0
774

Достатъчни ли са две лица?

„Две лица“, изложба на Пуша Петров и Иван Мудов в галерия „Структура“

„Две лица“, изложба на Пуша Петров и Иван Мудов в галерия „Структура“, 26 май–18 юни 2022 г.

Зад съвременното лице на хармоничните, лишени от всякаква бъбривост конструкции на Иван Мудов се открива един стар свят, показан през нова перспектива от румънската артистка Пуша Петров. Това е светът на банатските българи, живеещи в село Дудещи Веки (Румъния). Фотографиите представят техните ритуали, които са закотвени дълбоко в традицията и са далеч от концептуалните и понякога трудно смилаеми идеи на съвременното изкуство. Наситените и приканващи цветове, обектите в странна форма или сложени не на обичайното си място разчупват тази догматична традиция, давайки на зрителя достъпност до живота на тази общност. Работата Zabunj (2020) на Пуша Петров привлече вниманието ми като изчерпателна илюстрация на това сливане на традицията и съвремието. Името на творбата не е случайно. Zabunj се смята за най-ценната част от женския костюм, бродирана и украсена със златни пайети, златен и сребърен конец. Посредством съвременните технологии този обект на занаятчийското майсторство бива трансформиран от Пуша в структура, обединяваща педантичната симетрия на компютърните програми с живота и енергията на обичаите, усещащи се в комплексните мотиви и характерните цветове. Осветеният панел, на който работата е поставена, консолидира чувството за модерност и създава впечатление, че създадената шарка е в нищото. 

„Две лица“, изложба на Пуша Петров и Иван Мудов в галерия „Структура“„Две лица“ не просто обединява традицията и съвремието, тя започва разговор за това какво има „зад вратата“, какво има от другата страна. Това е тема, която може да бъде директно интерпретирана чрез двете врати, които Иван Мудов и Пуша Петров „реставрират“. Първата ми мисъл относно вратата на Пуша беше, че тя е реставрирана така, сякаш не е реставрирана. Изглежда напълно автентична. Това е ясен аналог с подхода на артистката към фотографиите. Скок в миналото без да губим връзката с настоящето. Вратата на Иван Мудов, както и минималистичната инсталация задържат зрителя в съвремието. Яркото пастелно розово не ни напомня на нищо традиционно. То е живо, енергично, изискващо нашето внимание. Смятам, че именно днес, когато светът е погълнат от тревожни събития, изкуството е една от малкото възможности, чрез които по адекватен и смирен начин можем поне за малко да видим света като по-ведро място. Оставяйки оригиналното стъкло по-средата на вратата, Пуша подчертава линията, към която се придържа. Не е нужно да отваряме вратата на миналото, можем само да поглеждаме към него през прозореца и да черпим вдъхновение. Докато вратата на Мудов сякаш е напълно затворена, прозорецът към миналото го няма. Няма я и дръжката на вратата.

Загадъчносттова е думата, с която бих описала тези две врати, оживели чрез изкуството. Загадъчност, която не е само в интерпретацията им, но и в перформативния, задкулисен акт на създаването им. Представляващи едно неделимо цяло, извадено от контекста си, разделено, трансформирано и отново събрано, но този път не просто събрано в една двукрила врата, а събрано в срещата на двама души, в срещата на два свята.

Енигматичността в изложбата не се изчерпва с това произведение. Ловко скрити пред погледа на всички са двете стъпки от обувки на стената (всъщност прецизно нарисувани с молив) – работа на Иван Мудов наречена A loafer, 2019. Откриването им изисква внимание и отношение от страна на зрителя. Каква е тяхната символика е въпрос, оставен на въображението на всеки наблюдател. Дали някой идва, отива си или просто преминава? Дали те са алегория на движението на нещата, на промяната, на прехода от миналото към настоящето?

Най-интересният момент за мен беше просторното поле за чувство, размисъл и интерпретация, което това взаимно творение на изкуството разкрива. Преминавайки през тъмния и леко потискащ проход и пристъпвайки в просторната бяла зала на галерия Структура, усещаме смущаваща празнота. Влизайки в пространството, разбираме, че тази празнота е само привидна. Стените са ненадейно плашещи, тъй като погледът ни търси картините, но тях ги няма. Те са свободно стоящи в пространството. Не само мястото им ни обърква, но и фактът, че виждаме гърбовете им, което представлява намесата на Иван Мудов. Творбите изглеждат някак уязвими поради това, че съзираме всичко в тях – и едното, и другото лице. Тези две лица разкриват и две изкуства, това на фотографията и това на инсталацията. Намесено е и трето такова – литературата. Тя нежно окупира стените. Думите на румънския автор Андрей Чераску и на българския поет Стефан Иванов деликатно обикалят главното галерийно пространство. Макар и в царството на литературата, тези творби могат да се разглеждат и като инсталация, която навигира посетителя в мястото. Могат да бъдат тълкувани като визуална рамка на пространството. Литературният елемент внася спокойствие в тази на пръв поглед предизвикателна зала. Не ни позволява да се изгубим нито в галерията, нито в миналото, нито в настоящето. Показва пътя не само чрез пространствената си намеса, но и посредством мисловните светове, чиито врати ни отваря. Пред нас се разкриват визуални картини, които са лични – намират се само в съзнанието на всеки от нас. 

„Две лица“, изложба на Пуша Петров и Иван Мудов в галерия „Структура“

Изглежда сякаш всичко е показано, а всъщност много остава недоизказано. Има нещо очарователно в това да прекрачим вратата на изложбената зала и да се почувстваме объркани, да не сме сигурни как да тълкуваме видяното, да ни се наложи да впрегнем въображението и разума си, да почувстваме, да помислим. Призивът за взаимодействие от страна на публиката дава необятна свобода на мисълта. Тази свобода, която всеки иска, но в действителност намира за обезпокоителна. Нещо, изследвано от Ерих Фром в книгата му „Бягство от свободата“. Свободата плаши. Свободата на пространството, свободата на интерпретацията. Ако произведенията на изкуството нямаха скрита концепция зад себе си, ако просто бяха това, което са? Ако не предизвикваха мисли и разговори и не изискваха от зрителя никакъв принос, то тогава страхът би изчезнал, а с него и свободата. 

Достатъчни ли са две лица, две гледни точки, или има нужда от трета – тази на зрителя, който е видял изложбата през собствените си очи и я е възприел от собствената си гледна точка?

Кристин Фотева (р. 1998) учи история на изкуството и визуална култура в Оксфорд, както и вътрешна декорация, дизайн и стил в Колежа по изкуствата, Плимут, Англия (2021) и се дипломира в специалността „Индустриален дизайн“ в Националната художествена академия, София (2022). Има амбиция да се занимава с арт консултации, арт мениджмънт, продажби на изкуство и интериорен дизайн.