0
2230

Драмата на надареното дете

Алис Милер

Откъс от изданието на „КХ – Критика и Хуманизъм“, превод Теодора Карамелска.

Световноизвестна книга, която е преднамерено „погрешно“ озаглавена: тя не е книга за надарените деца, не е книга за деца, не е и просто книга за онези възрастни, които отглеждат деца. Тя е за всеки, който поне веднъж е бил терзан от търсене на причините за свои болезнени психологични преживявания.

Алис Милер, терапевт, експериментатор и теоретик, обяснява, че когато използва израза „надарено дете“, има предвид всички нас, които в детството си сме се научили да си служим с природния си „дар“ да се приспособяваме към начина, по който се държат с нас. Книга относно механизмите и следствията на личното (и социалното) потискане и с предложения за справяне с последиците от ранното травматизиране.

Алис Милер

В послеслова си към изданието д-р Давид Иерохам пише: „Главният обект на изследване на Алис Милер не е нито детето само по себе си, нито родителите; главният обект са възрастните. Всички онези, които са поразени от следствията от едно порочно, тоталитарно, възпитателно дисциплиниране, осигуряващо влизането на детето в обществото, което унищожава естествената надареност, превръщайки я в чудовищна бездарност“.

Алис Милер (1923–2010) е с еврейски произход, родена в Полша, живяла в гето, което напуска през 1940 г., укрива се под полско име във Варшава. След Втората световна война емигрира в Швейцария, където става психоаналитик. „Драмата на надареното дете“ е първата ѝ книга, написана е през 1972 г.   

Алис Милер, „Драмата на  надареното дете и търсенето на истинския аз“, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2018 г., превод Теодора Карамелска; послеслов д-р Давид Иерохам; художник Яна Левиева.

„Поквареното“ в детския свят на Херман Хесе като пример за конкретно „зло“

Много е трудно да се опише начинът, по който човек се справя с преживяното като дете презрение, особено с презрението към своята сетивност и жизнерадост, без да се посочат нагледни примери. Вероятно с по­мощта на различни теоретични модели би могла да се изясни „защитата на афектите“, но не и да се създаде усещане за емоционалното състояние на пациента, а тъкмо това прави възможна емпатията на читателя. Към изложения с чисто теоретичен характер се отна­сяме емоционално дистанцирано, можем да обсъжда­ме другите, да ги обясняваме, групираме, назоваваме, класифицираме, диагностицираме, да ги обсъждаме със специализиран език, който те не разбират. Тъй като не приемам подобен специализиран език, вместо това аз използвам примери.

Убедена съм, че само чрез примери от кон­кретния живот може да се покаже как даден човек преживява онова, което е извършено спрямо него в детството му, като „злото само по себе си“. Един­ствено в контекста на житейската история може да се долови неспособността на детето да прозре при­нудите, които родителите му упражняват над него, както и това че ако човек не се подложи на терапия, тази слепота се запазва при определени обстоятел­ства през целия му живот, дори той непрестанно да се опитва да излезе от душевния затвор, който му пречи да види истината.

Реших да опиша тази сложна взаимовръзка чрез примера на Херман Хесе. Този пример има предим­ството, че вече е публично известен, при това оповес­тен от самия писател.

В началото на своя роман Демиан Херман Хесе описва порядъчността и чистотата в един дом, в кой­то родителите остават глухи за своето дете, принуде­но да прибягва до лъжи. (Не е трудно, а и авторът го потвърждава индиректно, в този роман да се разпоз­нае атмосферата в родния му дом.) Така детето остава само със своите грехове и се чувства покварено, лошо и прокудено, въпреки че никой не го ругае и всички (тъй като не знаят „ужасната истина“) се отнасят дру­желюбно и приятелски с него.

Тази ситуация е позната на много хора. Идеали­зираното описание на толкова „чистата“ къща от­разява не само погледа на детето, но и прикритата жестокост на един стил на възпитание, който ни е добре познат.

„Както почти всички родители – пише Хесе в Де­миан, – така и моите не ми помагаха при събуждане­то на жизнените нагони, за които не се говореше. Те с неизчерпаема грижовност ми помагаха само в без­надеждните ми опити да отричам действителното и да обитавам по-дълго един детски свят, който ставаше все по-недействителен и все по-лъжовен. Не зная дали родителите изобщо могат да направят много в това отношение и не упреквам моите. Всъщност беше лич­но дело да се оправя със себе си, да намеря своя път и аз го търсех неумело, както повечето добре възпитани хора“ (курсивът мой, А. М.)[1].

Детето възприема родителите си като свободни от инстинктивни желания, тъй като те имат средства и възможности да крият сексуалната си активност, до­като детето е подложено на контрол.[2]

Струва ми се, че първата част на Демиан може да бъде разбрана и от хора, израснали в друга среда. Трудността при по-нататъшното четене на романа според мен се дължи на своеобразните оценки на Хесе. Вероятно той ги е заимствал от своите родители, баба и дядо, които са били мисионери. Тези несъзнавани, странни оценки присъстват в много от неговите раз­кази, но най-лесно могат да бъдат видени в Демиан. Въпреки че главният герой Синклер вече има собст­вен опит с жестокостта (изнудването от страна на по-големите момчета), това не му помага да разбере по-добре света. За него „злото“ се отъждествява (в съответствие с мисионерския език) с „поквареното“, с моралния упадък. Затова героят възприема като зло не омразата или жестокостта, а странни безобидности като например пиенето в кръчма.

