Разбира се, че глобалните ангажименти, които поемат САЩ след 1945 г. и за които говорих в края на предишния текст под това заглавие, в един продължителен период от време генерират и някои негативни последици. Така например – за да бъда съвсем актуален – водейки своята глобална („левиатанска“) политика на поддържан в Евразия баланс, на разединяване на основните ѝ сили – Русия и Китай – Америка, практически от началото на 70-те години на ХХ век започва да „благоприятства“ комунистически Китай, отваря се за внос на неговите суровини, а по-късно и за някои негови (по-евтини) стоки, дори „изнася“ сегменти от своето производство в тази многолюдна и разполагаща с евтина работна ръка азиатска държава. Поради това обаче в САЩ постоянно нараства делът на внасяните от Китай стоки, които престават да се произвеждат в самата Америка. Като се добави към това и нарастващия внос от съюзната и обогатена от обединението си Европа, това довежда до увеличаването (в САЩ) на дела на един глобален, транснационално-търговски елит, издигащ се все по-високо над широк клас от по-скоро чиновническо-потребителско, отколкото производително-предприемаческо население. Не ще и дума, че това не е особено здравословно за националния дух на тази „пионерно“ създадена страна на традиционната персонална инициативност и отговорност.
Вярно е, изглежда, и това, че вживяла се в ролята на глобален военен протектор на свободния свят, Америка не проявява през последните десетилетия особена настойчивост към солидарното споделяне на тези ангажименти от европейските ѝ партньори. Факт е, да – че едва пет от всички европейски членове на НАТО заделят днес договорените 2% от националните си бюджети за поддържането на мощта на североатлантическия алианс.
И все пак: всичко това не може с лека ръка да се определи като (десетилетно) „възползване на Европа (а и на целия свят) от САЩ“, на което „трябвало най-сетне да се сложи край“. Още по-малко на натрупалото се през тези седем десетилетия може да се сложи край с един замах и с лекомисленото обявяване на (едновременни) „войни“ във всички посоки. Защото не може да не се съобрази например, че стратегически благоприятстваният през тези десетилетия Китай, така или иначе вече се е развил като мощна икономическа сила, просперираща от производство за и внос в САЩ и обявяването на формена „война“ с него, с цел да се възроди собственото американско производство, да бъдат „върнати“ американските компании в Америка, няма как да остави порасналия „азиатски тигър“ безучастен. Няма как да остави без ответ и Европа налагането на високи вносни мита за нейните стоки в САЩ и обявяването на довчерашния съюзник за „неприятел“ (foe). Тръмп може и да желае да направи „Америка отново велика“ като я огради от превърналите се в конкуренти на собственото ѝ производство държави, но във вече глобализирания от самата нея свят, това няма как да не „глобализира“ срещу нея света, от който тя решава да се прибере в себе си.
Пак казвам: нима един търговски „нападнат“ Китай няма тутакси да потърси за себе си вместо досегашното трансокеанско, едно континентално – евразийско „реванширане“, а това разбира се означава „блок“ с Русия. Блок, на който „наказаната“ в същото време за десетилетното ѝ „възползване“ от Америка Европа, ще се превърне в прицел на нарастващ геополитически натиск.
Станал веднъж „глобален“, под дългогодишното „диригентство“ на САЩ, светът не може да се „деглобализира“, защото Америка е решила да постави себе си „над всичко“. Той, повтарям, просто ще се глобализира по друг начин. И този „друг начин“ тогава тутакси ще ни открие дълбинната философска неистина в геополитическата метафорика на Карл Шмит. Защото, ако в неговия „милитаристично“ стилизиран универсум „Левиатан“ и „Бегемот“ са еднакво библейските архи-чудовища, в схватката на които по-скоро няма „морал“, а само предопределен зверинен антагонизъм, то действителните „Евро-Атлантика“ и „Евразия“ са светове, въплъщаващи ясно различим и морално оценим политически етос. Глобалният евро-атлантизъм е всъщност глобалният свят на свободата, демокрацията и християнския персонализъм, докато „Евразия“ е глобалното „навуходоносорство“ на етатистката идололатрия, робията и корупцията. Да допуснеш консолидация на тази „глобална Евразия“ (Китай, Русия плюс все по-тендиращите към нея Иран и Турция) в резултат на протекционистките си мании е, повтарям го ясно и високо, равнозначно на извършване на историческо престъпление.
Но ето защо аз – за разлика от споменатите в началото на предишната част на този текст „консервативни“ Хари-Потърчета – не мога да видя нищо същински консервативно в политиката на настоящия американски президент. Не мога да видя нищо консервативно в това да рушиш съграждания – припомням пак – цели седем десетилетия евро-атлантически свят, за да протектиращ… местния добив на въглища, местното производство на стомана и автомобили. Не мога, най-вече, да видя нищо умно в това, в същия момент, в който си започнал „търговска война“ с Китай, за да прекратиш вносната му „инвазия“ да обявиш такава и на единствения си възможен съюзник в нея – на Европа (впрочем и на Канада). Та какво постигаш с всичко това? Принуден „евразийски съюз“ на „блокирания“ Китай с „наказаната“ Европа? Принудено сближаване на Западна Европа (на Германия, в която вече повече от половината германци определят Тръмп като по-голям враг от Путин) с Русия – най-големият страх на американския геополитик Джордж Фридман? Повторно свързване на, от поне четири десетилетия „протектирания“ за трансокеанско сътрудничество Китай с Русия? Тоест консолидирането на континенталния „Бегемот“, с поне една от чиито чудовищни „глави“ ще трябва да влезеш в преговори, за да продължиш да водиш и третата си, едновременна с останалите война – тази с Иран – и въобще да запазиш някакво „равновесие“ във войнственото си „вертиго“? А тази „глава“ (в случая Русия) изобщо, изобщо не може да бъде привлечена за твой съюзник в нито една от войните, които си повел. Защото във всяка от тях тя традиционно има свои цели, съвсем независими от твоите. Във „войната“ ти с Европа тя винаги е искала влияние в източната ѝ част (откъдето минават газовите ѝ тръби) и ще го поиска и сега като цена за отслабването на западната. Във войната с Китай тя никога, никога няма да стане твой съюзник, защото само заедно с него може да си осигури „дирижираща роля“ в очертаващия се ответен на действията ти „евразийски съюз“. В замяна на (съмнителната ѝ) помощ срещу Иран ще поиска, както вече виждаме, било „бетонирането“ на Асад в западна Сирия, било прекъсване на подкрепата за Украйна, равнозначно на „карт бланш“ за повторна инвазия в тази страна. Почти съм сигурен, че при бъдещите „срещи и телефонни разговори“ Путин ще формулира тези свои искания съвсем откровено.
