0
1113

Достоевски в София

В продължение на три дни в българската столица си дадоха среща някои от най-утвърдените изследователи на Достоевски, както и техни млади колеги.

От 23 до 26 октомври София бе домакин на авторитетен световен симпозиум, посветен на творчеството на Фьодор Михайлович Достоевски и организиран от Българското общество „Достоевски”, филиал на едноименната международна организация (МОД/IDS). Учредена през 1971 г. от западни слависти, тя обединява усилията на изследователите на великия писател от целия свят, издава и собствено списание (Dostoevsky Studies). След падането на Желязната завеса обществото все повече се отваря към славянския свят до степен, че днес, може да се каже – закономерно, е под руска доминация. Българското общество „Достоевски” е едно от най-младите национални подразделения, създадено едва през декември 2011 г. Кандидатурата на София за домакинство бе издигната от неговия основател и председател доц. Емил Димитров на Генералната асамблея на МОД, състояла се по време на предишния XVI симпозиум в Гранада, Испания (2016), и успя да се наложи (макар и в ситуация на безпрецедентно разцепление в колегията[1]) – ако не като поредния XVIІ форум в календара на международното общество, то със сигурност като първия голям международен форум, организиран от българското.

Трябва да се изтъкне: заслугата за софийския симпозиум – от лансирането на идеята до най-малката подробност около битовите аспекти на осъществяването ѝ – принадлежи в най-голяма степен на доц. Ем. Димитров, който с присъщата си амбиция, страст и енергия (и с помощта на неколцина сътрудници: Стоян Асенов, секретар на обществото, Мимоза Димитрова) успя да мобилизира подкрепата на няколко авторитетни институции – не само Института за литература при БАН като основен организатор, но и СУ „Св. Климент Охридски”, който предостави най-хубавите си зали; привлечена бе и финансовата подкрепа на Фонд Научни изследвания към Министерството на образованието и науката. Отделни спомоществователски жестове сториха също застрахователната компания „Булстрад” и Музеят за християнско изкуство към НХГ. В творческата орбита на форума бяха въвлечени също Националният литературен музей, руски музеи, японското общество „Акира Куросава” (ще стане дума за тях).

В продължение на три дни в българската столица си дадоха среща някои от най-утвърдените изследователи на Достоевски, както и техни млади колеги; активно се включиха и членове на Българското общество (българският бе сред работните езици на форума, наред с руския и английския). Официално заявки за участие бяха подали 65 учени от 16 страни от Европа, Азия и двете Америки. Заедно с руската група и тази на домакините, особено открояващо се бе присъствието на Италия и Япония, където творчеството на Достоевски се радва на траен, в т. ч. и изследователски интерес.

Това авторитетно домакинство на София не би било възможно без кратката, но интензивна дейност на Българското общество „Достоевски”. Тук отново трябва да отбележим изключителните заслуги на Емил Димитров, за когото неговото създаване и дейност се превърна в лична кауза. За петте години на съществуването си то успя да натрупа забележителен актив, като обедини и стимулира усилията на изследователи на творчеството на великия писател от най-различни сфери: литератори, философи, психолози, историци, актьори, математици, музиковеди, юристи… На регулярни месечни заседания биваха четени и обсъждани доклади от членове на дружеството. Бяха издадени (изд. „Изток-Запад”) два обемни алманаха[2] (в процес на подготовка е и трети), съдържащи не само представените доклади, но и разнообразни други материали с исторически, документален и библиографски характер, проследяващи аспекти от българската рецепция на писателя. Дейността на БОД не остана незабелязана от международната общност. Отзиви за двата алманаха се появиха не само в български издания (5), но и в чужбина: Русия (2), Испания, Италия, Германия (вкл. и в Dostoevsky Studies).

