0
899

Достоен – Недостоен

kyanakiev

 

Миналата събота в предаването на БНТ „Вяра и общество” говорителят на предстоящия Църковен патриаршески избирателен събор и уважаван от мен митроп. Йосиф (Американски, Канадски и Австралийски) изказа твърдение, с което по никакъв начин не мога да се съглася. На въпроса какво би се случило, ако по време на чинопоследованието по интронизация на новия български патриарх някой от присъстващия църковен народ, както е според това чинопоследование (в частта на т. нар. акламация) извика, че интронизираният е „недостоен”, митрополитът – без да отрече, че в чинопоследованието действително присъства въпросното акламиране от народа, заяви следното: „Чинопоследованието – каза той – няма да се прекрати (както го изисква 61-во Картагенско правило), за да се изследва основателността на акламацията, а ще продължи, оставяйки възгласа без последствия, защото избраникът, доколкото е епископ, вече е бил веднъж, при ръкополагането си за такъв, намерен за и акламиран като „достоен” и следователно, не подлежи на повторно акламиране.“ По този начин обаче включената в чинопоследованието по интронизация на българския патриарх акламация от народа, макар да е в него, се превръща в нещо само формално и очевидно, може да бъде единствено с „достоен”. По-нататък в този текст ще се опитам да обоснова неприемането си на това становище на уважавания от мен митрополит.

В началото ще кажа, че за разлика от митроп. Йосиф, аз ще изхождам от твърдото убеждение, че нито един елемент от определено чинопоследование не може да бъде в него просто формален и щом е включен, то значи той е и необходим за него. Въобще чинопоследованието на един църковно-сакраментален акт (в противоположност на утвърдилото се изглежда дори в съзнанието на епископата схващане) не може да представлява някаква „орнаментировка” – украса, добавена към църковния акт – някакъв песенен фон, на който той се извършва. Чинопоследованието е самото осъществяване на сакраменталния акт и никак другояче не би могло да бъде. Следователно, ако в чинопоследованието по интронизация на патриарха на БПЦ (който с тази интронизация, според устава, заема и мястото на епископ на Софийската митрополитска поместна църква) е включено „като негово увенчание” акламирането му от църковния народ с „достоен” (или респ. отхвърлянето му с „недостоен”), значи това акламиране е нужно и без него интронизацията би била недовършена и – недействителна.

Защо обаче това акламиране от църковния народ е включено в чинопоследованието по интронизация на българския патриарх? На пръв поглед то наистина би могло да сметне за излишно в него. Та нали, след като по правило, залегнало и в устава на БПЦ, интронизираният вече е епископ (и дори митрополит – най-малко от 5 години – на някоя от катедрите в диоцеза на църквата ни), той – както ни обясни митроп. Йосиф – вече при самата си хиротония (ръкополагане за епископ) е бил акламиран. Защото чинопоследованието по хиротония (ръкоположение) както на дякон, така и на презвитер и на епископ задължително включва в себе си този елемент. След като, т. е. в настоящия момент – интронизацията в София – избраният е епископ, то значи, той вече е бил намерен за „достоен” от църковния народ. В противен случай, казано съвсем просто, той и не би могъл да се озове на въпросното „църковно тържество” в катедралния храм „Св. Александър Невски”.

