0
1825

До ден днешен си живеем в „соца“

Андрей Смирнов е автор на тежкия и честен филм за съдбата на тамбовските селяни „Имало едно време една жена“ (2011). Може ли смазването на въстанието да се обяви за геноцид, защо Русия е нация от крепостни селяни, как точно ни зомбират от телевизията и ще види ли бял свят „кинематографичното завещание“ на режисьора? Разговор с автора на „Белоруската гара“ и „Имало едно време една жена“.

За Антоновското въстание и тоталния терор

Андрей Сергеевич, защо точно тамбовските селяни, защо въстанието? Историята ни изобилства от трагични и страшни събития.

Влязох в киното съвсем млад. Бях на 21, когато работихме по първия си късометражен филм. А през 1979 г. приключих с режисурата. До гуша ми дойде от намесите на цензурата. Нито един от четирите ми филма не стигна до зрителите по начина, по който го бях замислил. И тогава реших да се захвана с друго – да пиша, да стана театрален и кинодраматург. Междувременно се снимах в киното. 29 години не съм се занимавал с режисура. Но после ситуацията в страната се промени и съветската цензура най-накрая ни освободи от себе си. И изведнъж се амбицирах – ами то след мен няма да остане нищо, което да не е създадено под нечий контрол. И започнах да обмислям да заснема филм. Някъде през декември 1987 г. нещо ме осени. До днес си спомням как се събудих посред нощ и си записах, за да не забравя – филм за Тамбовското въстание. Защо ли? Защото това е историята на нашата селска страна, на която пречупиха гръбнака с построяването на военизираната индустрия, чийто придатък се оказа човекът. Уродливи градове, безрадостни села, цялата страна произвеждаше танкове, които после се чудехме какво да правим. Промени се съставът на нацията, промени се смисълът на историята ни. Искаше ми се да разкажа за страната, за съдбата ѝ, за селото, за народа. Потънах в темата и не съжалявам за това, макар че ми отне години.

Практически 20 години. Не са малко.

Но през това време правих и други неща, преподавах, снимах се във филми, писах сценарии, пиеси. Работата по филма обаче беше основна за мен и съм щастлив, че успях да го заснема и да получа признание от колегите си, без изобщо да го очаквам. Филмът получи 6 награди „Ника“.

Колко време телевизионната му версия като сериал събира прах на сайта на Първи канал и така и не влиза в програмата?

Вече три години.

Говорили ли сте с телевизионните чиновници? Те какво казват?

Те не говорят с мен за това.

Гледах сериала в интернет. Май съзнателно сте посмекчили краските. За да не докарате зрителите до депресия ли?

Естествено. Няма как да пресъздадеш буквално онова, което е било в действителност, с езика на изкуството. Това е разказ в образи. А за каква образност може да се говори, когато става дума за кръв, за невъобразим брой жертви, концлагери, разстрели.

Реакциите по повод на филма бяха бурни и противоречиви. От бурен възторг до пълно отрицание. Четох доста коментари, в които Ви обявяват за русофоб. Очаквахте ли подобно нещо?

Разбира се, че го очаквах. Аз все пак живея в тази страна. Много съм щастлив, че филмът излезе без каквато и да било цензура и мина по екраните на страната доста плътно. Премиерата беше в Тамбов. Първите зрители бяха жителите на селата Царьовка и Лисие гори от Тамбовски район и село Кривополяне от Бондарски район, които се снимаха във филма. Такава дискусия се развихри, че само дето не се стигна до бой.

Как мислите, може ли да се твърди, че смазването на Антоновското въстание е геноцид?

Трябва да се внимава с подобни определения. Немците извършиха геноцид над евреите. Кой разстреля заложниците обаче? Не австрийските пленници, не латвийските стрелци и не китайските доброволци, а същите тези руски мужици, мобилизирани в Червената армия. Струва ми се, че думата геноцид не е подходяща в случая, макар че в общи линии става дума за същото. Редно е да наричаме тези събития тотален терор над собственото население. Над стохилядна редовна армия, около две хиляди артилерийски оръдия, включително тежки, четири самолетни ескадрили, броневици под командването на Уборевич[1], химическо оръжие. Това е единственият случай, в който го използват в гражданската война, сиреч срещу собствения народ. В село Царьовка за един ден на три пъти са разстреляни 80 заложници. При това мъже практически няма – или са в Червената армия, или при Антонов[2]. Става дума за старци, жени и юноши. Това е положението.