По установена традиция всеки симпозиум на обществото избира своя главна тема. Софийският имаше за свой фокус антропологията на писателя („Човекът като проблем и обект на изображение в света на Достоевски”). Тема, достатъчно обхватна, за да включи всички, или почти всички, страни от творчеството на писателя и неговата рецепция – морално-религиозни, философски, политически, собствено художествени. Магистралната рамка на форума бе зададена в пленарния доклад на проф. Сергей Сергеевич Хоружий, математик, физик-теоретик, философ и богослов, преводач на Джойс; академик (Российская академия естественных наук), професор по философия в едноименния институт към РАН, професор в катедрата за сравнителни изследвания на религиозните традиции към ЮНЕСКО, основател и директор на Института за синергийна антропология. В доклада си проф. Хоружий разгледа някои аспекти от есхатологията на Достоевски, свързвайки я с актуални геополитически реалности: как историята през ХХ век оправдава и реализира апокалиптичните визии на писателя, както и поглед към съвременния глобален тероризъм през есхатологизма на „Бесове”.

След тържественото откриване в голямата зала на БАН домакинството пое университетът. Заседанията течаха успоредно в зала № 1 и т. нар. огледална зала. Антропологическата шапка на форума даде възможност да се обособят няколко по-едри тематично-проблемни полета. Едно от тях бяха тъкмо актуалните морални и политико-идеологически проекции на творчеството на писателя, чието влияние днес се дължи на неговата уникална съзвучност с екстатизма на съвременната епоха. Екзистенциалният човек на Достоевски е по-близък до „нашия” свят от този на който и да е друг писател от неговото време. Тоталитарният опит на ХХ век, съвременният тероризъм, секуларизмът, загубата на морално упование – това са базисни черти на собствената ни актуалност, не само предречени, но и дълбинно изследвани от руския писател. Тъкмо особената съзвучност на неговия човек и „свят” със собственото ни съвремие бе сред акцентите, откроили се в няколко от докладите: Достоевски като един от проницателните пророци на модерния свят и на обитаващия го „вътрешен човек”. А тоталитаризмите на модерното масово общество и всеобщото насилие като реализация на манипулативните практики, пропагандирани от героите-идеолози в „Бесове” – елементи на модерната технизация в смисъла на Ницше, Хайдегер и след тях („Осама бин Ставрогин – специфика на нихилистичния тероризъм в „Бесове” на Достоевски” гласи насловът на един от представените доклади). Друга група доклади обърнаха внимание върху философските контексти на „петокнижието”, както в ретро-аспект (Достоевски–Хегел), така и в проспектива, и по-специално влиянието му върху философи на модерността от Ницше до Чарлз Тейлър и Андре Глюксман – влияние, което надали друг романист някога е упражнявал.

Множество доклади подлагаха творчеството на писателя на разнообразни методологични прочити – клинично-психологически и психоаналитични, митологични и религиозни, екзистенциално-метафизични и идеологически… Разбира се – и чисто поетологични вчитания, осветляващи малкоизследвани или останали незабелязани до този момент аспекти от него (например Достоевски като сатирик; или поглед към неговия писателски маниер не само през театралната технология – класически подход в достоевскознанието, но и през тази на фотографията и киното). Също – вторичният живот на създаденото от писателя, на героите и идеите му, в езиците на други изкуства: илюстрация, театър, кино, опера (с особен акцент върху „Идиот”); изобщо Достоевски и неговият „свят” в огледалото на различни – и разноредови – рецептивни парадигми: литературно-творчески, персонални (напр. отношенията с Тургенев), национални, общностни, политически и т. н.

За съжаление, въпреки сравнително многобройното българско участие в симпозиума, не се обособи (с едно-единствено изключение) отделен „български” поглед към наследството на великия писател – неговата рецепция и осмисляне в българската литература и хуманитарна наука. (Личното ми очакване бе, че ще има поне една обособена „българска” секция в програмата на форума.) Чуждестранните участници обаче не се свеняха от подобен компаративистки ракурс: няколко от докладите бяха посветени на рецепцията на Достоевски в различни национални култури: Италия, Сърбия, Украйна…