Да, това е точно така и тук митрополитът е съвсем прав. Нека се запитаме обаче: къде и от кой (църковен народ) е бил акламиран избраникът при епископската си хиротония? Митроп. Йосиф не може да не знае, че по отдавна утвърдила се практика, митрополитските катедри в диоцеза на църквата ни – а това ще рече епископските катедри на реално съществуващите в него поместни църкви – се заемат от хиротонисаните преди това за т. нар. „титуларни” епископи. А какво са „титуларните” епископи? Най-просто казано – епископи, които се ръкополагат с титула (името) на определена, „древлепросиявша” – т. е. съществувала някога, но несъществуваща днес поместна църква в каноничната територия (или в някогашната канонична територия) на БПЦ. Титуларните епископи, грубо казано, се ръкополагат за епископи на несъществуващи църкви, за епископи без църкви. Доколкото обаче, според дълбинното убеждение на Православието епископството изобщо не е „властови титул” сам по себе си, а само позиция в определено църковно тяло и за определено църковно тяло, то епископ без църква е канонически „нонсенс”, равнозначен на епископ изобщо, епископ in  absoluto, какъвто Православието не приема. И ето „титуларният” епископ се ръкополага като епископ на: Стобийската, Агатоникийската, Величката, Знеполската и т. н. църква, т. е. формално е епископ на църква, макар и на църква, която (днес) няма. Разбира се, поради тази причина той има само титула на неин епископ, а реално изпълнява функциите на наместник на някой от реалните епископи на БПЦ (които днес са митрополитите – или, затова – епархийските архиереи, архиереите с реални епархии). Титуларният епископ – а повтарям, практически всеки епископ на БПЦ при хиротонията си е станал такъв – е следователно епископ-викарий на определен митрополит и едва по-късно, заемайки митрополитското място се сдобива за първи път с реално епископство на реална църква. Но това означава, че всички днешни митрополити (включително онзи, който ще бъде избран за патриарх) са били наистина акламирани още при ръкоположението си, но са били акламирани (преценени като „достойни”) тогава именно като титуларни. А какво означава това? Означава че хиротонисан напр. като „епископ Велички” – сиреч като епископ на отдавна несъществуващата Величка поместна църква, хиротонисаният безспорно не е бил намиран за „достоен” от нея. Реално той е бил представен и, съответно акламиран, от народа единствено на онази реална поместна църква, в катедралния храм на която ръкополагането му като „епископ Велички” е било извършено – примерно от народа на Видинската поместна църква. Той обаче, акламиран от този църковен народ, не е станал негов епископ, а епископ Велички, т. е. епископ на църковен народ, който поради несъществуването си в реалността не го е акламирал. Едва когато, според указаната практика в БПЦ, този „Велички” епископ дорасне да заеме някоя „овдовяла” – примерно Старозагорската митрополитска катедра, той най-сетне става епископ на реална църковна общност. Той обаче пристига в нея не за да стане едва сега епископ – свързвайки се, „венчавайки се” с нея, а вече като епископ – като епископ вече намерен и акламиран за „достоен”, но от кого? От Величката църква, на която собствено до този момент се е явявал епископ? Но нали въпросната не съществува и поради това той е бил намерен за „достоен” и съответно акламиран от народа на една друга църква, в която, но не и на която е станал тогава епископ. Едва сега, значи, той за първи път трябва да бъде преценен и акламиран по един или друг начин от реален църковен народ, при това акламиран като реален, а не само титуларен епископ на този църковен народ. Трябва ли следователно, акламирането му сега, когато заема вече реалната епископска (митрополитска) катедра – примерно на Стара Загора – да бъде спестено или ако се предвижда в чинопоследованието (а то се предвижда в чинопоследованието и на въдворяването на митрополит) да се сметне, независимо от това какво е – „достоен” или „недостоен” – за нещо което не може да има значение? Нека размислим: ако би било спестено, нима това не би означавало, че на един реален църковен народ, на една действителна поместна църква се отказва свещеното право да приеме или да не приеме човека, който ще бъде неин епископ, при положение, че не е било отказано на фиктивния църковен народ на фиктивната „Величка църква”? Това, разбира се, е богословски абсурд. Защото безспорно е, че ако предвижданата в чинопоследованието акламация въобще има някакъв смисъл, то е тъкмо в този момент, в който, макар и вече хиротонисан – титуларният епископ става реален епископ. Тя има смисъл тъкмо за онзи народ, за който дотогавашният епископ без реална църква, става вече реален епископ.

Ето защо, въпреки проблематичната от канонично гледище практика (която обаче тук няма да коментираме) за митрополити на БПЦ да бъдат въдворявани вече ръкоположени титуларни епископи, изискването и в чинопоследованието за въдворяване на митрополит да се извършва акламация от народа е изключително смислено и е знак за недокрай изгубена църковна свяст.

Това е така, повтарям, защото едва при митрополитското въдворяване акламацията с „аксиос” (съответно „анаксиос”) се извършва от църковния народ на определена конкретна, реална поместна църква, която и ще приеме (или не приеме) въдворявания за реален свой епископ.

Да се съгласим, следователно, че веднъж хиротонисаният за епископ – според съвременната практика за „титуларен” – няма нужда да бъде акламиран, когато вече заема и реално епископство на реална църква, т. е. става митрополит, означава да приемем, че акламацията, извършена при хиротонията му от църковен народ, който той всъщност няма да предстоятелства, е акламация извършена от някакъв абстрактен църковен народ, който може да бъде определен било като „Видински” (както е било реално според нашия пример), било като „Велички”, „Агатоникийски”, „Стобийски” или както решим. Всичко това е в дълбоко противоречие с принципа за конкретна поместност на Църквата, който е и принцип на православното еклезиологично мислене изобщо.

Църквата, според Православието, е същностно поместна и тъкмо затова единствено църковният народ в това конкретно място (Стара Загора, Видин, София и т. н.) може да прецени и приеме или отхвърли като свой епископ, онзи който й се представя.

