2
10004

Досието „Юлия Кръстева“

или „сивата памет“ за комунизма

Странно е колко се боим от паметта, а сме хипнотизирани от историята. Поредното доказателство е случаят „Юлия Кръстева“, който от две седмици разбуни духовете у нас и зад граница. Уви, интерпретациите на досието „Сабина“ са най-вече емоционални, злостни или чисто „негационистки“. А става дума за един паралелен (скрит) разказ от времето на комунизма, отворил незараснали рани, сякаш за да покаже, че онова време още не е слязло в „архива“, нито безпроблемно е „влязло в историята“. Че още му се снема „анамнеза“, а издирването на фактите и тълкуванията продължават. И би трябвало да продължат – отвъд „черното“ и „бялото“.

Ето защо може да се каже, че „досието Юлия Кръстева“ изникна внезапно, но не дойде изневиделица. Доколкото то е брънка от цяла една верига от сложни обвързаности с бившия режим, от методите на вербовка и сътрудничество, налагани от Държавна сигурност, без чието проумяване историята на комунизма в България, както и на някогашния съветски блок, просто няма как да бъде разбрана.

А за да се случи това, то и фактите, обстоятелствата и документите, изникващи от архивите на тоталитарните служби за сигурност, би трябвало да бъдат положени в точния си исторически контекст. В случая на Юлия Кръстева затруднението е двойно, тъй като се налага това да става чрез кръстосването на българската и френската история от края на 60-те и средата на 70-години на ХХ в. Нещо, което липсва в българския дебат до момента и което ще се опитам донякъде да сторя в следващите редове.

Ала няма как, още в самото начало, да избегнем най-обсъждания въпрос: имало ли е реално сътрудничество между Юлия Кръстева и ДС? Отговорът се крие в досието над триста страници, носещо наименованието „Сабина“. И той е: да, имало е вербовка през ноември 1970 г. в Париж, последвана от повече или по-малко регулярни срещи в периода 1970-1973 г. с резидента на ПГУ „Любомиров“ (Лука Драганов). Означава ли това, че Юлия Кръстева е била „агент“ на ДС? – факт, който тя категорично продължава да отрича. Дори в момента на нейния личен сайт откриваме следното комюнике, започващо с думите: „Никога не съм принадлежала към никаква тайна служба – нито българска, нито френска, нито руска, нито американска!“. А вестник „Монд“, в търсене на формулировка към статията на историчката Соня Комб, дори използва термина „кореспондент на режима“. Терминологията, разбира се, е важно нещо. Но струва ми се, че никой, прочел досието „Сабина“, не си представя Юлия Кръстева като някаква нова Мата Хари или агент от романите на Джон льо Каре.

Добре, да приемем, че това е била нейната „лична стратегия“, която тя е провела в своя полза (да осигури връзка със семейството си, както и да поднови българския си паспорт).

Работата обаче е там, че и ДС е провела своята „лична стратегия“ спрямо Юлия Кръстева (с по-голям или по-малък успех), която в момента дава горчиви плодове. Нещо, което също трябва да се проумее.

Защото, нека се замислим, каква е била ползата на ДС от Юлия Кръстева, тази изгряваща звезда на парижкия интелектуален хоризонт? Очевидно тя не е имала достъп до никакви френски „държавни тайни“, интересни за службите на НРБ и техния Голям брат. Така изглеждат нещата от днешна перспектива. Логиката на комунистическия режим обаче е друга; тя е перверзно идеологическа. В нейната призма Западът е населен с „идеологически центрове“, водещи „разложителна идеологическа борба срещу социалистическия лагер и особено срещу България“ (цитат от оперативния документ за вербовка в досието, който очертава поставените задачи).

Оттук и набираните информации – за писателя Луи Арагон и членове на ЦК на Френската комунистическа партия като Льороа и други. На днешния млад читател на досието това може да изглежда като някаква „идейна боза“, ала навремето е било приоритет на ДС. Освен главен редактор на „Летр Франсез“ (издание на комунистическата партия), Арагон е бил и член на ръководството на ФКП. В очите на френската левица, както пише Бернар-Анри Леви в книгата си „Авантюрите на свободата (Субективна история на френските интелектуалци)“, Арагон е Партията, както Малро е Министърът на културата, а Пол Клодел – Академията. А както гласи една максима на Жан Кокто, напълно приложима към онова време, Франция е страна, където повечето писатели са провалени политици, а повечето политици – несъстояли се писатели. Арагон е единственият голям френски писател, който докрай остава верен на СССР, независимо от лутанията си след Пражката пролет през 1968 г. Затова ДС проявява интерес към него, още повече че, както личи от други разсекретени документи в сборниците на Комисията по досиетата, БКП поддържа привилегировани връзки с ФКП (най-сталинистката компартия в Западна Европа) и дори отделя немалки средства за нейното подпомагане.

