За премиерата на „Дон Жуан“ се заговори още през есента. Веднага след като приключи майсторският клас на Анна Томова-Синтова в Националната музикална академия, директорът на операта Пламен Карталов съобщи, че тя е приела поканата да работи с певците. Постановъчният екип също събуди очаквания – режисьор Уго де Ана и диригент Ерих Вехтер, и двамата добре познати от предишни постановки в театъра. Почти месец преди премиерата бяха обявени и певците, които ще изпълнят партиите. И започна очакването на определените дати. Описвам всичко това, защото операта на Моцарт е едно от моите предпочитани оперни заглавия. Това е опера, която не ти оставя и миг покой. В нея не можеш да се скриеш, трябва да бъдеш певец, актьор и много повече от това – да бъдеш музикант. Речитативи, арии – поне по две за всеки герой, дуети и невероятни ансамбли се редуват в двете действия. Винаги, когато слушам тази опера, си задавам въпроси, на които не мога да дам отговор. Какво и откъде е вдъхновението на великолепния Амадеус, създал тази „весела драма“? Какви са били певците през 1787 г., когато е играна за първи път в Прага? Какви са били оркестрантите, представили преди три века световната премиера? Спори се кога е написана увертюрата – в деня на премиерата или ден по-рано. Това днес е без значение, но пак се питам – кои са музикантите, получили на 29 октомври, деня на премиерата, нотите на една от най-брилянтните оперни увертюри и изпълнили я почти на прима виста? В пресата от онова време специално е отбелязано, че „Операта е изключително трудна за изпълнение“.
Разбира се, справката разкрива, че певците не са били случайни. Луиджи Баси е първият Дон Жуан. Наричали го „Господин Моцарт“, тъй като преди това бил първият граф Алмавива от „Сватбата на Фигаро“, а след това и първият Папагено от „Вълшебната флейта“. Тереза Сапорити е първата Дона Анна и със сигурност била такава, каквато я описват – атрактивна жена и актриса. Слуховете разнасят мълвата, че фразата във вечерята на финала Ah che piatto saporito е закачка с името на певицата. Катерина Бондини е първата Церлина. Тя е сестра на Тереза и съпруга на импресариото Паскуале Бондини. Та ето как всяка опера има своята история.
История „Дон Жуан“ има и на сцената на националния ни оперен театър. Започва през 1930 г., втората постановка е през 1963 г., третата през 1974 г., четвъртата през 2004 г. За премиерата през 1963 г. в оперните среди се носят легенди заради грандиозната работа на диригента Добрин Петков и заради звездния състав, включващ певци като Павел Герджиков, Лиляна Барева, Анна Алексиева, Светослав Рамаданов, Георги Генов и съвсем младия Никола Гюзелев. Защо напомням това? Заради факта, че през 2004 г. в постановката на „Дон Жуан“ предложена от Софийската опера за финалистите в третия тур на 13 международен конкурс за млади оперни певци „Борис Христов“, участваха Радостина Николаева като Дона Анна и Петър Найденов като Дон Жуан. Да видиш развитието на двама певци е повече от прекрасно за всеки, който следи историята на българската опера. Впрочем на същия конкурс се яви и Габриела Георгиева, както и Цветана Бандаловска, и всички те бяха сред лауреатите на конкурса. Дори прослушах записите от онзи трети тур и останах очарована от дръзновената решителност на кандидатите. Такива мисли ме връхлитаха преди премиерата.
И ето тя дойде – четири спектакъла, два състава – 18, 19, 20 и 21 април. За премиерата бяха поканени трима чужденци. Всички останали изпълнители бяха българи. Започвам с певците. Великолепна работа. Майсторски изработени речитативи – това е първото, което прави впечатление. Точен и верен ритъм, смислена фраза и акценти, органично свързани с действието и сюжетните връзки. Два състава, две различни трактовки на образите, пречупени през личните качества на всеки един от тях. На премиерата Вито Прианте беше елегантен, изискан, по младежки дързък джентълмен, убеден, че той е в центъра на събитията и всеки го обожава. Точно така звучеше и музиката в негово изпълнение – радостна, искряща, раздаваща се. Съвсем различен беше Петър Найденов във втората вечер – Дон Жуан, който може да бъде и брутален, и арогантен, но и галантен, някак по-близък до днешния ден. Неговият образ се приближи повече до концепцията на режисьора, особено в частите с поругаването на Дона Анна в първа картина и финалната оргия. Точно така звучеше и гласът – по-мощен, по-подчиняващ и заповядващ на околните. Желанието да обсебва особено силно пролича в сцената с Церлина La chi darem la manо.
Радостина Николаева беше онази Дона Анна, която винаги съм си представяла – разкъсвана между жаждата за отмъщение и преследването на един човек, когото не е сигурно дали тъй силно мрази. А леко снизходителното отношение към Дон Отавио добави нови щрихи към образа. Вокалното изграждане на партията беше свързано с ефектни градации – от яростната съпротива в първа картина, през нежните обяснения пред саркофага на Командора до клетвата Vendetta ti chiedo la chiede il tuo cor или разпалената ария Crudelle, a non mio bene.
Много стилна Цветана Бандаловска, тя беше по-праволинейна – изискваше отмъщение, а нежните грижи на любимия ѝ сякаш допълнително я натоварваха, което пролича в двата дуета с Дон Отавио. Изключителната музикалност на певицата ѝ помогна да преодолее екстремната трудност на партията най-вече в последната ария.