Но поради обясненото дотук, вече трябва да стане ясно и защо, когато при съществуващата в диоцеза на БПЦ уставна практика, патриаршеският престол (който по определение е и престол на Софийската поместна църква) да се заема от духовно лице, което вече е епископ и дори (от не по-малко то 5 години) митрополит на друга поместна църква от този диоцез, предвижданото в чинопоследованието акламиране изобщо не може да бъде формално и лишено от значение. Това е така чисто и просто защото намереният и акламиран като „достоен” (примерно във Варненската църква) досегашен неин митрополит е бил преценен и действително вече акламиран в нея не като „достоен” да бъде епископ въобще – епископ на която и да било църква, на всяка поместна църква, а за „достоен” само за Варненската поместна църква, само за варненския църковен народ. Този епископ, следователно, ако пристигне сега в София, избран от митрополитите за патриарх, не ще пристигне в Софийската поместна църква, на която ще стане, по силата на устава епископ (митрополит) като „достоен” за всяка църква. Той ще пристигне като бил „достоен” – за Варненската поместна църква (и – ще добавя – за онзи момент, в който е бил акламиран по този начин). Той, казано грубо, но съгласно с проблемната от канонично гледище практика в БПЦ, ще пристигне в София, за да се венчае за втори път. И би било крайно нелогично да се умозаключи, че щом е бил преценен и приет с „аксиос” от първата си „съпруга” – Варненската църква – с това самото той е „аксиос” и за втората, Софийската. Още повече, че на тази втората, той се предлага сега единствено по силата на решението на братята си (на митрополитите). Ето защото приличието изисква тя, втората му „съпруга” да бъде поне попитана приема ли и намира ли решението на „сватовниците” за удовлетворяващо я. Това че Варненската й „сестра”-поместна църква го е преценила и акламирала преди тридесетина години с „достоен” е нещо, което е касаело именно нейните „чувства” и „сетива”, но не може да има сила автоматично и за другата „сестра” – Софийската църква.

Защото по силата на същностната съотносителност на епископския сан, за която вече споменахме, той е бил „достоен” епископ „Варненски”, а не достоен епископ изобщо (какъвто Православието въобще не познава).

Всъщност никак не е трудно да се разбере (и аз съм сигурен, че митроп. Йосиф го разбира) защо древните правила са предвиждали акламирането с „аксиос” (респ. „анаксиос”) от страна на църковния народ само при ръкоположението на един епископ. Това разбира се, се е дължало на факта, че в древност, когато строго са спазвали правилата, забраняващи преминаването на епископа от една катедра на друга, освен само в изключителен случай (срв. 15-то апост. правило; 21-во Антиох. правило; 1-во Сердик. правило; 15-то прав. на Първия Всел. събор), за църковния народ не могла дори да възникне причина, поради която акламираният веднъж при хиротонията му, да се налага да бъде акламиран (приеман или не приеман) втори или трети път. Та нали ръкополаганият е бил ръкополаган за епископ не реално съществуваща църква и за епископ на тази имено църква веднъж и до края на живота му. Той е бил ръкополаган примерно за епископ Неокесарийски, а не за някакъв „епископ изобщо”, който, ставайки днес епископ на Неокесарийската църква, утре би могъл да премине на епископската катедра на Ефес или Никея. Не е бил ръкополаган за епископ на реално несъществуваща църква епископ само с „титулатура”, за да бъде сетне въдворяван като реален епископ (митрополит) на действително църковно събрание, от което вдругиден пък би могъл да бъде взет, след избор на събратята си, за да седне на трета катедра. Акламирането с „достоен” или „недостоен” не е било в древност еднократно, защото видите ли, веднъж и завинаги е придавало някакъв незаличим църковен „печат”, някаква квази-веществена „аксиалност”, та по същата логика и днес, веднъж чуто от хиротонисвания като епископ, дори да трябва да бъде чуто втори или трети път в други поместни църкви, да се приеме като нещо само „в чинопоследованието”, т. е. за нещо без църковни последици.

При съществуваща днес уставно закрепена практика българският патриарх да се избира измежду епископите на поместните църкви от диоцеза на БПЦ и раз-венчавайки се с предишната си, да се венчава, поради този избор, със Софийската поместна църква, изискването в чинопоследованието по интронизирането му съвсем обосновано и никак не само формално-церемониално включва изискването за акламационно приемане от народа. Нещо повече, при извършилите се след първото акламиране на поне 8 от сегашните митрополити прискърбни разкрития, предвижданото за 24. 02 второ такова може да се окаже уникална възможност за унищожаването на един евентуален погрешен избор на събора.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияЗа оттеглянето на Бенедикт XVI
Следваща статияНовата бедност