Малкият Хесе усвоява тази специфична предста­ва за злото като „покварено“ в бащиния си дом. Ето защо всичко, което се случва в сюжета след въвежда­нето на Бога Абраксас, който трябва да съедини „бо­жественото със сатанинското“, ни се струва странно и престава да ни вълнува. Сякаш по изкуствен начин лошото е съединено с доброто. Оставаме с впечатле­ние, че за младежа злото е нещо чуждо, заплашител­но и най-вече непознато, от което той същевременно не може да се освободи, тъй като страхът и срамът са се съчетали с „поквареното“ в него. И той желае да го „умъртви“ в себе си:
„Отново се опитвах с най-искрено старание от развалините на един рухнал жизнен период да си съг­радя ‘светъл свят’. И пак живеех всецяло с единстве­ното желание да премахна тъмното и злото в себе си и напълно да се подслоня в светлото, на колене пред божествата“ (курсивът мой, Алис Милер).

В изложбата, посветена на Хесе в художествената галерия „Хелмхаус“ в Цюрих през 1977 г., успях да видя една картина, с която малкият Херман е израснал, тъй като е висяла над леглото му. На нея от дясната страна е изобразен „добрият“ път към рая, осеян с тръни, с неприятности и страдание. От лявата страна се прос­тира приятен, изпълнен с наслади път, който неиз­бежно води към ада. Разположените по него кръчми имаха важна роля – с такива заплашителни изобра­жения вероятно жените са целели да възпрат мъжете и синовете си от посещаването им. Тези кръчми имат ключова роля и в Демиан. Гротескното впечатление се усилва от факта, че Хесе е изпитвал нужда не да се на­пива в кръчмите, а по-скоро да разчупи тесногръдие­то на ценностната система на своите родители.

Всяко дете формира представите си за зло пър­во и съвсем конкретно според забраните, табутата и страховете в родния си дом. То трябва да извърви дълъг път, докато се освободи от тях, докато открие „злото“ в себе си, без повече да го възприема като „покварено“ и „лошо“, защото е плод на инстинкти, а да го преживее като естествена латентна реакция спрямо нараняванията, които е било принудено да из­тласка в несъзнаваното. С възрастта човек получава възможността да открие причините за изтласкването и да се освободи от тази латентност.

Освен това може да се извини на другите за неща­та, които несъзнавано им е причинил. Всъщност той е виновен не само спрямо тях, а най-вече пред себе си. Защото можем да се освободим от несъзнаваното чувство за вина, което ни измъчва от детството насам, само ако не трупаме нова вина върху себе си.

Следният пасаж от Демиан показва колко силно „любовта“ на родителите на Хесе е заплашвала истин­ския му аз: „Там обаче, където не по привичка, а по много личен подтик сме проявявали любов и почита­ние, там, където с най-дълбоко чувство в сърцето сме били последователи и приятели, там е по-горчив и по-страшен мигът, когато мислим, че с един замах ни се открива: водещото течение у нас иска да се отклони от обичаните. Тогава всяка мисъл, която оборва прияте­ля и учителя, се забива с отровен шип в собственото ни сърце, тогава всеки удар на защита улучва собст­веното ни лице. Тогава на оня, който смята, че носи в себе си самия валиден морал, думите ‘невярност’ и ‘неблагодарност’ неочаквано му се явяват като по­зорни прозвища и жигосване, тогава изплашеното сърце страхливо бяга назад към милите долини на детските добродетели и не може да повярва, че е на­правило и този разрив и че тази връзка също трябва да се пререже“.[3]

А в „Детска душа“ четем:
„Когато всички тия чувства и техните мъчител­ни противоречия трябва да сведа до едно основно чув­ство и да го определя с едно-единствено име, то не намирам никаква друга дума освен страх. Страх беше това, страх и несигурност, които изпитвах във всички ония часове на накърненото детско щастие: страх от наказание, страх от собствената съвест, страх от вълненията на душата ми, които възприемах като забранени и престъпни“ (курсивът мой, Алис Милер).[4]
В разказа „Детска душа“ Хесе описва с много нежност и разбиране емоциите на едно единайсетго­дишно момче, което открадва от стаята на обичния си баща няколко сушени смокини, за да има нещо негово съвсем близо до себе си. Момчето е самотно, чувства вина, страх и отчаяние, последвани от дълбоко уни­жение и срам, след като „лошата постъпка“ е разкрита. Силата на това описание ни дава основание да предположим, че в случая става дума за реална случка от детството на Хесе. Предположението се потвърждава от една записка на майка му с дата 11 ноември 1889 г.: „Разкрита е кражбата на смокини на Херман!“ (кур­сивът мой, Алис Милер).

