Театърът Шаушпил Хановер и Дойчес Театер в Берлин вдъхнаха сценичен живот на романа на Илия Троянов „Власт и съпротива“. Спектакълът ще гостува в София на 18 и 19 юни в Народния театър в рамките на фестивала „Световен театър в София“.

Даниел Александър Шахт пише във вестник „Хановерше Алгемайне“ за премиерата, състояла се в края на 2016 г. в Хановер, а през октомври 2017 г. и в Берлин. Интервюто с актьора Самуел Финци и режисьора Душан Давид Парижек е от същото издание.

Социализмът по съветски образец – хуманната система, в която старият конфликт за собствеността е снет и е изградено ново царство на свободата? „Как пък не?!“ – противопоставя се Константин. „Държавната собственост е колективната собственост на една нова господстваща класа“, казва дребният на ръст човек, натъпкан в усмирителна риза, насред аудиторията, където всъщност присъства не като преподавател, а като обект за наблюдение на един професор по психиатрия, който онемява от чутото. „Това е държавен капитализъм! Държава на пролетариата не може да съществува.“

Какъв сблъсък! От едната страна – радикалната в аргументите си жертва на психиатрията, от другата – разполагащият с институционална власт, но въпреки това отстъпващ по интелект психиатър, посрамен от опозиционера, когото иска да покаже на своите студенти.
Тази решителна схватка в края на новата театрална постановка демонстрира блестящо какво може да постигне добрият театър на езика[1]. Защото сцената възниква само пред мисловния взор на публиката, в опозиционера и психиатъра се въплъщава единствен Самуел Финци. Единия той представя като телесно сломен, ала интелектуално буден, в усмирителна риза и с омотани около тялото ръце, другия – чрез покровителствени, но безпомощни жестове на превъзходство.

Това е един от многото силни моменти във „Власт и съпротива“, а Финци е един от четиримата актьори, които – преодолявайки огромни масиви текст, играят превъзходно: Маркус Йон се въплъщава в противника на Финци, офицера от тайните служби Методи, Сара Франке и Хенинг Хартман влизат в множество образи, като ролите им не са второстепенни. Благодарение на малката трупа постановката извежда на сцената своята трудна тема по увлекателен начин.
Иде реч за това как тиранията на диктатурата, разчитаща на идеология и насилие, се задържа на власт и какво може да постигне съпротивата срещу нея – материал, чиято принципна заявка можем да заподозрем още в заглавието на книгата, която е в основата на пиесата: „Власт и съпротива“ (изд. „Фишер“, 480 стр.) от Илия Троянов[2].
За нея той е събирал материал в своята родина България, откъдето родителите му са избягали заедно с него, когато е бил на шест години. Ала при Троянов се касае за нещо повече от (не)преодоляното (пост)съветско минало на България. Той изследва по-скоро есеистично, отколкото романово как условията на диктатура се отразяват върху ума, душата и тялото на потиснатия и потисника.
Маркус Йон успява да превърне в същество от плът и кръв дори един офицер от Държавна сигурност, не на последно място и защото този „Микеланджело на разпита“, който тъй дълго е шантажирал с обвинения другите, тук сам се сблъсква с обвинения: Методи може би е създал дъщеря, която сега застава срещу него, изиграна от Сара Франке.

Впрочем такива драматични моменти не нарушават постдраматичната като цяло рамка. А тя подхожда на Трояновата тема. Това не е просто държавата, следяща всичко, която в дигиталната епоха разполага със съвсем различни средства от тогавашна България, а насилственият контрол на една конкретна диктатура в една определена епоха – едно минало, което не иска да си отиде, тъкмо защото не е преодоляно. Нищо чудно, че тази безизходица е вдъхновила чешкия режисьор Душан Давид Парижек, както и Самуел Финци, който подобно на Троянов е роден в България.

Тук Троянов описва по-скоро политически рефлексии, отколкото развитие на личности, което се поддава на драматизация за сцена. Защото, без значение колко активни са героите, онова, което изпъква, е тъкмо сковаващата непроменливост на отношенията в съветската епоха, както и след нея, поради липсата на критическо преосмисляне на миналото.

