0
2092

До моя съвременник

  georgi-markov

Публикуваме тези малко известни миниатюри на големия писател дисидент, четени по „Дойче веле”, защото на 7 септември се навършват 35 години от покушението срещу Георги Марков в Лондон, организирано от бившите комунистически тайни служби.

Миниатюри

 

 

ПОЗИЦИЯТА

От теб искат да заемеш определена позиция, т.е. да заявиш против какво си и за какво си, или което е по-нагледно – с кои си? С тия отляво, с тия отдясно или с тия в средата?

И тия отляво, и тия отдясно, и тия в средата твърдят, че човек не може да живее, ако няма определена позиция, че неговите отношения с другите човеци и обществото ще бъдат в пълен хаос. Защото мястото, което ще заемеш, щяло да определи мирогледа ти, ако вече мирогледът ти не е бил определен от мястото ти. И те ти внушават, че ти си ти доколкото си ляв, десен или в средата.

А ти чувстваш, че от теб се иска нещо странно, което идва да те задължи, да те принуди, да те прикове и може би да те осакати. Ти наистина разбираш, че ако заемеш определена позиция – ляво, дясно или средата, животът ти ще се улесни. Ти веднага ще получиш точния списък на нещата, които трябва да обичаш, и на нещата, които трябва да мразиш. Ти ще получиш полезния списък на приятелите си и враговете си. Ти не ще трябва да се колебаеш повече между някакъв избор, защото всичко ще бъде отнапред избрано за тебе. Ти просто ще го приемеш. Особено ще бъдеш улеснен от простия закон „Който не е с нас, е против нас. Позицията също ще ти даде чувството за сигурност, защото не ще бъдеш сам и защото тя ще даде посока на живота ти и ще те измъкне от кръстопътя на собственото ти многопосочие. Казват ти, че чрез позицията ти сам ще се узнаеш, и другите също ще те узнаят. Между теб и тия около теб не ще има неизвестни.

Ала бедата е, че ти искрено опитваш, а не знаеш какво да избереш. Не знаеш отляво ли си, отдясно ли си, или си в средата. Би могъл да се закълнеш, че безброй пъти си се опитвал да заемеш някакво място – ляво, дясно, средата. Но всеки път, когато си помислиш, че си отляво, всъщност се оказва, че си едновременно и отдясно, и в средата. Защото показателите, които биха определили мястото ти, важат еднакво и за трите места, или въобще не важат. Така че ти си едновременно навсякъде и никъде. Ти стоиш, чудиш се на себе си и си повтаряш, че тия отляво са хора, тия отдясно също са хора, и тия в средата също са хора. А и тия, които знаят къде са – и те са хора. И че и едните, другите, и третите са точно толкова добри, колкото и лоши, че лошото отляво е толкова лошо, колкото и лошото отдясно, колкото и онова в средата. И защо трябва да отречеш едните хора, за да принадлежиш на другите? Кой е казал, че в едната посока в живота има повече смисъл, отколкото в многото посоки или просто в безпосочието?

Ти се усмихваш, като си помислиш, че единственият смисъл да си избереш позиция е само за да се отречеш по-късно от нея.

Ала ти много – много губиш от това, че нямаш позиция. Просто всеки те смята, че си там, където не си. Отсъствието на собствена позиция също те лишава от възможността да се хвърлиш срещу другата позиция или да защитаваш до последен дъх своя окоп, да загинеш там, да бъдеш герой, за да проехти над гроба ти чудесният глас на радиоговорителя:

„Той падна за…“.

Цялата работа е в това „за“.

Какъв пропуск на природата да етикира бебетата с по някакво „ЗА“.

 

ПОРЪЧКАТА

Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще приемеш ли още една?

Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки, всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръчка. На много места се и живее по поръчка.

Поръчката – това е заявката отвън теб. Заявката на обществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта на света. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълнителен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твоето време и твоята енергия.