Предишните американски президенти (и републиканци и демократи – без разлика) знаеха добре двете аксиоми, за да се спечели в глобалния сблъсък с Евразия: на всяка цена да подкрепяш Европа и на всяка цена да държиш разединени двете главни сили в Азия – Русия и Китай. И те успяваха да правят това последното, независимо, че десетилетия и двете бяха комунистически държави. Така Русия, притисната от запад и изток оставаше изолирана в „Сърцевинната си земя“ (Heartland-а на Макиндер) и цялостния евро-атлантически свят не позволяваше на „навуходоносорска“ Евразия да застраши критично глобалната цивилизация. Е, да – в резултат на тази „глобалистка“ политика САЩ бяха критично напълнени с китайски и европейски стоки, а много американски компании потърсиха сътрудничество за бизнеса си оттатък Тихия и Атлантически океан.
Ако си решил да сложиш край на това обаче, трябва да имаш предвид, че нищо вече натрупано не може просто да изчезне. И най-вече не може да изчезне наведнъж и навсякъде. Ако трябва да избавиш Америка от китайската икономическа инвазия, като поведеш война на високи вносни мита оттам, би било истинска лудост в същото време да обявиш аналогична война на Европа и да работиш за нейното разединяване. Нали – повтарям това – източният „тигър“ тутакси ще скочи към нея, а как Европа ще устои на офертите му, щом Америка на Тръмп е съдействала за нейното фрагментиране? Пък дори да удържи, щом Америка й заявява, че повече няма да позволи тя да се „възползва“ от нейната защита, няма ли да се види Европа вече и беззащитна срещу обърналата се към нея обединена Евразия?
Не, уважаеми „фенове“ на Тръмп – консервативно за държава като Америка е не да брани интересите на родните си въглекопачи и автомобилопроизводители, не да връща трансокеанските компании в САЩ, за да се трудят в тях американци, не да демонстрира открито симпатии към „архитектите“ на Брекзит, Борис Джонсън и Найджъл Фараж, за да противопостави „англо-саксонския свят“ на европейския, а да съхранява с всички сили постигнатото за седемдесет години глобално завоевание – обединения евро-атлантически свят на свободата и демокрацията. Защото, ако го руши (заради „въглекопачите“ и „англо-саксонството“) не просто не прави „Америка отново велика“, а – повтарям го и тук – работи за ставането велика на… Евразия.
И най-накрая: ние, уважаеми „консервативни“ младежи, живеем не в САЩ, а на Балканския полуостров – ако не сте забравили, в неговата най-източна част, само на няколкостотин черноморски мили от Русия, а поради това консервативно и даже „патриотично“ от наша гледна точка е не по абстрактно-теоретични съображения, защото така сме го научили от „учебниците по консерватизъм“ (който систематически бъркаме с „либертарианството“) да се радваме на „твърдата“ политика на Тръмп по отношение на „все по-либералната Европа на Меркел и Макрон“, на неговите „справедливи изисквания“ за 4% от националния бюджет за отбрана (непосилни за нас), а да държим на запазването на епохалното завоевание от втората половина на ХХ век – глобалната Евро-Атлантика (благодарение на което, впрочем, днес и вие самите можете да си играете на „консерватори“ и „либерали“ вместо да вървите „във един и същи строй, винаги във труд и бой“ със „съветските другари“, както с десетилетия бяхме принуждавани да правим ние). Истинският десен, патриотичен консерватор в България днес може да бъде единствено критик, а не „фен“ на – собствено – не-консервативната, а радикалистична политика на Тръмп за американски протекционизъм, която противопоставя Америка на Европа, а при едновременното с това „притискане“ на Китай, само усилва внушенията за един „изгоден и за двете страни“ голям „евразийски съюз“, катализира консолидацията на сухопътния „Бегемот“ срещу глобалния „Левиатан“ и заплашва преди всичко нас – най-лесните за „изтъргуване“ в едновременните „търговски войни“ на Тръмп на (поне) три фронта.
Ако Европа днес, както казват, нямала „наратив“, за да противопостави нещо увлекателно на политическото „хулиганство“ на американския президент (нещо с което отчасти съм съгласен), то съсредоточете се върху формирането на този „наратив“, а не се забавлявайте с анекдоти за „пиянството“ на Юнкер, за юношеските („леви“) увлечения на Столтенберг и т. н. Време е – щом ще се занимавате с политика – да се отучите да си „играете“ на нея.