Ефектна Гарбиела Георгиева като Дона Елвира. Мисля си, че този образ е бил любим на Моцарт, създал атрактивните ѝ сценични явявания. Тя носи и драмата, и веселието, образ на жената, следваща любовта въпреки всичко и всички. Разбрах, че Габриела е трябвало да бъде Дона Анна, но си мисля, че и постановката, и публиката спечелиха от промяната. Партията е развита и актьорски по-добре, което позволи на Габриела да покаже както великолепна вокална линия, така и фино чувство за хумор. Искрено се забавлявах в сцените с Лепорело, преоблечен като своя господар.
Втората Елвира беше Лилия Кехайова, която продължава вокалното си и актьорско израстване. Както и при предишните два образа, тук видяхме една друга героиня. Лилия представи гневната жена, преследваща неверния любим жена, непоколебима да постигне желаното.
Нощ и ден на крак, сянка на господаря – разбира се, Лепорело, който открива операта със забележителната ария Notte e giorno…, последвана малко след това от още по-атрактивната Madamina. И тук двама изпълнители, два различни типажа, но кореспондиращи с образите на Дон Жуан – Андреа Кончети и Петър Бучков. И двамата бяха органични и верни на режисьорските изисквания, като същевременно представиха и своите собствени виждания. Кончети беше копие на господаря си – по-стилен и по-елегантен, докато Бучков беше по-първичен и истински.
Останах очарована от двамата изпълнители на Дон Отавио. Решен еднопланово от създателите си, единственото спасение за всяка постановка е красотата на тембъра и огромната музикалност на певците. Такива бяха изпълнителите Хуан Франциско Гател и Хрисимир Дамянов, които ме плениха с искреност и добра вокална техника, особено в по-виртуозните пасажи на Il mio tesoro. Специално искам да отбележа великолепното изграждане, което направи Хрисимир в прочутата ария Dalla sua pace, която беше представена с вълнуващи пианисими и затрогваща искреност.
Партиите на Церлина и Мазето бяха поверени на младите солисти на театъра Силвия Тенева и Ина Петрова, на Валентин Ватев и Николай Войнов, които бяха естествени и стриктно следваха указанията на режисьора – наивни и първични младежи, прелестни простодушни девойки. Отдавам вокално несигурните моменти на премиерното вълнение.
Колкото до постановката, мисля, че преживях известно разочарование. Досега всички постановки на Уго де Ана бяха изумително стилни и красиви. Също тъй красиво беше решението да качи едни от най-известните картини от музея „Прадо“ на сцената на Софийската опера. Така бяхме на прекрасно място, което с пестеливи размествания на стените Де Ана използваше много уместно. Ефектно беше извеждането на някои герои на авансцена за изповедните си арии, оставяйки „насаме с всички“, терцетът и поканата към маскираните Дона Анна, Дона Елвира и Дон Отавио. Много ефектен финал – докато на сцената компанията възхвалява добродетелта и справедливото наказание на „човека, който причинява зло“, в ложата той, обгърнат от огнени пламъци, вдига наздравица сред фатални красавици.
Същевременно имаше виждания, които бяха, меко казано, странни. Приемам смесването на стиловете – ту модерен, ту класически, селяните на сватбата, облечени в дрехи от миналия век, а благородниците в кринолини, но защо трябваше да има и чистачи на сцената, които търкаха с парцали пода и почистваха картините? Приемам прекалено арогантната сцена с нахлуването в стаята на Дона Анна, но оргията ала „Живите мъртви“ в последната картина ми подейства потискащо, особено вулгарните посегателства на вечния любовник към зомбираните му гости. Странно беше и непрестанното разнасяне на куфари по сцената, които не съдържаха нищо и обикновено се използваха, за да присядат героите върху тях. Наистина вярно е, че „човекът е човек, когато е на път“ и че всички в операта непрекъснато са в преследване на нещо, но едва ли куфарът е единственият образ на това. Недоумение събуди и подвижната закачалка, която пренасяше дрехите за преобличането на героите. Подчертаването най-вече с движения на сексуалния подтекст също беше потискащо – това прави Лепорело, възкачен на бояджийска стълба, това правят Церлина и Мазето. А същевременно дребни, но съществени подробности бяха пренебрегнати – „Тук в тези храсти скрита“, казва Церлина и седи във фотьойл в ъгъла на балната зала. Липсва специално отбелязаният в партитурата втори оркестър на сцената по време на бала за сватбата на Церлина и Мазето. Колкото до финала, извън традиционните светкавици и червени светлини Дон Жуан твърде плахо просто влезе в саркофага на Командора.
Сега, отдалечавайки се от премиерните спектакли, забравям за тези забележки и запазвам възхищението си от представянето на изпълнителите.
Дон Жуан – Вито Прианте, Петър Найденов; Дона Анна – Радостина Николаева, Цветана Бандаловска; Дона Елвира – Габриела Георгиева, Лилия Кехайова; Лепорело – Андреа Кончети, Петър Бучков; Дон Отавио – Хуан Франциско Гател, Хрисимир Дамянов; Церлина – Силвия Тенева, Ина Петрова; Мазето – Валентин Ватев, Николай Войнов; Командор – Ангел Христов. Режисьор Уго де Ана, диригент Ерих Вехтер.