С всеки изминал ден ти правиш все по-малко неща, които са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, носят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естествените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.

Все по-често ти се занимаваш с неща, които са ти напълно чужди, които не те интересуват, откликваш на събития, които нямат нищо общо с тебе. И постепенно потъваш в реката на обезличаването, на неусетното принудително отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Ти съзнаваш това, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам на себе си, искаш да прекратиш монопола на външната поръчка в твоя живот, но как?

Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръчката отвътре има моментната искра на подтик.

Чувството ти за компромис те води към стари хитрости. Ти си казваш: „А защо поръчката отвън да не бъде само повод да изразя себе си?“, което значи тя да стане фактически твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да налееш в чуждата форма на чуждата поръчка свое съдържание. Искаш просто да използваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си.

Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат и, разбира се, не ще я платят.

Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще бъдеш толкова богат (ще си изработил толкова много техни поръчки), че ще можеш да започнеш да работиш само собствените си поръчки.

Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

 

ПРИКАЗВАНЕТО

В началото беше словото, но по-нататък? По-нататък дойде приказването.

Понякога ти искрено желаеш да онемееш, или от устата ти да излизат само несвързани, неразбираеми от никого звуци, или просто да бъдеш някакъв луд свирач върху собствените си гласни струни. За кой ли път си убеден в ужасното несъвършенство на приказването, в пълната му неспособност да се изразяват вярно мисли и чувства, убеден си, че този начин на изказване и общуване е толкова принизяващ и чужд на човешката сетивност и мисловност, колкото са чужди сечивата от каменния век в днешната цивилизация.

Колко пъти думата не само не може да поеме ясната форма на мисълта или чувството, но безпомощно я смачква и превръща в полумъртъв изрод. Колко пъти се измъчваш в търсене на несъществуващия обем на думата, в несъществуващата й тежест, в намиране на нейния единствен и неповторим звук. Струва ти се, че мисълта или чувството са винаги единствени, че няма две еднакви мисли, докато думите ти се виждат непоносимо еднакви. И същевременно усещаш някъде дълбоко в себе си, че първичното, истинското слово притежава тази магия да изрази всичко, но че то е изчезнало някъде и вместо него човечеството е усвоило приказването. Думи, думи, думи.

Ти можеш да кажеш, че приказването така е изродило отношенията и живота на приказващите, че може би е възпряло развитието на човечеството. Защото инфлацията на думите е най-жестоката инфлация, тъй като тя води до инфлацията на отношенията. И колко пъти е трябвало да стоиш ням, в невъзможност да намериш думите, които да изразят това, което става в тебе. Колко пъти произволът на думите те е тласкал към произвола на делата, защото това е измамата на приказването – никога да няма определено съдържание. Квадратността на думите води до квадратност на отношенията.

Ти слушаш речи на държавници, които те ужасяват с тази страшна злоупотреба на словото. Ти не чуваш думи, а дрипи от думи. Или слушаш обяснения на близки или приятели, които нищо не могат да обяснят, защо те не говорят, а приказват. Дори когато пеят, те продължават да приказват. Но най-лошото е, че и когато мълчат, те пак приказват, или поне ти не можеш да се отървеш от чувството, че приказват.

Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня.

Но няма ли да бъде малко скучно?

 