И още един важен щрих към френския контекст на „досието Кръстева“. От кадровите справки става ясно, че тя е била активен сътрудник към международния отдел на ЦК на ДКМС (което предполага тъкмо посрещане на френски комунистически делегации и съответните контакти). И още едно обстоятелство: в спомените на нейния съпруг Филип Солерс се заявява, че между 1968-1971 г. той е „почти“ член на компартията (макар и без партийна книжка). Лично Луи Арагон го насърчава към подобна стъпка. А френският изследовател на кръга „Тел Кел“ и неговите политически обрати Франсоа Урман е повече от категоричен: сближаването между този отначало независим от политиката литературен кръг и ФКП е толкова силно, че през 1968 г. се обмисля вливането на членове от „Тел Кел“ в създадения от компартията по съветски образец Съюз на писателите. Тогава именно Солерс пише във в. „Монд“, че „всяка революция може да бъде само марксистко-ленинска“. Юлия Кръстева е неотлъчно до него. Тя има само български паспорт и очевидно е принудена да поддържа връзки с посолството. От досието „Сабина“ става ясно, че тъкмо тогава двама нейните колеги журналисти – Боян Трайков (Тибо) и Владимир Костов (Кръстев) препращат сигнали към Центъра, че тя е подходящ обект за вербуване. Което, както знаем, се случва през ноември 1970 г. И документите от архива на ДС го потвърждават категорично.

Вербовката става на два етапа. Първо, среща с „Петров“ (Ст. Димитров), оперативен работник от VI управление на ДС, който е провел с нея беседа в София, повторена в Париж. Следва среща с местния резидент „Любомиров“ (Лука Драганов), пред когото Юлия Кръстева поставя две условия. Първо, да не пише лично донесенията си (мотивът е очевиден – да не остават следи, не само с оглед на бъдещето, но и такива, които прихванати от френското контраразузнаване (DST), биха сложили край на кариерата ѝ). Впрочем такава е и практиката в българското външно разузнаване (ПГУ), където резидентът синтезира и препраща по сигурен канал информацията. И второто условие – да не ѝ се поставят несвойствени задачи – тоест да дава информация за кръговете, в които се движи. ДС приема и това. Така може би за първи път в архивите на службите на НРБ (а вероятно и в България) изникват имената на Ролан Барт и Мишел Фуко, на Луи Алтюсер и Жак Лакан – изписвани по най-различен начин от машинописките на службите в София.

Това „неписане на ръка“ днес е основен аргумент в стратегията на Юлия Кръстева, че никога не е имала нищо общо с ДС. Нали „всяко писане, искаме или не, е политическо. Писането е продължаване на политиката с други средства…“ (Филип Солерс, романът „Числа“, 1968 г.). А говоренето? То също може да бъде политическо и да навреди някому (освен на субекта на речевия акт). Очевидно, че може. Най-притеснителни, от моя гледна точка, са „говоренията“ за българите, с които тя работи в радио „Париж“ (прототип на Радио Франс Ентернасионал): Красимира Борозанова, Вълчо Вангелов, Никола Факиров, Невена Янкова. В „резюметата“, дадени от „Сабина“, се правят техни характеристики, съобщават се аспекти от личния им живот, които ги правят уязвими като емигранти пред ДС. Резолюцията под този документ в досието настоява за пълна проверка на споменатите лица. Въпросът е пазят ли се такива досиета в архива на ДС? И дали след проверката на споменатите лица и евентуално на техни близки в България не са им били заведени оперативни разработки? Трябва ли да припомняме, че една от основните задачи на ДС е да неутрализира всички, работили или работещи в чуждите радиостанции.

