0
5700

„Дон Кихот – ти ли си?“

„Дон Кихот“, Младежки театър, фотография Александър Богдан Томпсън

Младежки театър, режисура и драматизация Веселка Кунчева, сценография Мариета Голомехова, композитор Милен Апостолов, хореограф Явор Кунчев, в ролите: Августина-Калина Петкова, Александър Йорданов, Александър Хаджиангелов, Ахмед Юмер, Вежен Велчовски, Гергана Христова, Димитър Иванов-Мич, Кирил Недков, Кристина Янева, Николай Луканов, Светослав Добрев, София Трейман, Ралица Туджаро, Юлиян Петров, Ярослава Павлова

Спектакълът „Дон Кихот“ е новата премиера на сцената на Младежкия театър в София, а режисьорката Веселка Кунчева е и авторка на драматизацията. Тя, заедно със сценографката Мариета Голомехова, хореографа Явор Кунчев, композитора Милен Апостолов и актьорите от трупата създават осъвременена версия на романа на Сервантес. Спектаклите на тандема Кунчева – Голомехова са многократно награждавани през годините за режисура и сценография. При вече натрупаната репутация на творческия екип е учудваща медийната тишина след премиерните представления на 6 и 7 декември.

Авторската драматизация на Веселка Кунчева превръща Дон Кихот в днешен герой, който съди нашето време и изрича обобщения за липсата на ценности в обществото тук и сега: „законите се множат, за да оправдаят беззаконието, търсят се доказателства за очевидното, решенията се взимат колективно, за да се прикрие безотговорността“. Запазени са сюжетната линия с приключенията на Дон Кихот и Санчо Панса, както и основните характеристики на образите им, но текстът е изцяло авторски и романът „Дон Кихот“ е по-скоро отправна точка за фантазиране и импровизации: гърмят „гръмотевиците на завистта“, „реките на лакомията“ заливат всичко, а „морето на бездуховността“ потапя света в мръсотия и мрак. В спектакъла могат да се намерят много препратки към действителността, която ни заобикаля – например в една от сцените политик, облечен в кожи (алюзия за „вълка в овча кожа“) е в предизборна агитация пред овцете избиратели. На присмех е подложена и престорената благотворителност на фондации, комитети и асоциации, които правят кампании за „сирачетата на Луната“ – в спектакъла това са аристократите, гости на губернатора.

„Дон Кихот“, Младежки театър, фотография Александър Богдан Томпсън

Историята на Дон Кихот е превърната в театрален вариант на вечната приказка за доброто и злото – в нея персонажите са категорично разделени на бяло и черно: героичен идеализъм и мечтателство, противопоставени на сивата маса от хората стадо, зависими от материални и плътски желания, роби на неверието и рутината, пасивно очакващи поредния герой или месия, който да промени света им без тяхно участие. Едните са представители на духовността, светлото и доброто, мечтите и въображението, наивността и вярата в справедливостта и свободата. Другите мислят за стомаха си, печалбата, суетата и всекидневните грижи. Мръсотията – духовна и физическа, е обгърнала всичко – това е буквално илюстрирано от сценографското решение на Мариета Голомехова: огромна черна драперия, която покрива цялата сцена, движи се, обгръща, удавя и задушава човеците. Мащабната сценография от десетки метри черна материя се издува в пространството и оформя нетрайни образи, които се преливат един в друг: хълмовете се превръщат в море, тъмнина и вятър, мяркат се силуети на великани и сенки на призраци. Други похвати от кукления театър, които създават приказност на действието, са предметите, които се трансформират във въображаеми неща – въжето в ръцете на Дон Кихот, яхнал висящо във въздуха седло, се превръща в поводите на коня Росинант, а пробитата тенджера на Санчо става неговото муле. Всичко е едновременно себе си и нещо друго – светът става магически и флуиден, изграждан наново от въображението, превръща се в приказка и епос, пътешествието вече не е само преместване в пространството, а и духовно приключение.