ЛИЦЕТО

Всеки път когато видиш лицето си, ти изпитваш странното чувство, че то е нещото, което неотделимо носиш отпред на себе си, нещото, което природата ти е окачила, за да се отличаваш от другите. Знаеш, че за всеки, който те вижда, ти си това, което е твоето лице, макар самият ти да си убеден, че между теб и лицето ти има огромна, почти непреодолима разлика. Господи, каква нечовешка заблуда е това лице и неговата бездарна и нахална способност да те представлява. Колко пъти, когато си могъл да го наблюдаваш съсредоточено, си разбирал, че то ти е по-чуждо от лицата на другите, колко пъти си си казвал, че не би желал да имаш нищо общо с човек, който притежава подобно лице. Не! Грешка! Точно обратното – с лице, което притежава подобен човек. Трябва да признаеш, че не веднъж си притежаван от лицето си. И може би затова така често неговото присъствие те измъчва, дразни те. Колко пъти ти не можеш да понасяш чертите му, изразите му, гримасите му, които заблуждават всекиго, че са твоите черти, изрази и гримаси. Не става въпрос за красиви или грозни форми, а само за грозното усещане, че това не си ти. Когато видиш лицето си между лицата на другите, ти се смущаваш именно от това, че то е твоето лице. С удивление отбелязваш, че то ти изглежда по-непознато от другите лица, че то стои и хладнокръвно демонстрира твоята независимост от теб, отказва да следва мислите и чувствата ти, или пък те пародира по такъв подъл и жесток начин, че ти идва да го закриеш с две ръце или да му нахлузиш някаква маска, която да стане лице на твоето лице.

Друг път то флиртува с тебе, ласкае те, предлага ти искреност и почтеност в своята длъжност да те представлява, иска да се приближи към тебе, а ти не можеш да понасяш неговата близост, тъкмо защото ти е чуждо.

Колко пъти си мислил, че не си се родил със собственото си лице, че сегашното ти лице е било предназначено за някой друг. И е станало грешка. Друг път си казваш, че някога, в самото начало, може би то е било твое, но по-късно се е променило, както с времето се променя всяка фасада. Наистина за теб то е само натрапена от външен архитект фасада.

Вие сте си толкова чужди, че ти изпитваш огромно облекчение, когато можеш да се разминеш със собственото си лице или когато в някакъв непрогледен мрак неговото присъствие престане да те дразни. Ти изпитваш облекчение, че можеш да го удавиш в мрак и да останеш сам в тъмнината.

Всичко идва от това, че твоето лице не отразява твоята представа за теб.

Има времена, когато този конфликт се превръща в болезнена драма. Ти искаш, ти търсиш, ти молиш да имаш своето лице. И най-вече ти е тежко, защото си убеден, че другите са се родили и живеят със собствените си лица, т.е. че лицата им са това, което те са.

И от тук идва страстният ти стремеж да си измислиш друго лице и да го накараш да застане на мястото на онова, което носиш отпреде си. Ти искаш сам да създадеш лицето си, сам да го моделираш, като съединиш неговите черти с твоите черти, за да добие то онзи вид, който ти мислиш, че е твоя същност.

Ти започваш, опитваш, напрягаш въображението си, търсиш лицето, което да се усмихва с твоята усмивка, което да се гневи с твоя гняв и да изразява точно онова, което е твой вътрешен израз. Уви, колкото и да се насилваш, каквито и образци да викаш на помощ, стигаш до един и същ неизменен резултат – измисляш пак лицето, от което искаш да се отречеш.

Може би защото всяко лице е собственият и тъй нужен чужденец.

 

ГЕРОИТЕ

Ти често се възхищаваш на хората, които са посветили живота си на една-единствена идея, които са слели себе си с идеята или са изгорели ведно с нея. Ти адмирираш тяхната последователност и вярност към идеята и понякога те измъчва мисълта, че ти не можеш да бъдеш като тях.

Може би защото еднопосочната ясна идея на един живот е твърде съблазнителна с простотата си в сравнение с мъчителната противоречивост на собствените ти съмнения. Наистина има романтична привлекателност в сливането на живот и идея. Хората, отдали се на една идея, изглеждат винаги надчовешки силни, животът им се смята за пример, смъртта им – за легенда. Моментът на героическия акт – за най-висша красота.