Затова пък – също по установена традиция – специален юбилеен акцент във форума бе поставен върху романа „Идиот”, във връзка със 150-годишнината от публикуването му („Руский вестник”, 1868-69). Може да се каже, че антропологическата проблематика постига върховото си проявление именно в намерението на писателя да изобрази „положително прекрасния човек” в образа на княз Мишкин, избирайки за тази цел – идиот. Този опит е определян като най-голямата несполука на Достоевски; и в същото време това е една от най-величествените несполуки в световната литература. На романа бе посветено специално заседание. И точно тук се включи на пълни обороти мощната „японска връзка” във форума. В аулата на Ректората се състоя прожекция на знаменитата екранизация на Акира Куросава (1951), специално снабдена със субтитри на български език. Оказа се, че това е изобщо първото публично представяне в България на този най-сполучлив кинопрочит на Достоевски, както определя филма не друг, а самият А. Тарковски (впрочем, имал желание да направи собствена версия на „Идиот”). А деловата работа на симпозиума завърши с кръгла маса, посветена на филма на Куросава. Показано бе интервю на знаменития режисьор, в което той разказва за работата си върху филма и върху този най-интересен според него роман на Достоевски. Специално за тази кръгла маса в София бе пристигнал г-н Тошифуми Макита, председател на японското общество „Акра Куросава”, създадено през 1972 г., за да изучава и популяризира творчеството на големия творец. Той представи част от колекцията афиши на филми на Куросава от различни страни, сподели и лични спомени от общуването си с този гигант на световното кино, както и любопитни подробности около създаването на филма (съществуващ в три версии, като първоначалната и най-дълга от тях – тричасова – се смята за безвъзвратно изгубена; впоследствие самият режисьор прави втора версия от 280 минути, от която след това премахва още 14 минути, за да се получи третата, най-кратка версия, позната днес като окончателна).

На „Идиот” бе посветено още едно от съпътстващите събития – изложба с илюстрации към романа, създадени през различни години от различни руски художници. Голяма част от тях непубликувани в нито едно от изданията на романа (или изобщо непубликувани), те се съхраняват във фондовете на различни музеи (Музеят за история на руската литература „В. И. Дал” в Москва, Мемориалният музей на писателя в Санкт-Петербург). Изложбата, осъществена в сътрудничество с Националния литературен музей в София, бе подредена във фоайето на БАН.

Последния ден за участниците в симпозиума бе организирана екскурзия до Рилския манастир (където между другото е заснет епизод от италианска екранизация на „Братя Карамазови” от 1968/1969 г.). А в с. Капатово, на пищна трапеза сред уханието на букет от местни вина, се състоя официалното закриване на форума, на което Е. Димитров успя да изненада гостите си с предложението следващият симпозиум на Българското общество „Достоевски” да се проведе по комшийски в Константинопол/Цариград/Истанбул. Сериозно или не, предложението тутакси бе оценено като съвсем уместно, при това най-пряко свързано със света на писателя: вторият Рим по средата между първия и Москва, икона на руския ортодокс-империализъм, чийто чар не подминава и писателя (Константинопол „рано или късно трябва да бъде наш“). А тема като „Градовете на/у Достоевски”, също подхвърлена от Е. Д., би предложила разнообразни и разнопосочни прочити… Поживём – увидим, как говорят.

Пламен Антов е литературен теоретик и историк, доц. д-р в Института за литература – БАН. Един от изтъкнатите познавачи на процесите в съвременната българска литература. Автор на множество научни публикации, както и на монографичните изследвания „Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (2009) и „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“ (2010). Сам активен писател, работещ в различни жанрове и причисляван към направлението на българския постмодернизъм.

[1] Повече за това вж. в: Е. Димитров. От Гранада до София. – Литературен вестник, 25, 9-15.11.2016, № 32, с. 5 (http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1523.pdf).
[2] „Достоевски: мисъл и образ”, т. 1, 2014; т. 2, 2016. 

Още по темата:
Акира Куросава, Достоевски ме смазваше, интервю с Куросава за филма „Идиот“