0
2897

Драконът в нас

За постановката на Явор Гърдев „Драконът“ във варненския Драматичен театър „Ст. Бъчваров“

„Драконът“ от Евгений Шварц, постановка Явор Гърдев, фотограф Стефан Щерев

Последната постановка на Явор Гърдев е по пиесата „Драконът“ на Евгений Шварц, познат най-вече като автор на произведения за деца. Написана е през 1944 г. и е била забранена по времето на Сталин. Явор Гърдев казва за пиесата, че „изследва ирационалните механизми, които задвижват човешкото общество… пиеса за дълбоките човешки интуиции и мотивации, по отношение на които политическите идеологии са само вторична маска, риторическо алиби“.

Драматургичната форма на пръв поглед е класическа приказка с Дракон, Девойка и Герой, който иска да я спаси, като убие дракона. Евгений Шварц използва за основа на пиесата фолклорен сюжет от югоизточна Азия, който разказва как всеки, който убие Драконът, сам се превръща в дракон. В режисьорската версия на Явор Гърдев няма конкретизация на епоха и място на действието, героите нямат собствени имена, а са обобщени, знакови фигури – Девойка, Архивар, Герой, Дракон, Градоначалник, Президент, Функционер, Котка, Муле и т.н. Тези имена са режисьорско решение – в оригинала на Евгений Шварц персонажите имат собствени, конкретни имена. Митологичната форма и приказното позволяват превръщането на конкретната история в универсално обобщение, актуално за всеки географски топос и хронотоп.

Постепенно, с развитието на действието и разгръщането на сюжета става ясно, че външната приказна форма служи за представяне на сериозни и съвсем не детски идеи. Нищо в приказката не е такова, каквото изглежда на пръв поглед – Драконът се оказва, че не е най-големият злодей, а пък Странникът – защитник на града, е професионален Герой (Ненчо Костов), воден не от алтруистичните подбуди на спасител, а мотивиран от любовта си към момичето. Хората от града не са невинни жертви на Дракона, а негови поддръжници. Дори бащата на Девойката, избрана за поредната жертва на Дракона – Архиварят (Стоян Радев), приема безропотно участта на дъщеря си.

Отчаянието е много по-удобно от промените – както казва котката от пиесата, „само си лежиш и не се надяваш на нищо“. Робската зависимост и примирението са по-комфортни от отговорностите на свободата – по-добре гнет, отколкото да трябва да решаваш и действаш сам. Хората не се борят със злото от страх да не дойде нещо, още по-лошо. Драконът осигурява спокойствие на гражданите, като ги пази „от циганите и от други дракони“. Те до такава степен са свикнали и са се примирили, че даже се питат дали не е по-добре да убият Героя (почти като разпъването на кръста на Спасителя), за да си остане всичко, както досега, и да не променят установения ход на нещата. Тяхното общество е приело злото за норма и дори толерира насилието. Драконът не е глупав – той е наясно със своите хора и тяхната уродливост: „изглеждат“ само хора, но не са, „не заслужават да се жертваш за тях, защото са продажни, мъртви души, които не искат и не могат да бъдат променяни“, „удобни кучешки души на каишка“.

Първенците на града предлагат подкуп на Дракона, за да не се бие, после правят съвещание за това какво оръжие да предоставят на Героя и му осигуряват метален гевгир вместо шлем, тава вместо щит и удостоверение, че копието е на ремонт, вместо самото копие. Това е доведена до крайност пародия на функционирането на властта и нейната държавна администрация.

„Драконът“ от Евгений Шварц, постановка Явор Гърдев, фотограф Стефан Щерев

По време на боя между Героя и Дракона, на хората им е забранено да гледат към небето – вместо това трябва да слушат цензурираните, фалшифицирани новини на градската управа. Героят убива Дракона и самият той изчезва, но хората отново не са свободни. Злото не е победено, то се размножава. Градоначалникът е взел властта и се е провъзгласил за победител на Дракона и президент на Свободния град, и ще се жени за Девойката, въпреки нежеланието ѝ. Всички, които са познавали Героя и са били на негова страна, са по затворите. И разбира се, хората в града подкрепят новата власт – по навик, от малодушие и страх.

Впечатляваща е сцената между Президента (Михаил Билалов) и неговия син, Функционера (Ованес Торосян): „Абе, сине, дай само ние по роднински един друг да си се следим и да си доносничим, без посредници и подкупи, знаеш ли колко пари ще спестим от това? Ами той горкият ми секретар вече толкова много сме го подкупвали и преподкупвали да следи ту теб, ту мен, че той вече не знае на кого служи – доносничи ми на мен самия за мен“. В тази сцена, а и в целият спектакъл двамата актьори правят виртуозен актьорски дует. Билалов умело преминава през различните емоционални регистри на своята роля – цинизъм, преструвка, жестокост, хумор.

