Дружба със злото

„Моята тема е особеното отношение към злото в руската традиция.“ Олга Седакова пред клуб „Светлана Алексиевич кани“.

Първото заседание на интелектуалния клуб „Светлана Алексиевич кани“ се проведе почти година[1] след като писателката получи Нобеловата премия за литература. Темата на срещата – Дружба със злото – изглежда проста и ясна. За да разкаже за многобройните трактовки на злото, за това как държавата, Църквата, историята и културата променят представата на хората за него, в Минск пристигна Олга Седакова – поетеса, писателка, преводачка, етнограф, кандидат на филологическите науки и почетен доктор по богословие на Европейския хуманитарен университет.

Светлана Алексиевич: Винаги съм мечтала за един кръг от хора, с които би могло да се говори. Не за да декларираме безспирно вечните си разговори за властта, а за да погледнем на случващото се много по-дълбоко. Не е нормално, когато в кухнята се съберат три красиви жени и след пет минути започнат да говорят за представителите на властта. Не е нормално, когато три писателки говорят за неважното в живота. Защото най-важното в живота е някъде по-дълбоко. Причините за нашите проблеми се крият в нашата култура. Политиката и начинът, по който живеем – всичко това е на повърхността. А причината е в дълбокия културен коловоз, който не можем да прескочим, както казваше Аузан[2]. Наивно е да мислим, че ще дойдат други хора и внезапно всичко ще се промени, а ние ще станем различни. Тук може да си спомним Александър I. Когато го попитали: „Защо не е отменено крепостното право? Това вече би могло да се направи“, той отговорил: „Защото няма кой да се възползва“. Такова е усещането през цялото време, че „няма кой да се възползва“. Винаги ми се е искало да има хора, с които бихме могли да съхраним подобна интонация на разговора. Не да митингуваме, а да промисляме дълбоко тези въпроси. Хора, които имат смелостта и мъжеството да признаят, че сме лишени от такава тренировка и много малко се занимаваме с това. Слава Богу, сега започнаха да се появяват интересни платформи, места, където действително стават сериозни разговори. Най-често обаче се задоволяваме с външни емоционални пориви, а всичко е много по-дълбоко и по-сложно. Когато се появи възможността да създам този клуб, аз си помислих, че имам много приятели по целия свят. Тези хора навярно са необходими на всички нас. Ако на мен ми е интересно да ги слушам, значи те ще са нужни и на онези, които искат да направят нещо тук, искат да се съхранят като личности в това смутно време. Мисля, че ще каним хора отвсякъде – от Беларус, от Франция, от Полша. Най-важното е пред нас да застане личност, която ще ни позволи да погледнем по-широко на проблемите, пред които сме изправени. Защото няма прости решения, както ни се струва понякога. Радвам се, че този разговор ще започне с Оля Седакова, която обичам много. В нея има всичко, което е необходимо на пишещия човек. В нея има някаква човешка чистота, една много тънка мембрана като в слухов апарат. Когато четеш нейните стихове, сякаш влизаш в лятна градина и изведнъж откриваш, че живееш. Ето го твоя единствен живот! При това в такъв удивителен свят. А ти си твърде неточен и небрежен в този свят и трябва много неща да промениш. Когато четеш интервютата на Олга, нейните богословски текстове или просто художествените ѝ текстове – там е същото. Когато живях в емиграция, често започвах деня с интервютата на Оля. Така разбирах какво се случва в Русия и в това постсъветско пространство. Разбирах какво изобщо се случва с нас и защо се озовахме не там, където искахме да стигнем. Защо всички ние живеем с чувството за поражение. Това чувство разделя хората и ги прави самотни. Това е главното чувство в живота на моите приятели и в моя живот, откривам го и в думите на хората около нас. Важно е да има някакъв кръг от идеи, от хора. Да живеем с усещането, че все пак не сме сами. Когато четеш Оля, разбираш, че има много светли умове, че много хора са преживели същите тези минути и години и даже целия си живот в отчаяние, но въпреки това съществува някакво укрепване на духа, има някакво натрупване на мъжество. Можем да го наречем мъжество на идеализма, но без това няма как да се издържи. Не бих искала да се превърнем в развлекателен кръжец, в който се изричат само цинично-иронични насмешки. Струва ми се, че това време мина. Твърде горчиво плащаме, задето не бяхме готови за новото време, задето не знаехме какво е свободата. Да, бягахме по площадите и викахме: „Свобода! Свобода!“, но никой нямаше понятие какво представлява тя. Затова свободата си отиде. А кога ще имаме отново този шанс – не знаем. 

Неотдавна бях в Англия и обядвах с Ходорковски. Нарекох го романтик, когато ми разказа какво прави и как си представя бъдещето. Той ми отговори: „Не, аз знам, че са нужни дълги години просветителство. Става дума за десетки години. Но разбирам, че съм длъжен да подготвям хората за новото време“.