Безизходицата е тема още на първата сцена, когато асансьорът в панелното жилище на Константин засяда. Един правоъгълен паралелепипед, който стърчи като площадка напряко от рампата, веднъж е асансьор, друг път – аудитория или стая за разпит, или пък архивът на Държавна сигурност. Там върху столове, маси и закачалки са струпани в готовност реквизит, дрехи и музикални инструменти. Там се суетят и актьорите, които в момента не играят на първи план, следователно нищо не се случва в защитено пространство и всичко подлежи на наблюдение.

Силни като сценографията на Парижек са и други негови постановъчни идеи. Например пантомимно въобразените стъклени стени, на които Константин се натъква при разпита, следенето на някогашните палачи, при което сблъсъците със стени, тавани или с отварящите се от време на време със скърцане врати звучат съвсем като туба, валдхорна или тромпет. Идеята досиетата на тайните служби от архивите на полицейската държава да се разпрострат с помощта на пет шрайбпроектора върху почти дузина екрани. Или трепкащите изпарения на въглероден диоксид, които олицетворяват както праха по досиетата, така и непрогледността на отношенията.     

Много историческа ретроспекция има в тази постановка на безизходицата, която не се затваря с предизвиканата от бащинството електрическа дъга и която не само разрушава съветската идеология, но и посява съмнение в съпротивата. „Във времена на безизходица“, казва Константин, „само лудите могат да оказват съпротива“. Премиерата завършва с неколкоминутни аплаузи и викове „браво“ за актьорите. По-силно актьорско постижение в това произведение не е възможно. Един не толкова есеистичен текст обаче би предложил повече театър.

Двама антиподи, една битка

Романът на Илия Троянов позволява главозамайващ поглед в пропастта между власт и съпротива. Той рисува портрета на едно общество след политическата промяна от 1989 г. Разговор на Юдит Герстенберг, която е главен драматург в Шаушпил Хановер, с чешкия режисьор Душан Парижек и актьора от български произход Самуел Финци за екзистенциалната битка срещу забравата и за актуалността на тази история в западното настояще.

През 1989 г. престъпници и жертви застанаха едни срещу други под нов знак. Започна битката за интерпретацията на собствения живот. По време на репетициите се усеща, че за вас тази тема означава много. Откъде произлиза този личен интерес?

Самуел Финци:  Аз съм от поколението, израсло във време, когато хората вече се бяха нагодили към социалистическия режим и свързаните с него процеси. Рискувах да приема постоянното следене за естествено и неподлежащо на съмнение, както и факта, че животът всъщност не принадлежи на самия човек, а на една малка клика партийни чиновници. Те до такава степен бяха изчерпали системата, че изглеждаха като едри капиталисти и имаха съответните доходи. Говоря за върхушката на комунистическата партия. Ние виждахме това, но нямахме желание да се съпротивляваме. Ах, какво казвам – нямаше желание – беше опасно за живота да се изкажеш против. Истина е обаче също, че се бяхме устроили да живеем в тази несправедливост. Всички покорно участваха. Имаше отделни хора, които заемаха позиция, оказваха съпротива, ала българското общество демонстрира изключителна инертност – до днес.              

Как преживяхте времето след Промяната, което романът описва?

Финци: Проследих го от разстояние. Напуснах страната веднага след 1989 г. – не по политически причини, а заради тесногръдието и еснафството, които вече не можех да понасям. Те бяха свързани, разбира се, с начина, по който това общество беше живяло. По онова време бях ентусиазиран. Ново начало. Едва по-късно осъзнах какво в действителност се беше случило тогава. Опитите да се разкрие истината за тези последни 50 години бяха по-скоро плахи. Наблюдавах ги отдалеч, без много да се въвличам.

Имаше ли разговори в семеен кръг?

