Градът не беше голям. Все някъде, все някак героите в романите, които четях, неизбежно се срещаха. Все нещо се случваше. Всеки ден криеше изненада, която си струва да търсиш, да очакваш. Представях си как всеки от двама ни има в джоба си чипче, което изпраща сигнали до далечен компютър. Две електронни светлинки – като във видеоигра – които примигват по черен екран. Единственото, за което мислех, бе как тези две точици се сливат в една. Със сигурност, мислех си, е въпрос на време.

Тогава, през онези първи месеци в града, обичах да си представям как нейната мигаща светлинка пулсира в синхрон с моята. Виждах как моята лампичка облива в мека светлина късчето ечемичено поле, което обитавах.

Превод от английски: Невена Дишлиева-Кръстева

 


[1] Съществува малтийска традиция хората да издигат от покривите на къщите си различни знамена, особено през лятото. Знамената далеч не са само малтийски – някои избират флаговете на страна, в която са живели, или пък на любим спортен тим, или изразяват почитта си към папата, като развяват флага на Ватикана. Нерядко е въпрос на чест и престиж кой ще си купи по-впечатляващо и по-голямо знаме. Б. пр.