И накрая, няколко думи за „отдръпването“ на Юлия Кръстева и прекратяването на сътрудничеството на „Сабина“, което започва да личи от края на 1971 г. до средата на 1972 г. Обяснението отново следва да се търси във френски контекст. От юни 1971 г. кръгът „Тел Кел“ и съпругът ѝ Филип Солерс яростно се „маоизират“. „Лудостта Мао“ ме обзе в продължение на три години“, пише Солерс в последните си издадени мемоари. Кръстева отново е неотлъчно до него. Прочитът на досието „Сабина“ показва, че шокът на резидента „Любомиров“ е наистина силен. Той не знае как да съобщи в София този сериозен „идеологически грях“ на своята „кореспондентка“. Защото след опита за прокитайски преврат на Горуня и ген. Анев (1965 г.), както и политиката на СССР спрямо Мао, на тези неща се гледа не на шега. В този период Солерс учи китайски, коментира „За противоречието“ на Мао и превежда цикъл стихове на Великия кормчия. През 1971 г. писателят Симон Леис публикува във Франция книгата „Новите одежди на президента Мао“, която вдига голям шум, доколкото в нея се говори за милионите жертви на режима в „Лаогай“ (китайския Гулаг), както и за насилията, съпътстващи културната революция. Никой в кръга „Тел Кел“ (включително Кръстева и Солерс) не искат и да чуят за това. Двамата съпрузи съдействат за издаването в Париж на прокитайски ръкопис на италианската философка Мария Антониета Макиоки, заклеймен от ФКП (факт, грижливо отбелязан в срещите на „Любомиров“ със „Сабина“, пред когото тя възхвалява въпросната книга – „За Китай“). Така стигаме до пролетта на 1974 г., когато по покана на ККП и лично на Великия вожд видни представители на „Тел Кел“ (Ролан Барт, Филип Солерс и самата Юлия Кръстева) посещават поднебесната страна на „културната революция“. Жак Лакан се въздържа. След завръщането си всеки от тях споделя впечатления пред жадната за новости френска, а и световна публика (Китай е затворена страна). Ролан Барт пише във в. „Монд“ (24 май 1974 г.), че „Китай е умиротворен…Един народ…циркулира, работи, пие чай, прави физически упражнения, без театър, без шум, без поза, накратко без истерия“. В книгата си „Китайки“ Кръстева пък заявява, че „Мао е освободил жените и е решил вечния въпрос на половете“. А насилието? Тя е категорична, че не е констатирала никакво насилие. Нищо, свързано с опита ѝ от комунистическа България.

От гледна точка на левите си убеждения Кръстева избира маоистки Китай пред Живкова България. А от гледната точка на ДС досието „Сабина“ е сложено на трупчета, без да бъде свалено в архива. Поне това разбираме от наличните в него страници (Екатерина Бончева и Христо Христов настояват, че то е било „прочиствано“, липсват страници от по-късните години). Ето още един аргумент в подкрепа на същата теза (на който ми обърна внимание д-р Момчил Методиев) – в досието на Владимир Костов (от времето на неговото бягство на Запад през 1977 г.) има упоменаване за нов контакт с Юлия Кръстева. Новият резидент в Париж Димо Станков я търси, за да събере информация: знае ли къде са се укрили Костов и съпругата му, а тя заявява, че не знае (което е и самата истина). Владимир Костов е наясно със ситуацията около „Сабина“ и не прави опит да я потърси.

Всичко това можеше да изглежда като съвременен авантюрен роман, както писа в. „Цайт“, ако зад него нямаше реални страници от архивите на ДС и немалко горчиви изводи.

В резултат на което някои продължават да настояват, че блестящ учен със световна известност като Кръстева няма как да е агент на ДС. Нещо, емоционално обяснимо.

Други, с тон, нетърпящ възражения, както винаги „знаят истината“: виновна е Комисията по досиетата, която трябва веднага да се разпусне, а законът да се хвърли в коша.

Какво до кажем тогава за хилядите отворени досиета по същия закон и по същата процедура? Нима следва да допуснем, че за всички осветени имена (включително и на известни български интелектуалци) трябва да важи един закон, а за Юлия Кръстева, която е „национална гордост“ – друг?

Не виждам адекватно морално съждение в подобно твърдение.

Както не разбирам и яростните атаки срещу Комисията по досиетата, която си върши добре работата и стриктно изпълнява закона. И не само това. Преди време (през 2012 г.) членът на комисията Ваня Жекова подписа протокол, с който се оповестява името на собствения ѝ баща – човек, осъждан на смърт, репресиран земеделец, лежал дълги години по затворите. След което тя направи документалния филм „Прошка“ – прочитът на една дъщеря на документите в архивите на ДС.