Финци: В семейството миналото беше тема, доколкото моят дядо от майчина страна беше пострадал от комунистите. Той произхождаше от буржоазно семейство, беше юрист, бяха му забранили да упражнява професията си. После беше станал музикант. Той говореше за това, но рядко. Беше се примирил. Наистина през целия си живот моят дядо страдаше от това унижение, но не говореше за това. Попитахте ме за личния ми интерес към тази тема. Когато прочетох книгата на Троянов, ме обзе дълбока скръб. С фактите до известна степен бях запознат, но скръбта се появи, когато осъзнах безнадеждността, чувството, че си в задънена улица, относно развитието на българското общество. Тази липса на достойнство. Дори няма и желание за очистване от това минало. Факт е: в България Промяната не се случи. Смяната на системата се извърши само на повърхността и дори в този случай – безучастно. Същите хора, които бяха на върха преди 1989 г., бяха и след 1989 г. Българският народ никога не е имал склонност към големия жест на катарзиса. Амнезията на цялото общество, отразена в романа, отговаря на горчивата истина. Това силно ме потиска. За първи път, трябва да призная, се почувствах така уязвен. За лъжите знаех, но сега те ме засягат емоционално. Това много ме учуди.

Душан Парижек, как се чувствахте вие при прочита на романа?   

Душан Парижек: Впечатляващи са паралелните процеси в бивша Чехословакия и в България, преди всичко във времето, непосредствено след т.нар. Нежна революция. Тесногръдието, нагаждането към реда, натрапен на страната за десетилетия, които и Самуел е усещал, са ми много познати. Произхождам от буржоазно семейство, трима от четиримата ми дядовци са били счетоводители, дядо ми по майчина линия беше специалист по фина механика, майка ми – строителен инженер. Баща ми пръв се беше отклонил от традицията, тайно следвал театър. В семейството ми никой никога не е членувал в комунистическата партия, никой не е бил доносник. Заради това, разбира се, трябваше да понесем репресии.

След 1968 г. баща ми дори беше обявен дори за персона нон грата. В периода на политическото размразяване, на т.нар. Пражка пролет, той е показал в Бърно една пиеса, озаглавена „Лабиринт“, която критикува режима. За него е било важно, дори е бил отличен от чехословашкия писателски съюз. Една проблемна награда, колко проблемна – става ясно на 21 август 1968 г., когато войските на Варшавския пакт нахлуват в Чехословакия. Скоро след това пиесата е свалена от сцената. В отговор баща ми бурно се противопоставил на ограничаването на правото му на мнение и по тази причина все повече изпадал в изолация. Но и за нашето семейство впоследствие имаше много усложнения. Отговорността, която всички носят за деянията на един член на семейството, беше специалитет на реалния социализъм. Баща ми никога не би се определил като дисидент. Той само е направил опит да остане изправен. Да запази самообладание, да остави знак. При героя на Константин, който се играе от Самуел, откривам едно към едно изречения от него.

В романа Константин има не само положителни черти. Системата му е нанесла трайни поражения.

Финци: Тъй като срещу себе си той няма човек, с когото би могъл да сподели, при него се наблюдава нарцистично разстройство. Освен това няма визия за бъдещето. Озлоблението, с което се бори за истината, не оставя възможност за прошка.  

Парижек: Той е социално некомпетентен. Направил е избор в ущърб на своята собствена човечност, защото иначе не би издържал на униженията по време на ареста.

Озлоблението може би произлиза от това, че той не успява да стигне до истината. В архивите той намира една толкова тънка папка, сякаш никога не е бил разработван. Отричат му дори дисидентството, заради което толкова е страдал.

Финци: Да, така можем да си обясним неговото поведение, но му липсва и утопията, която би могла да го накара да насочи погледа си от миналото към бъдещето.

Парижек: Резултатът от един такъв живот нито може да се измери, нито да се предаде. И при моя баща мнозина от неговото обкръжение се усъмниха в поведението му: правилно ли е, или не да рискуваш всичко, което си постигнал? Упорит или горд, какъвто е моят баща, той вярваше, че така трябва да бъде. Забраниха му да упражнява професията си. Но тъй като при социализма трудът беше задължение, му дадоха някаква работа, която той не изпълняваше по начина, който беше желателен. Попадна под санкциите на закона. Изведнъж от гледната точка на режима той получи съвсем нова биография. Още когато е бил казармата, е лежал във военния затвор на Бърно, а сега постепенно изпадна в изолация. Дали „си струваше“ неговото поведение, постигна ли той нещо? Тогава мнозина щяха да отговорят с „Не!“. Когато си представиш цялото това време, годината 1989 ти изглежда като чудо: един политически прелом, за който целият Източен блок ни завиждаше – това на пръв поглед отличава нашата история от българската. 