Аз не знам как се подготвят нови хора, но трябва себе си да подготвям за новото време, себе си да съхраня, да съхраня достойнството на мисълта, достойнството на вярата, достойнството на желанията. Мисля, че в този клуб ще има хора, които ще споделят какво мислят за това…

Олга Седакова: …За мен е велика чест, че Светлана ме покани, за да започне с мен своето начинание, което ми се струва изключително важно…

Чувствам се малко неловко, защото в началото трябва да има нещо празнично. Нещо повдигащо битието по-високо. А моята тема е горчива и печална. Тя се отнася към темите, които хората не обичат да повдигат…

В съкратен вид темата е Злото. Става дума за особеностите на руското – в широкия смисъл на думата – възприемане на злото в съпоставка с европейското класическо отношение към него. Когато за пръв път повдигнах тази тема, избрах за надслов пословицата „Няма зло без добро“. Това предизвика много негодувания и възмущения или просто недоумения. Когато бе още жив Никита Алексеевич Струве[3], с когото обсъждахме тези въпроси, той ми каза: „Оля, иска ми се да защитя нашата руска цивилизация. У вас се получава някак твърде печално“.

Предварително моля за извинение, ако ви се стори твърде печално. Предупреждавам, че това не е решение на въпроса. Не предлагам никакви окончателни отговори. Предлагам да помислим върху някои неща. Тъй като сама съм мислила за това много години, трябва да кажа, че тезите, които споделям, не падат от небето. Обикновено те са резултат от много дълги наблюдения, размисли, които често, както в случая със злото, плашат и мен самата. Бих искала да не забелязвам тези неща…

Интелектуалният клуб е нещо много важно и необходимо. Светлана го е почувствала. У нас в Москва възкръсва интересът към просветителските дискусионни платформи. Нещо, което бе напълно заглъхнало през първото десетилетие на XXI век. Възникват проекти като известния на всички „Арзамас”[4]. Това ми напомня времето на моята младост, когато най-важните представители на културата за нас, московската и питерска интелектуална младеж, бяха не писателите, а хората на хуманитарната мисъл – Аверинцев[5], Лотман[6], Мамардашвили[7], Пятигорски[8] и др… 70-те години бяха времето на културната контрареволюция. Защото това, което се случи в съветско време – културната революция на 30-те години и нейните последствия – продължи до появата на тази блестяща плеяда в края на 60-те и 70-те години – Аверинцев, Лотман и много други. Когато поставените пред културната революция ограничения бяха преодолени, се откриха съвършено различни хоризонти. Какво не научихме през тези години? Първо, тази нова вълна не отиде далеч от кръга на столичната младеж, от университетските градове. Тя не бе чута, защото бе литература полунелегална, макар и не съвсем нелегална. Освен това тези учени бяха представители на официалните институти, но на тях не им даваха да преподават в университетите. Не им даваха да водят последователни лекционни курсове. Всичко това бяха случайни изяви и превръщайки се в читатели почитатели, ние си предавахме един на друг информация за това кой и къде ще говори. Промените, които се случиха с нас, не бяха широко усвоени отвъд пределите на този кръг. Те остават непознати и досега. И до днес слушам с ужас, че Средновековието е епоха на варварство. Това, което ние знаехме преди 40 години – колко сложна, тънка и дълбока система е Средновековието…

В голяма степен тази културна революция, произведена от съветската система, е редукция на мислещия и възприемащ човек. Това не е преодоляно…

Какво не достигаше тук? Доколкото това не беше обучение, то не беше и диалог. То беше всеки път монолог, на лекциите на Аверинцев или Мамардашвили идваха като на изпълнение на оперен тенор и слушаха. Ако се задаваха въпроси, те не бяха с полемичен характер, а просто с познавателен. Един преподавател знае какво е разбрал неговият ученик, а подобен лектор не занеше, защото нямаше обратна връзка с аудиторията. Затова и не би могъл да гарантира, че съобщението е получено. Щом стана възможно обикновеното преподаване, Аверинцев с удоволствие прекрати изявите си в подобни широки зали, защото искаше истинска работа.

Но слушателите се оказаха неподготвени да направят нещо с възприетото. Те слушаха, но работата по обсъждането така и не започна. Не започна и не успя да възникне истински културата на дискусиите.

Ние нямаме навика да прочетем един текст внимателно и да разберем фразата. Защото този, който я е прочел, веднага заявява: „Вие искате да кажете“. Това е първият ужас, тъй като откъде читателят ще знае какво е искал да каже авторът? Ти първо чуй това, което казва той. Това умение трябва да се възстановява. Тогава много скандални отношения и спорове ще се прекратят от само себе си, защото ще престанат да приписват на автора това, което той не е казал и което не се харесва на читателя.

