Между „Свети Захария“ и „Сан Себастиано“ са може би дванайсет хиляди и триста крачки. Не е много път, но пътешественикът бива затруднен от каналите. Ако се оставиш на града, без да си планувал предварително пътищата си, ще опреш все някъде във вода, цветът на която привлича, но заедно с това плаши. В тази древна лагуна и нейните пръсти зеленото е така мътно, че само онези особени водорасли проличават през лицето ѝ. Това са особени водорасли – тъмни и вкоренени, но разпиляващи се.
В San Zaccaria пътникът може да види една от прочутите картини на Джовани Белини. А точно срещу нея погледът и духът могат да застанат пред мощите на свети Захария, бащата на Свети Иоан Кръстител. Над тях в стената са поставени и мощите на свети Атанасий Велики, патриарх на Александрия.
После може да се излезе на самия бряг, през „Сан Марко“ се тръгва на северозапад, има някакви мостове, крачките, все пак, струва ми се са толкова, колкото казах. Но може и да са по-малко, ако си голям човек.
Човек извърви ли всичките крачки, за да стигне до „Сан Себастиано“, ще мине по пътища, които могат да го отведат и до „Сан Стефано“. В сакристията на този храм пътникът ще види картини на Тинторето, но и скулптури от Пиетро Ломбардо и на други от творилите през куатрочентото и началото на чинкуечентото.
И ако все пак вървящият продължи към „Сан Себастиано“, то ще измине крачките, ще мине през каналите и ще стигне до църквата, таваните на която са изрисувани от Веронезе. Не само таваните, всичко там е от Веронезе. До степен такава, че и гробът му е там. Надписът върху камъка дава на пътника да разбере, че брат му му е подготвил последното място, а е оставил такова и за себе си.
Преди години бях вдъхновен от Веронезе и написах едни писмо до него. Това е интимно.
До Веронезе
На Веронезе му се пиеше от виното и дръпна рязко тапата
със силата на мъж, за който
времето е нещо
което се рисува.
А камъкът до храста и сивото поточе
със времето за него къпина стана и горяха плодове.
Приютът там, във който Веронезе затваряше зад себе си града,
лихварите и онзи грозен шум на куртизанките и техните клиенти.
Онези смехове и викове.
Затвори го, затваряше и градове, които мъчеха ума му нощем
които режеха отвътре
със стълбища и балюстради, със статуи и със фронтони.
И тези небеса
като извезани, като излезли от гоблени.
Седеше там и в лабиринта на изпъкналото утро
А леката мъгла отваряше пред него зримото.
И Веронезе бягаше от къщата със цветното прозорче в двора,
от миризмата на сапун разсипан върху плочите
и хората под плочите и под сапуна.
Момчето взе маслиновата клонка,
откъснал я на път за тази долина на благото.
И в клепките си сякаш върнал бе росата,
играеща и смъкнала се върху тях.
Но пиеше от делвата и тихо си ругаеше в брадата Веронезе
проклинаше света, лихварите и куртизанките
и тези, дето не разбират, че тя е, да, това е!
Това е Тайната вечеря.
Но те не виждат…
Детето завъртя лицето си така, че клончето с маслините застана
пред слънцето, излизащо от хълма и погледнало го в профил.
До крехката издънка от старото дърво седеше Веронезе и гледаше в пръстта на делвата.
Отпи със жаждата на мъж, нехаещ и за времето, и за това,
че и пределът даден е да се рисува.
Потъналата в светлина ръка на Веронезе се вмъкна тайно във структурите,
разби кристалните решетки и на къдриците и на лицето,
премина през Единното, за да се спре във храста
и във маслината накрая.
Отблясъците, в стъпките на атома,
затворени и в теснини и в долината
кънтяха долу в гърлото
при стъпалата.
Дълбока, дълга беше нейната тосканската влага.
Когато Веронезе я отпи и пак потърси цветове и рамка,
и сложи точката върху росата
и по клепачите, по миглите
във устните на момъка, отворени на половина
стаили някак полуневдишан въздух.
Очите му горяха на платното по-силно от златистата повърхност на океана,
изписал географска карта по ризата на Веронезе.
Момчето сложи клонката до себе си и каза:
Защо не я оставиш тук, маестро,
тя те убива..
Не само тук, не само от отсамната страна на светлината.
Сложи я върху камъка и продължи да гледаш също като другите-
без цел да виждаш повече от тях
разкъсван между истини, които няма как да събереш.
Момче, подавайки му делвата, отвърна Веронезе,
изпий, че виното ни свършва, а слънцето не жали.
Не гледай в него, Паоло, не гледай в него и през мен дори
а приеми, че няма да го видиш.
Така не ще го видиш, тъй както ти се иска, му каза момъкът.
И станаха, за да вървят, че беше вече време.
След тях остана само ризата на Веронезе
окъпана във своите океани от лица на хора и колони
от сводове и небеса.
И двамата със момъка застанаха над бреговете на реката, над птиците и над маслините.
Над всяка твар, която гледаше успокоена от заминаването на поредния маниак.
Април 1588 г.
Денят е светъл.