Досието „Сабина“, тъкмо поради интелектуалната значимост на Юлия Кръстева, предполага един по-задълбочен прочит на времето на комунизма. Версия, която при всички случаи не бива да е „в черно и бяло“. Ала няма как и да е „сива памет“ за онова време, в която да се размиват всички факти и обстоятелства.

Едно подобно завръщане към „спомена за комунизма“ на самата Юлия Кръстева очевидно е болезнено, но то е наложително. И не може да се изчерпва със сегашните ѝ гневни реакции от комюникетата на личния ѝ сайт.

Независимо от всичко. Включително и от заявеното някога, в изповедалния ѝ роман „Старецът и вълците“ (1991 г.): „Беше ми дошло до гуша да бъда специалистката по онова окаяно кътче на света, за което никой не искаше да чуе и където властваше пълно своеволие“.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЛимонов
Следваща статияНоворуски легенди и митове (I)

2 КОМЕНТАРИ

  1. Поначало у нас винаги се преувеличава значението на нашите сънародници, вписали се удачно в нормалния свят в западните страни, сякаш да направиш нещо и да станеш известен там, е изключително постижение от космически мащаб, при наличието на десетки хиляди и стотици хиляди изявени интелектуалци в десетките многомилионни столици. Само в Ню Йорк живеят четиристотин хиляди художници, артисти, всяка сутрин стават, заемат се с работа и за никого от тях тук не се пише през няколко месеца, че е световно известен. Ако е българин обаче, веднага му се зашива това „световноизвестният“.
    Но в миналото една група наши сънародници, добрали се по някакъв начин отвъд Желязната завеса, получиха своето вечно внимание тук, именно, защото имаха привилегията да живеят в свободния свят, абсолютно недостъпно нещо за нас, затворените в социалистическия Ад, останали навеки зад телените огради с ток около границите. Пропагандата в българските секции на западните радиостанции непрекъснато внушаваше, колко велики и значими стават сънародниците ни там, а на свой ред кагебистката система възвеличаваше идиотските решения на някои западни артисти , пристанали на комунистическата система – да припомним шумотевицата около американския певец Дийн Рид и изкарването му за преуспяваща суперзвезда в СССР.
    Разликата обаче между Дийн Рид и Юлия Кръстева се състои в една малка подробност: да емигрираш във Франция и да се развиваш там като левичар, комунист, маоист, че и сътрудник на ДС, е малко странно, все едно в СССР Дийн Рид да бе прокламирал про-натовски идеи и да бе критикува Ленин. Та нали от КГБ на секундата щяха да го обезкосмят. Ама представяте ли си Жерар Депардийо да развиваше в Русия активни мероприятия в полза на Франсоа Оланд?
    Най-малкото странно е , при положение че в едно интервю* Юлия Кръстева говори за някаква своя „опасна“ статия в Литературен вестник, след която била разгромена и едва ли не се приготвила за „лагер“, после внезапно тя заминава за Франция, факт, неминуемо задаващ въпроса, как така?
    През 1965 г., времето на най-върлия комунистически министър на МВР в обкръжението на диктатора Живков – ген. Диков, да те пуснат да идеш в Западна страна можеше да стане само с невероятно височайша препоръка от ЦК на БКП и ДС, а получаването на задграничен паспорт за Запад бе по-трудно за обикновения гражданин и от покупката на автомобил Волга , с други думи – невъзможно. С кого , как, какво е обсъждала получаването на стипендията в неизбежните разговори „за справка“ в кабинетите на баятите милиционери МВР, само Юлия Кръстева може да каже. Защо точно за нея е направен компромис, какъвто например бе даван само на хора от ранга на Людмила Живкова, на деца на висшата комунистическа каста, на дипломати, школувани шпиони от ДС и КГБ едновременно, не се наемам да коментирам. Но да се съгласиш да сътрудничиш на ДС , живеейки във Франция в разгара на Студената война шест години по-късно вече идва в повече към версията за невинност. Естествено, че документите на ДС са строго секретни и пазени. Смешките, че ,видите ли, всичко е фабрикувано , но пазено до 2018 г. , пък сега показано, нагласено и прочие , остават за наивниците. Но като стана дума за Джон Льо Каре, защо да не отворим дума и за Виктор Суворов. А той пише: “ Веднъж влязъл доброволно в системата на КГБ , излизаш само с краката напред“.
    Тези агенти, които не са живи, по закон са премълчавани. Било , каквото било. Ала дали наистина живите са се откачили така лесно? Много се съмнявам. И още по-съмнителна е тукашната внезапно активирала се група от защитници. Но на Запад няма наивници.