А ти внезапно се питаш, не е ли това най-лесното? Не е ли цялата тази последователност и жертвеност сигурен признак на беден дух, на почти патологично втурване в една-единствена посока, макар и понякога това да е посоката на доброто? Не е ли всичко това израз на душевно опустошение, на отричане цялото многообразие и всички цветове на природата? Ти се вглеждаш в този фамозен момент на осъществяване на героическия акт и виждаш, че много често това е суетна демонстрация на превъзходство над другите. „Вие не можете, а аз мога!“ – казва героят и подлага тялото си под куршумите, за да изконсумира мига на висшата наслада, мига, който го прави повече от другите. Така че героическият акт е отричане на другите и възхищение от себе си. При това всички герои знаят, че за героизма рано или късно ще им се заплати, защото човечеството е предвидило добри суми за ония, които се опитват да бъдат повече от другите. И това е може би гаврата на времето – един герой не е повече герой, след като му се плати – било с надгробен паметник, било с посмъртна пенсия.

Приказките и легендите противопоставят героя на подлеца, а също героя – на обикновения човек. А ти се взираш в това противопоставяне на бляскавия вечен ореол на героя срещу отречената, мизерната нищожност, разумно или инстинктивно безчестие на подлеца и виждаш колко несъмнено по-човешки, по-искрен и по-честен е образът на онзи, който трябва да понесе страданието, че не е и не може да бъде герой онзи, който трябва да понесе наказанието за своята слабост или презрението за своите недостатъци. Ти виждаш, че е противопоставен камък на героя срещу тялото на живия човек.

Ти виждаш, че история, легенди за герои и подвизи, поетични балади и летописни хроники, национални химни и разпалени речи, като издигат героя върху специален пиедестал, с това издигане те по същество превръщат останалата част от хората в подлеци. Защото героят със своята изключителност не е нищо друго освен нашето отрицание. Спасявайки ги от някаква опасност, героите всъщност са се заплювали в лицата ни, за да ни отрекат като по-слаби същества. И ти намираш, че героизмът, когато не е акт на лудост, е акт на безчестие. Защото заради своя ореол един герой се е отрекъл от своите естествени права и задължения, отрекъл се е от себеподобните, отрекъл се е от своето предназначение. И ти виждаш, че той е скалпирал своята жива глава било за да украси мъртвата ограда на идеята си, било за да изпита насладата на собственото си превъзходство над другите.

Героизмът е само един миг, а животът не е миг. И колко лесно е да бъдеш герой в един миг, вместо да бъдеш човек цял живот.

И ти си казваш – слава Богу, че природата е раждала и ражда човеци, но не герои.

 

ПЪТУВАНЕТО

Ти си влюбен в един час – часът на твоето тръгване за някъде далече. Ти чакаш с радост и страх, с нетърпение и воля този толкова особен час. Времето, което те приближава към него, те изпълва с нарастващо вълнение. Ти си като заприщен поток, който руши стената в лудо предвкусване на секундата, когато тя ще рухне и ти ще се устремиш неудържимо напред.

Това не значи, че светът около тебе ти е омръзнал и ти просто търсиш разнообразие. Много повече. Ти просто искаш да се движиш, защото движение значи простор, простор значи свобода. И природата те е надарила със способността да се движиш само за да ти предложи съблазънта на пътуването. Но тъй като ти не си пътувал и не пътуваш много, страстта ти към пътуването се е превърнала в култ. Всичките ти фантазии за някакво красиво далечно бъдеще, за щастие и радостни преживелици са свързани с някакво пътуване. Било, че ти ще отидеш някъде или някой ще дойде при тебе. Колата, която потегля и изчезва зад завоя, влакът който свисти между дърветата, корабът, който напуска пристанището, или стартирането на самолета, преди да стане собственост на въздуха – това са за теб символите на пътуването.