Финци: След Пражката пролет за нас Чехословакия беше страна, в която поне беше направен опит. Гледахме натам.

Парижек: Вацлав Хавел, поет, дисидент, който сам беше лежал в затвора, в чест на когото Ролинг Стоунс направиха концерт, когото посети Далай Лама, стана наш президент и новото лице на тази страна. Правителство от политически дилетанти. Всичко изглеждаше като осъществена мечта за пречистване, за катарзис, извършени култивирано, като „нежна“ революция.

Ала тъкмо тук идват съмненията. И днес ние трябва да си задаваме въпроса имало ли е изобщо революция.

Финци: Не желая да влизам в теории на конспирацията, но трябва да напомним, че движението на Перестройката не тръгна от народа, а от Москва. То беше провъзгласено от Горбачов. Кой знае докъде е било програмирано всичко, което последва.

Парижек: За да протече ненасилствено Промяната, Хавел вероятно е трябвало да води задкулисни преговори с комунистите. Когато днес погледнеш назад, прави впечатление, че една от първите стъпки на президента Хавел беше неговата обща амнистия от 1990 г. Разбира се, тя се отнасяше за присъди, издадени при предишния режим, разбира се, бяха освободени десетки хиляди жертви на политическата репресия. Един красив жест, който отклоняваше погледа от много други неща. Също и от това, че много неща останаха по старому. Наистина архивът на Държавна сигурност беше достъпен за обществеността, ала сътрудничеството и доносничеството останаха ненаказани. Наистина по върховете лицето на политическата изпълнителна власт се промени, ала администрацията на много места остана същата. Така старата политическа номенклатура получи възможност да се задържи още десетилетия. Бившият комунист можеше да бъде избран като социалдемократ. Комунистическата партия не беше забранена, сега тя е третата по големина партия с 11 процента. Това, разбира се, пречи да повярваме в новия свободен законов ред. Точно това ясно показва Илия Троянов с „Власт и съпротива“ – как всички ние сме участвали в голямата лъжа за преодоляването на тоталитарните режими.

Това, че старият режим е най-добре подготвен за новото време, се разбра, когато бяха отворени архивите на Държавна сигурност. Документите често се оказваха различни от очакваните. Имаше и ожесточени дискусии дали е здравословно да се преглеждат, или не. Какво превръща този роман в материал за сцената?   

Финци: Разбира се, би могло да се каже, че тази история е ясно локализирана, това е българска история, но не! На първо място е много добра литература, а светът, за съжаление, не се е променил толкова много. Описаната тук история далеч надхвърля българската граница. Става дума за типичната манипулация на тези, които са на власт.

Парижек: Троянов описва изключително драматични конфликти – главните герои искат много, но преди всичко противоположни неща – и накрая конфликтите остават неразрешени. Константин, който иска на всяка цена да си разчисти сметките с миналото, пропуска настоящето по същия начин, по който и Методи, който не иска да бъде преценяван през призмата на миналото. Методи бяга от лъжите, Константин преследва извършителите от онова време, без да се спира пред нищо. За двамата това е надпревара срещу времето.

Двамата се опитват да спасят своите житейски истории.    

Парижек: Двамата са в плен на миналото, поради което всъщност за тях живот в настоящето не е възможен. Тежък залог за бъдещето. Това от моя гледна точка прави романа толкова голям, разказът се връща назад, до България през 50-те години, но позволява изводи и за днешния западен свят.

Публикация в сп. Homo Ludens, 21/2018, превод от немски език Людмила Димова

[1] Sprechtheater – „театър на езика“ в немскоезичната традиция, съответствието му на български е „драматичен театър“. Б.пр.
[2] Романът „Власт и съпротива“ на Илия Троянов бе публикуван на български от изд. „Сиела“ през 2016 г. Цитатите в текста са по българското издание.