От записките в дневника на майката и обемна­та кореспонденция между двамата родители с раз­лични членове на семейството, публикувана през 1966 г., може да се проследи поредицата от стра­дания на малкото момче. Подобно на много свои връстници Хесе е създавал проблеми на родители­те си не въпреки, а поради душевното си богатство. Често пъти надареното дете (надарено с интензив­ност на чувствата, дълбочина на преживявания­та, любопитство, интелигентност и будност, която включва, естествено, и отправянето на критика) влиза в конфликт с родителите си за неща, които те отдавна се опитват да защитават с правила и пред­писания. На практика родителите се придържат към предписанията си за възпитанието на детето в ущърб на неговото развитие. Стига се до парадок­салната ситуация те, които се гордеят с талантливо­то си дете и дори му се възхищават, да отхвърлят за­ради собствените си потребности тъкмо най-добро­то в него (защото е най-истинско), да го потискат и дори да го унищожават. Две изказвания на майката на Херман Хесе биха могли да илюстрират как тези разрушителни действия се съчетават с привидно любвеобилната ѝ загриженост:

(1881): „Херман ходи на детска градина; бурният му темперамент ни създава много грижи“ (1966, с. 10). Детето е на три години.
(1884): „С Херманчо, чието възпитание ни ко­ства толкова грижи и усилия, нещата са значително по-добре. От 21 януари до 5 юни той прекара изцяло в момчешки интернат и се връщаше при нас само за неделите. Там се държа смело, но се прибра у дома блед, слаб и потиснат. Престоят му там обаче определено му оказа добро и лечебно въздействие. Сега много по-лесно се оправяме с него“ (курсивът мой, А. М.) (1966, с. 13-14). Детето по това време е седемгодишно.

Още по-рано (14 ноември 1883) бащата, Йоханес Хесе, пише: „Херман, който в интерната беше смятан за образец на добродетелност, междувременно е поч­ти неовладяем. Толкова е унизително за нас (курси­вът мой, А. М.), дори сериозно обмислям дали да не го дадем в институция или в чужд дом. Ние сме твърде нервни, твърде слаби за него, целият живот у дома не е достатъчно дисциплиниран и регулярен. Изглежда той е всестранно надарен: наблюдава луната и обла­ците, импровизира с часове на хармониума, рисува с молив и перо прекрасни картини, пее – ако поиска – съвсем вярно и никога не му липсват рими (курсивът мой, А. М.) (Срв. Херман Хесе, Детство и младост, 1966, 13[5].)

Чрез силно идеализирания образ на детството си в романа Херман Лаушер[6] 5 Хесе се разделя с оргинал­ното, бунтовно, „трудно“ и неудобно за своите роди­тели дете, което е бил някога. Той не успява да приюти тази важна част от своя аз в себе си и е принуден да я прогони. Неговият голям, искрен копнеж по истин­ския му аз остава неизпълнен.

Херман Хесе не е бил лишен нито от смелост и та­лант, нито от дълбочина на преживяванията и това се вижда от произведенията му и от някои негови писма, най-вече от гневното писмо, изпратено от Щетен, ко­гато е на петнайсет години. Отговорът на баща му на това писмо (срв. 1966), записките на майката и цити­раните по-горе пасажи от Демиан и „Детска душа“ ни показват обаче колко силно го е обременявала смазва­щата тежест на изтласканата в несъзнаваното детска участ. Въпреки огромния читателски успех и Нобело­вата награда, в зряла възраст Хесе страда от трагично­то състояние на разделеност от истинския си аз, което лекарите обозначават накратко като депресия.

[1] По: Х. Хесе, Демиан, С., 1988, „Народна култура“, прев. Н. Попова, 291; б. пр.
[2] В разказа си „Детска душа“ Хесе пише: „Възрастните се дър­жаха така, сякаш светът беше съвършен, те самите бяха по­лубогове, а ние, децата, не бяхме нищо друго освен измет и утайка“… „Винаги обаче още след дни, дори само след часове се случваше нещо, което не биваше да става, нещо плачевно, натъжаващо и засрамващо. Винаги посред най-упоритите и най-благородните решения и обети изведнъж неспасяемо отново изпадаше в грях и в дребнавост, във всекидневие и обикновеност!… Защо беше така? Тъй ли постъпваха и дру­гите?“ (по цит. бълг. издание на Демиан, 100 и сл.; б. пр.).
[3] Пак там, 351 и сл.; б. пр.
[4] Пак там, 102; б. пр.
[5] Hermann Hesse, Kindheit und Jugend; страницата е по ориги­налното немско издание; б. пр.
[6] „Ако днес детството понякога ме развълнува, то ми се явява като обрамчена в златисто картина в приглушени цветове, на която има предимно изобилие от разлистени кестени и лески, неописуемо прекрасна предиобедна слънчева светли­на на фона на величествени върхове. Всички часове от жи­вота ми, в които ми беше дарено кратко, откъснато от света спокойствие, всички самотни странствания през красиви планини, всички моменти, в които неподозирано щастие или безкористна любов заличаваха вчера и днес, не мога да наре­ка по-прекрасни, когато ги сравнявам с тази зелена картина на най-ранните ми години.“