Дълго и отнапред ти си представяш мига, в който ще обърнеш гърба си, за да поемеш пътя или посоката. Точно самото обръщане на гърба е това, което най-много те блазни. И точно тогава ти си най-нетърпелив. Ти искаш бързо, бързо да оставиш онова зад гърба ти на по-голямо разстояние, за да нямаш спомена му като спътник. Когато пътуваш, ти не обичаш да те придружават каквито и да е спомени, дори тези за предишното ти пътуване, ако си го имал. Всичко е ново и трябва да бъде ново. Затова погледът ти е отправен само напред, очите ти са пълни с очакване. Ти знаеш, че нищо особено не може да се случи, ти не вярваш в решителни срещи и фатални стълкновения, но чакаш онова преминаване на хоризонтите, отварянето и затварянето на небето над теб, или по-точно казано – преминаването на света през теб.

Като се опитваш да проследиш нишката на живота си, ти си казваш, че точният еквивалент на „живея“ е „преминавам“. Защото животът ти наистина се е състоял от пътуване и преминаване през времето и пространството, през хора и събития, пътуване по пътеки и по улици, по пътища и безпътища, покрай отворени врати и прозорци или край затворени, преминаване, което е съдържало действията – приближаване, влизане, излизане и отдалечаване. При това всичко е ставало по силата на една естествена необходимост – да се види нещо ново, да се срещне нещо по-интересно, да се проумее нещо непознато. Пътуването и преминаването ти през един или друг човек също се е определяло от тази необходимост.

При твоите пътувания ти искаш да имаш много срещи, без да се боиш от онези, които няма да ти харесат.

Ти копнееш да имаш свободата да се движиш и всичко около тебе да има своето безвъзвратно движение назад. И ти, пътникът, да знаеш, че пътуваш.

 

ИДЕАЛИТЕ

Ти обичаш тези безкрайно дълги пътища, които водят винаги към хоризонтите, защото те ти носят не толкова посоката, колкото простора.

Ти обичаш да застигаш пътниците по тези пътища, обичаш и онези, които те застигат и задминават, обичаш да имаш компания, макар и нерядко да си оставал съвсем сам.

Знаеш, че това е движение без край, но си казваш, че началната и крайната точка нямат значение, те могат да се измислят, важното е действителността на движението.

Ти също знаеш, че когато стигнеш хоризонта, движението ще свърши, че цялото щастие на всички пътници е, че хоризонтите никога не се достигат, че в мига на докосването до един хоризонт той вече е отскочил далече, далече и ти е дал нов простор за движението.

Често пътят те уморява или посоката ти досажда, ти се спираш, почиваш и когато силите ти се възстановят, отново тръгваш. Често променяш пътя, а с годините се отказваш от стръмните хълмове и планини, за да предпочетеш по-дългия път из равнината, но по който и път да тръгнеш, както и да вървиш, ти знаеш, че хоризонтите са пред тебе. Дори в мрак и в мъгла ти чувстваш присъствието им, макар и нерядко да си губил чувство за посока и дълго, дълго да си се въртял в кръг. Не рядко ти си виждал мнозина да тичат към най-близкия хоризонт, запъхтени, луди от нетърпение да го достигнат, да бъдат първи там и всички да видят, и да ги последват, и да им признаят, че тяхният път е бил най-прекият и най-удобният.

Ти се усмихваш и продължаваш с бавни крачки. И тихо си казваш, че животът това е едно чудесно пътуване към идеала – смъртта.

По-бавно!

 

Текстовете се публикуват с любезното съдействие на най-близкия родственик на писателя – г-н Любен Марков.

 

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1958 г. се разболява от туберкулоза и докато е на лечение из санаториумите започва да пише. В 1961 г. са публикувани първата му книга „Анкета“ и сборникът с разкази „Между деня и нощта“. През следващата 1962 г., излиза „Мъже“ , която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите „Победителите на Аякс“, „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“ , с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман „Покривът“. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на „Дойче Веле“ и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил“ спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това, на лондонска сцена, е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата“. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма, изстреляна от неизвестен похитител. Талантливото перо на един голям писател, драматург и радиожурналист е пречупено, той издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс“. След неговата смърт на Запад излизат „Есета“ и „Задочни репортажи за България“. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.