За руския манталитет и зомбиращата телевизия

Цялата тази омраза, нетърпимост, натрупаните проблеми и противоречия се завихриха като торнадо, като ураган. Сякаш в хората се вселиха бесове, Сатаната. Но и сегашното ни общество е пълно с ненавист и злоба. Това може ли да доведе по някакъв начин до подобни кошмарни събития в бъдеще?

Да не дава Господ (кръсти се). Не смея и да си помисля подобно нещо. Дано никога не се случи. Да, злоба и враждебност има много. Но не виждам причина за гражданска война, колкото и зле да се отнасяме един към друг. Много ми се иска да станем малко по-човечни.

Израснали сте в комунистическо семейство. Баща ви е бил редактор, чиновник от номенклатурата. В кой момент станахте антикомунист, кога започнахте да се съмнявате в правилността на строя и преосмислихте възгледите си?

Бях активен комсомолец, даже комсомолски секретар, а като малък – дружинен председател. В студентските си години се интересувах от история на революцията, постепенно се добрах до история на руското революционно движение и до руската философия. На 21 години прочетох „Жалони“[3] и открих за себе си философията на Бердяев. Като цяло това беше дълъг и труден процес.

Защо днес и Ленин, и особено Сталин се възприемат от много наши съотечественици със знак плюс? В пропагандата ли е цялата работа, или манталитетът ни е такъв, патерналистичен? Вожд ни дай на нас, а жестокостта е второстепенен въпрос.

Първо, ние сме нация от крепостни селяни, манталитетът ни е на крепостни. Няма и двеста години, откак отмениха крепостничеството. А какво са 200 години? Осем поколения. Второ, в резултат на репресиите се промени генотипът. Сталин не си пропиля времето. Унищожи най-добрите – здравото селячество, интелигенцията, духовенството. И работническата класа. Същите тези работници, които наистина ходеха по марксистки кръжоци по време на първата революция, именно този слой от партията беше откъснат, докато траеше борбата с троцкизма. И за капак активните участници в революцията загинаха през 30-те години в лагери или на заточение. Разбира се, че и пропагандата има значение. Зомбирането от телевизионния екран си върви още от присъединяването на Крим по всички правила на „соца“ – арогантно, лъжливо и агресивно. Отделно, че сред нас има доста дебили. Ние до ден днешен си живеем в „соца“ и това е ужасно тъжно. Не сме мръднали от времето на разпада на Съветския съюз, все предъвкваме фалшивото си минало и припяваме набор от митове.

Движим се по улици, които носят имената на Ленин, Шлихтер[4] и Уборевич. Живеем безропотно. Патриотизмът ни е все такъв, съветски. Къде ли не воюваме, кажете ми, защо? За чий дявол момчетата ни загиваха преди в Никарагуа и Ангола, а сега в Сирия.

Как мислите, ще доживеем ли от площада да изчезне Ленин?

Вие със сигурност. Аз едва ли, вече съм стар.

Какъв изход виждате от сегашната ситуация?

Какъв изход виждам? За да заживеем нормално по нашите ширини, са нужни поне 300 години.

За Руската православна църква, Деня на победата и Михалков

Споменахте духовенството. Какво е според вас е влиянието на Руската православна църква върху обществото към днешна дата?

Зависи какво имате предвид под руска православна църква. Има две църкви. Едната е политическа организация начело с патриарх, тя положи огромни усилия да стане част от държавната машина и успя. Федерална служба за сигурност или Руска православна църква – не можеш да разбереш коя с какво се занимава. Но има и руска православна църква в храмовете. В цяла Русия по-малко от четири процента от населението посещават храмовете. И организацията, която ги управлява, иска да стане идеен, идеологически баща на нацията. Все пак има почтени, честни свещеници, които се опитват да помогнат на паството си. Така че не ги бъркайте.  

Андрей Сергеевич, ваш е един от знаковите наши филми за войната. Човек не може да си представи 9 май без „Белоруската гара“. Харесва ли ви начинът, по който днес честваме Деня на победата?

За мен това е болна тема. Никак не ми харесват тези милитаристични залитания. За какъв патриотизъм говорим, когато хората не си правят труда да прочетат собствената си история. Толкова народ загина! Сега излизат документи – 41 милиона! Това не е ден, който да се отбелязва с парад и ракети. Това е ден за скръб, памет, благодарност към онези, които щат не щат отидоха на война.

Кои по-нови филми бихте препоръчали на младите?

Аз съм стар човек. Не гледам много филми и не смея да давам препоръки.

А „Брестката крепост“? Хареса ли ви този филм? Темата ви е близка, баща ви направи нейната отбрана всеобщо достояние, дълги години събира материали.