Много силна е и сцената преди насилствената женитба на Девойката за Градоначалника – тя седи като паметник, бяла и отчаяна, докато гражданите я покриват с бели цветя, все едно са дошли на нейното погребение, а не на сватба. Ролята на Девойката е поверена на младата Александра Златева, която се справя прекрасно, въпреки че е начинаеща в актьорската професия.

Сцените с чиновниците са гротескно изиграни, доведени до абсурд и нонсенс, за да бъде засилен ефектът им. Иронията, пародирането, абсурдът и комичността създават дистанция, за да се стигне до смисъла отвъд буквалното възприемане.

Приказните уж примери и персонажи от пиесата са шокиращи със своята достоверност, актуалност и съотносимост с реални примери около нас. Сами се натрапват паралелите с реалностите на политическата власт тук и сега – корупцията, конформизмът, бюрокрацията, диктатурата на капитала, демагогията и безочието на властващите, пасивността на обществото, изкривяването на истината и цензурирането на информацията. Всяка политическа система се поддържа от хората, независимо от времето и мястото на управление, и съответно невъзможността за промяна на статуквото произтича от егоистичната, ирационална и ограничена природа на хората. Всички революционери и дисиденти бързо стават част от статуквото когато се доберат до властта. Драконът е символ, образ и метафора на мимикриите на властта, променяща външните си форми и проявления, но оставаща непроменена като същност и цел.

Начинът по който Явор Гърдев изгражда спектакъла, както и визията на костюмите и сценографията на Свила Величкова засилват внушението, че гледаме антиутопия, в която самите ние живеем. Сцената е неуютно и мрачно място, потискащата ѝ чернота е обхваната от гофрирани въздуховоди, които са като някаква зараза – сребърни червеи, пронизващи всички равнини. Единственият цветен акцент са прекалено многото – повече от десет, яркочервени пожарогасители. Цялата визия внушава идеята за изпепеляването и огъня – черните декори и облечените в черно персонажи са като обгорели, не само външно, а и вътрешно. Прозрачен елемент в дъното на сцената, зад който заседава градският съвет, засилва усещането за разделение на властващите и техните поданици на два отделни свята.

Цветовият контраст на черно и бяло, традиционно въплъщаващ идеята за борбата на доброто и злото, определя цветовете на костюмите. Властта в представлението е персонифицирана от мъже в черни костюми – нещо като „мъжете в черно“, хората без морал, които управляват света и дори се домогват до властта над душите на хората. Дори митичното същество – Драконът (в блестящото изпълнение на Михаил Мутафов), прилича на политик с посребрени коси, натежал физически от времето и властта, светски и циничен. Гражданите и техните управници са копие на Дракона по начина на обличане, поведението, жестовете и думите. Приятелките на Девойката са старици в черно с очила и бастуни на слепци, също както всички в града, слепи за светлината, приели мрака за нещо нормално. Само момичето е в бяла рокля, а Героят и Детето са в по-светли цветове насред черната маса.

В зависимост от нивото на разбиране зрителят ще трябва да реши какво гледа и как го възприема – като фантастична приказка и фикционален наратив, песимистична художествена метафора на съвремието, политическа сатира, социологическо и психологическо изследване на природата на властта или нещо друго.

Приказката на сцената не може да има щастлив край. Финалът на представлението илюстрира идеята за предаването на властта и запазването на статуквото – мантията на Дракона, носена след смъртта му от Градоначалника, е взета от Момчето (в ролята е 7-годишният Здравко Кънчев) – най-чистият и непокварен образ, явно някой ден то ще стане част от следващата власт. С това кръгът се затваря – покварата на властта е заразна, статуквото не се променя, драконът е вечен…

„Драконът“, постановка на ДТ „Ст. Бъчваров“, Варна, автор Евгений Шварц, превод Лилия Илиева, сц. версия и постановка Явор Гърдев, сценография и костюми Свила Величкова, музика Калин Николов, в ролите М. Мутафов, М.Билалов, Ст. Радев, Ов. Торосян, Н. Костов, Ал. Златева, К. Соколов, Ст. Кондов, В. Митев, Пл. Димитров, Адр. Филипов, В. Вълчев, Н. Кенаров, Ив. Иванов, М. Кънева, Здр. Кънчев, Т. Михайлова, Ю. Чернева, Н. Вълканова