Визуалните образи са многопластови и могат да бъдат свързани с различни значения, алюзии и асоциации. В една от сцените голият до кръста Дон Кихот върви и тича в огромно колело като хамстер, а след това, хванат за рамката му, напомня на Витрувианския човек на Леонардо, изтезаван на колелото на инквизицията. Костюмите допълват многозначността на визията. По дрехата на Дон Кихот са залепени смачкани метални канчета, лъжици и черпак – те са едновременно абсурдно наподобяване на рицарска ризница и в същото време приличат на тенекии, завързани за присмех върху бездомно куче. Маските и асиметричните костюми (М. Голомехова) на останалите персонажи са знаци на фантастична реалност извън времето: дълги поли, панталони до коленете, бухнали ръкави и плисирани яки, но частично изработени от кожа, старинни и в същото време не съвсем.

Хронотопът на представлението е условен и неопределен – едновременно тук и сега, и в същото време в Испания от времето на Сервантес. Съчетание от различни знаци представя обобщена характеристика на мястото на действието в романа – Испания – като земята на Дон Кихот и Санчо Панса, но едновременно с това на фламенкото, коридата и Великата инквизиция. Дон Кихот винаги е извън времето си – дори в романа на Сервантес той е рицар извън времето на отминалото отдавна рицарство. Многократно в спектакъла се поставя под съмнение възможността въобще да съществува Дон Кихот. Останалите персонажи непрекъснато задават въпросите „Дон Кихот – ти ли си?; Има ли го?; Той ли е?; Къде е?; Кога ще дойде?; Някой срещал ли го е?“. Дон Кихот е невъзможният човек, без който човечността би изчезнала – тя е ирационалност и лудост, избор на свободата и духовността пред пълния стомах и принадлежността към стадото. Цената на този избор са самота, бедност, подигравка и страдание, но дори земният Санчо разбира, че без заразната лудост на доблестта и рицарството светът е страшен. Един от най-силните моменти в спектакъла е неговият монолог към Дон Кихот, който вече го няма в света – отишъл си, пречупен от присмеха, бездуховността и неверието. „Ела и ме разсмей с мечти! Бъди човекът, който аз не мога! Разбираш ли? Ти страшно си ми нужен!“ Всички актьори изпълняват ролите си като екип с мисия и играят с удоволствие и отдаденост, преминавайки през различни образи в отделните сцени. Трудно е да се определи кой от двата образа – Александър Хаджиангелов като Дон Кихот или Светослав Добрев като Санчо Панса, е по-силен като въздействие. Двамата актьори са еднакво убедителни в своя странен и абсурден тандем на противоположности, които се превръщат в съмишленици.

„Дон Кихот“, Младежки театър, фотография Александър Богдан Томпсън

Музиката на Милен Апостолов играе важна роля в спектакъла, задава ритъма и променя емоцията на сцената. Динамичната хореография на Явор Кунчев преобразява испанските селяни от кръчмата в темпераментни танцьори на фламенко, а танцуващите грабливи птици в гости на губернатора по време на блатворителен бал. Отделни хумористични моменти разведряват историята на „Рицарят на печалния образ“, който събира познание за света и хората, и едновременно с това трупа тъга. 

Стилистиката на отделни сцени напомня на комедия дел арте. Образите на Дон Кихот и Санчо Панса имат характер и индивидуалност, докато останалите са обобщени като група и маса, само щрихирани и понякога буквално обезличени и нечовешки – скрити зад маски на птици с клюнове, каквито са се носели по време на средновековните чумни епидемии. Но те са още по-уродливи без маските си – жестоки и цинични към всеки кандидат за Дон Кихот. Крясъците и грубостта им към рицаря, с когото се забавляват, са засилени до кресчендо, което пронизва болезнено.

В режисьорския вариант на Веселка Кунчева Дон Кихот не успява да промени света, но финалът е оптимистичен – той не само „заразява“ Санчо с „лудостта“ си, но успява да посее и семето на бъдещите Дон Кихотовци: той и Санчо махат на младите, вървящи по стъпките на приключението, които ще ги наследят и ще се появят отново, когато има нужда от тях. Обобщаващите констатации за бездуховността и материализма на обществото днес звучат плакатно на моменти, но се уравновесяват от приказната визия, която смекчава впечатлението за дидактичност и нравоучение. Представлението е наивно като приказка, в която светът е черно-бял, но в същото време е поетично, красиво и искрено, и именно тази нееднозначност е качество, което го прави интересно.