Представяме филма на Любомир Печев в сътрудничество с платформата за късо кино kinematograf.bg
„Драсканица“ (2013)
Сценарист и режисьор Любомир Печев, продуцент Милена Калева, в ролите: Константин Костов, Татяна Захова, Янина Кашева, Павел Попандов, Искра Донова.
Един филм за малките и големите, за възрастта и за възрастните, за въображението и дълбоките коловози на образователната система. Драсканица е едновременно забавен и сериозен прочит на наболял проблем в българската действителност, който изглежда актуален, въпреки изминалите вече десет години от създаването на късометражния филм. Това е история за един нормален ден в държавна детска градина, където всичко върви според установените порядки, докато Петър (Константин Костов) – хлапе на около 5 годинки – не решава да се заключи в склада. Целият наличен персонал не може да се справи с този „проблем“. Човек би се запитал: как така възрастни хора не могат да се разберат с едно дете? Отговорът е прост – за подобна ситуация нищо не пише в протокола. Трябва да се прояви малко фантазия, малко специален, индивидуален подход и отношение като към възрастен, равноправен човек. Е, именно тези качества закостенялата система ограбва от децата, следователно няма как да бъдат проявени от възпитателите, които дори някога да са ги притежавали, то би следвало вече да са забравили за тях. Иначе най-вероятно самата система би ги изхвърлила от редиците си.
А какъв всъщност е проблемът? Пепи проявява достатъчно оригиналност, че да не рисува каквото му се каже и както другите деца го правят. Той е различен и затова трябва да бъде смъмрян, наказван и набеден за „неподлежащ на възпитание“. Момчето обаче решава да вземе нещата в свои ръце и поставя всички възрастни и отговорни в детската градина пред изпитание. Учителките (Янина Кашева, Ана Симова) са „заети“ да редят пасианс, а директорката (Татяна Захова) единствено иска работата да се потули възможно най-бързо, портиерът пазач (Павел Попандов) дава най-доброто от себе си, може би единствено готвачката (Нина Димитрова) би се справила, но тя си има достатъчно работа. В крайна сметка никой не познава, а и не е пожелал да опознае въпросното дете. Децата в детската градина са „x“, правилата – „y”, a „x“+„y“ = добро и възпитано дете, та това всеки учител го знае.
Подхващайки положението в детските градини, режисьорът Любомир Печев успява да илюстрира един много по-мащабен казус – българското образование има нужда от реформи, от осъвременяване, от нови методи, но те все не се случват. Мотивите за това са неизвестни. Така месомелачката започва още от яслата и завършва с „продукт“, готов за административна работа в същата тази месомелачка. Всички сме гледали анимацията на Алън Паркър The wall (1982) по едноименния албум на Пинк Флойд. Е, нещата в българската образователна система очевидно не са се променили много оттогава. Ще цитирам едно наблюдение на Юлиан Спасов (основател на платформата за късо кино Кинематограф) от неговия анализ на филма: „Интересно е, че ако гледате първо Драсканица (2013), а после Ботев е идиот (2012), ще откриете корелация. Сякаш малкият Петър от Драсканица е вече порасналият Васко от Ботев е идиот, сякаш наблюдаваме пътя му през две различни обществени системи за възпитание, изграждане на мироглед, ценностна система и обща култура“. Задейства се диалог, който най-вероятно не е търсен, между два късометражни филма. Той може да бъде продуктивен за правещите кино, а също и за осмисляне на проблематиката от публиката. На практика имаме порочна приемственост между институциите и начина, по който се третират учениците. Все пак хубаво е, че излизат филми като тези, които дават гласност на крайно важни теми, и то посредством езика на младите хора.
Разбира се, ако се захванем да анализираме, сравняваме и критикуваме Драсканица, ще има не едно и две неща, които ще задържат вниманието ни. Историята изглежда скалъпена, така че просто да придвижва действието напред или пък да представи даден персонаж. Забелязва се всеприсъщото за филми, продуцирани от НАТФИЗ, а и не само там, театралничене на актьорите (трябва да се признае, че напоследък има изключения), което е маскирано зад паравана на комедията. Времевите скокове в монтажа спестяват много грижи на режисьора, но пък и превръщат филма в няколко сцени, нахвърляни около често появяващия се черен екран с циферблат. Не мога обаче да не отбележа два сполучливи символа в Драсканица, които лично на мен ми направиха силно впечатление. Това са охлювът и спиралата нокът, която малкият Петър рисува. Първият много добре илюстрира темповете, с които се развива образователната ни система, а вторият – състоянието на хипноза, в което тя се намира. Така безмълвието, съчетано с красноречивия поглед на майката на Пепи в края на филма, е може би най-подходящият отговор на нелепата ситуация, на която ставаме свидетели.
Би следвало да кажем, че в крайна сметка това е студентски филм, с оскъдно финансиране, който все пак е изпълнен, ако не перфектно, то поне добре. По-важното в случая е, че той поднася смислено и за съжаление твърде актуално послание, и то по забавен и неоспорим начин. Все качества, с които редица други, макар и по-добре заснети филми не могат да се похвалят.
Можете да гледате целия филм сега на kinematograf.bg.
Иван Врамин