Според мен режисьорът Александър Кот е изключително талантлив професионалист. Между другото, в основата на сценария е точно книгата на баща ми. През септември 2015 г. той би навършил 100 години. Отбелязахме този юбилей с брат ми и децата ни точно в Брестката крепост и Александър Кот дойде с нас. Мисля, че това е честен филм.

По същото време излезе и друг филм. Имам предвид двете части на „Изпепелени от слънцето“ на Михалков с рекламния слоган „Велико кино за Великата война“.

Хич не го и споменавайте. Това е пример, че когато талантливият човек, майсторът, е непочтен, Господ си прибира таланта обратно. „Цитаделата“ и „Предстояние“ са жалки, безнадеждно жалки. Гледах и двата в празни салони.

За тъщите на членовете на Политбюро и новия филм

Вярно ли е, че „Белоруската гара“ така и е щял да обира праха на някоя лавица, ако не се беше харесал на Брежнев или на неизвестен член на Политбюро?

Докато снимах „Белоруската гара“, го спираха четири пъти. Твърдяха, че изопачава съветската действителност, че ние сме победителите, а хората са облечени зле и не могат да подредят живота си. Ако не беше моят учител, прекрасният режисьор Михаил Илич Ром, който застана зад нас като скала, филмът нямаше да види бял свят. Тогава съдбата на всяка лента, която изпъкваше с нещо, се решаваше на нечия дача на Политбюро. Понякога всичко зависеше от някоя тъща на виден държавен чиновник. Нямам никаква представа кой го е гледал. Шушнеше се ту за Брежнев, ту за Гришин, но съдбата му наистина се реши някъде там.

Разкажете ни за новия ви филм „Французинът“, който в едно интервю определяте като своето най-вероятно „кинематографично завещание“. Попаднах на информация в един сайт, че е спрян поради липса на средства. А в „Кинопоиск“[5] е посочена премиера през 2018 г. Кое е вярно?

Премиерата е вятър и мъгла. Преживях истинска катастрофа. През март миналата година се срина Екатерининската банка, която се оказа класическа пирамида. Работих с тази банка цели 11 години, без да имам и хабер за това. Именно в нея беше вкарана най-сериозната сума за филма. Всичко беше готово за начало на снимките, актьорски състав, терени. Но банката фалира, заминаха два милиона долара спонсорски пари, а с тях и всичките ни пари с жена ми, изкарани през последните 40 години. На 75 съм, както се казва, гол като пушка. Спряхме филма, разпуснахме екипа. Търся нови спонсори, но до този момент без особен успех.

С Андрей Смирнов разговаря Александър Смолеев. Интервюто е публикувано в сайта Бессмертный барак.

Превод от руски: Велимира Костова

На главната страница: кадър от филма на Андрей Смирнов „Имало едно време една жена“ (2011)

[1] Йероним Петрович Уборевич (1896-1937) – съветски военен и политически деец, от 1935 г. армейски генерал, командващ армията първи ранг. Разстрелян по „делото Тухачевски“. Посмъртно реабилитиран през 1957 г. През 1921 г. е заместник-командващ на Тамбовската армия на Тухачевски при разгрома на селското въстание, а след това командващ армията на Минска губерния при разгрома на селските въстания в Белорусия. Б. пр.
[2] Александър Степанович Антонов (1889-1922) – един от ръководителите на Тамбовското въстание, наричано на негово име Антоновщина. Организира своя бойна дружина, с която участва в убийства на болшевишки ръководители и в създаването на Съюз на трудовото селячество на територията на Тамбовска губерния. През 1920 г. оглавява въстанието в село Каменка и създадения от него Главен оперативен щаб на въстанието, който координира около 20 въстанически полка. След разгрома на въстанието от Червената армия се крие в тамбовските гори и е убит по време на операция на ВЧК, предшественичка на бъдещия Комитет за държавна сигурност на СССР (по-известен като КГБ). Б. пр.
[3] „Жалони. Вехи. Сборник статии за руската интелигенция“. Б. пр.
[4] Александър Григориевич Шлихтер (1868-1940) – съветски държавен и партиен деец, политолог, учен икономист, народен комисар по продоволствията на Руската федерация (1917-1918). През 1920-1921 г. като председател на Тамбовския губернски изпълком предвожда наказателен отряд против тамбовските въстаници, но претърпява загуба и е снет от длъжност. Б. пр.
[5] КиноПоиск (kinopoisk.ru) – най-големият руски интернет-портал за кино. Б. пр.