Архитектурата в „Синхроничност” се превръща в ритъм. Танцьорът – в анонимен и доминиращ елемент в сложно композираната материя от звуци, енергия и движение.
„Синхроничност”, съвместна продукция на ДНК и сдружение Creative Box, е най-новият авторски проект на Станислав Генадиев. В това доста самостоятелно свое представление той размива границата между инсталацията и съвременния танц.
Освен автор на концепцията Станислав Генадиев също така реализира и звуковата среда, която се намира в абсолютен диалог с дизайна на осветлението на Виктор Георгиев. „Синхронично” със съвременния танц, през годините Станислав Генадиев развива своя стил и в областта на електронната музика, която миксира с бас и дъбстеп звучене. За неговото сериозно отношение към създаването на музика говори включването му в международния Atmospheric festival за електронна музика. А постиженията му в областта на танца са признати както от публиката, така и от критиката. В екип с Виолета Витанова те активно развиват съвременната танцова сцена у нас: от първия си успешен спектакъл Imago през 2006 (награден с първия Икар за съвременен танц), през изцяло танцовата сцена на „Мишеловката” в „Хамлет” на Явор Гърдев от 2013 (продукция на Народния театър „Иван Вазов”, която също получава Икар за съвременен танц) до последната изява на Станислав Генадиев и Виолета Витанова в проекта на Светлин Велчев Monologue, представен на тазгодишния „ТриЗависим” преди две седмици в Derida Dance Center.
Донякъде „Синхроничност” би могъл да влезе в диалог с Monologue, тъй като и двете представления се занимават с отношенията между тялото и пространството, с пресъздаването на архитектурата, на дизайна на сцената в хореографския текст. В Monologue Светлин Велчев превръща сцената буквално в абстрактна картина, която танцьорите имат задачата да построят и да изтанцуват.
В „Синхроничност” концепцията на Станислав Генадиев спрямо пространството е по-различна. То присъства като единен персонаж с танцьора и музикалната среда. Заедно тези три елемента (музика, пространство и изпълнител) образуват една фигура – на трептящата, активна и синхронно протичаща енергия. Нека проследим как се случва това.
Разположена от трите страни на сценичното пространство, публиката изчаква представлението да започне, наблюдавайки застопорените в центъра на сцената обувки. Те са прикрепени към кръгла повърхност, чието предназначение е да се върти посредством накланяне. Не след дълго изпълнителят заема своето място на сцената, заема и своето място в обувките, където ще остане (в една измамна статичност) до самия край на представлението. „Синхроничност” постепенно въвежда зрителя в своя свят на зависимост между контрастите, на бързия и неочаквано променящ се ритъм на представлението.
От момента, в който изпълнителят Станислав Генадиев стъпва в обувките, той не спира да се движи, без да променя позицията на краката си. Той накланя въртящата се повърхност в различен ритъм и посоки и движи горната част на тялото си, без да се разбере дали чрез движенията си контролира пространството, или обратното – пространството контролира неговото тяло.
Архитектурата в „Синхроничност” се превръща в ритъм. Танцьорът Станислав Генадиев се превръща в анонимен и доминиращ елемент в сложно композирана материя от звуци, енергия и движение.
Сред най-въздействащите моменти в „Синхроничност” са когато най-бързата честота на смяната на осветлението между тъмно и светло, която се нарича блиц, се врязва в зрителското възприятие. По този начин публиката вижда иначе плавните движения на облечения в бяло танцьор като насечени; като поредица от статични кадри в забързан ритъм. Енергетичната електронна музика завладява зрителя и той преживява ефекта на пълно присъствие „тук и сега”; той става част от „синхрона”.
Друг ценен момент на представлението е в неговата способност да оставя на зрителя свободно поле за интерпретация. В интервюта самият Станислав Генадиев заявява своята позиция спрямо перцепцията на публиката: двамата с Виолета Витанова насърчават абстрактното мислене и оставят представленията си отворени за асоциации и въпроси. „Синхроничност” не прави изключение. В анонса на представлението са посочени различни материали, които са повлияли на принципите на изграждането му (Юнг, Умберто Еко и „Махалото на Фуко”, квантовата психология). Но дори и без това познание зрителят би могъл да види функционирането на синхрона, би могъл да преживее синхронно протичащата енергия. Станислав Генадиев прави запомнящ се експеримент със звука, пространството и тялото като единен образ, единен знак и източник на въздействие.
Може би „Синхроничност” е донякъде продължение на „Кадавър”, проект, реализиран за второто издание на ACT Фестивала за свободен театър. В него той отново комбинира електронните елементи със съвременната хореография (линия, донякъде поддържана и от „Азамен” от същото издание на фестивала, но на по-различен принцип). В „Синхроничност” личи, че Станислав Генадиев успява да намери точен баланс между своите умения в електронната музика и хореографските си качества, особено при изграждането на ритъма. Те взаимно се допълват, проникват и изграждат. До ситуацията на пълен синхрон.
Следващите дни, в които може да се види „Синхроничност” в ДНК, са 29 и 30 април.