Не знам по какъв начин интелектуалният клуб може да помогне на изкуството на разбирането, на изкуството на мисълта и изкуството на продължителното обсъждане. Не само да изслушаш, но да продължиш да мислиш, да отговаряш, да допълваш. Ето какво бих искала от нашия интелектуален и социален живот.

Моята тема, която постепенно се опитвам да уточня, е особеното отношение към злото в руската традиция. Или по-ефектното название – феноменология на приятелството със злото. Според мен тя е свързана с написаното от Светлана Алексиевич… Ако говорим обобщено за петте тома на Алексиевич, аз бих казала, че първото, което ми идва на ум, е, че това са книги за страданието, книги за страдащи хора, за страдащия човек, за страдащата страна. Това е историческата роля на Русия – страна на страданието. Такава е и ролята на Беларус. В това виждам и някакъв избор, някакви решения за разбиране на себе си. Защото, ако погледнем към останалите страни в най-ново време, всички те преживяват някакви ужасни неща. Темата за вековечното търпение и страдание обаче не е свързана в нито едно съзнание с, да кажем, Италия, Германия или Англия… Но с Русия и Беларус тази тема винаги се асоциира – темата за страданието и дълготърпението. При това страданията, до които се докосва Светлана, не падат от небето. Те не са природни бедствия, става дума за една скръб, която е предизвикана от нечие действие или от нечие решение. Някой нещо прави, за да страдат хората. Кой е той? Кой носи зло на себе си и на другите? Страданията непременно са свързани с темата за злото и с нерешеността на тази тема в руската култура. Не казвам, че тя може да бъде решена. Казвам, че така стои въпросът.

И сега по-подробно. Като преамбюл мога да кажа, че ХХ век е векът на крушението на дореволюционната руска цивилизация, в която са влизали и Беларус, и Русия… Същевременно през ХХ век са открити, разбира се, и някои нови неща. Благодарение на голямата диаспора, пред хората, напуснали страната и озовали се в емиграция, се открива нова възможност – да видят Русия отдалеч, отстрани. При това да я видят не с очите на руския пътешественик като Карамзин (Писма на руския пътешественик), а след като са разбрали отблизо как живее другият свят. Приемайки волно или неволно условията и законите, по които живее този свят, и сравнявайки ги след това с нещата, които знаеш за своята страна. Не можем да кажем, че много хора са се възползвали плодотворно от тази възможност, че мнозина са успели да видят нещо в Русия, което не са виждали, преди да я напуснат. Повечето емигранти избират да ѝ бъдат верни до смърт. Каквото и да стане, аз обичам Русия и по-добра от нея няма. Това е вълшебната страна на моето детство, младост и т.н., а тук всичко е различно. Без да вникват в това, което се случва там. Същевременно се появяват наблюдения и разсъждения, които може да бъдат направени едва в тази нова ситуация, когато познаваш двете реалности. Едно от тези свидетелства е изказването на Бродски в неговата автобиография, написана на английски, за руската пословица „Няма зло без добро“. Той я превежда на английски език, а аз ще я преведа обратно от неговия английски превод, тъй като той променя тази пословица. Той я превежда така: „Няма такова зло, в което да няма поне мъничко добро. И обратно“. Бродски казва, че това е една идея, според която няма нито зло, нито добро, че вътре в злото има трошица добро, а вътре в доброто – късче зло. Той смята, че това е специфично руско разбиране за нещата и изглежда Западът е дозрял до това да приеме тази мъдрост.

Отначало това предизвика у мен много възражения. Но странно, все повече и повече се съгласявам с втората му половина, с това, че Западът приема тази сложна условна картина на разделение на добро и зло, която не е изначално западна. Той обаче достига до това по свой път, без да заимства руския опит.

Що се отнася до руското отношение към злото – тази проста пословица „Няма зло без добро“ (подобни пословици има във всички езици) не означава, че доброто е вътре в злото. Тук се говори за това, че в резултат на злото или заедно с това зло се е случило и нещо добро.

В „Капитанската дъщеря“ Пушкин използва тази пословица в следната форма – Няма лошо без добро. Това е староруското обозначение на злото – не злото като категория, а злото като нещо лошо, като някаква беда. Тоест и в бедите има нещо хубаво. Той казва това за бунта на Пугачов.

В това твърдение обаче няма нищо онтологично, не се съдържа внушението, че вътре в злото има нещо добро. Не се казва това. Казва се сякаш за утешение – е, нищо, случи се лошото, но заедно с това (и може би тъкмо по тази причина) има и нещо добро. Той призовава човека да подири какво добро има в това.

Разбира се, не можем да обърнем наопаки това твърдение, не можем да кажем: „Не съществува такова добро, в което да няма зло“. Такива пословици няма. Това е много характерно, тъй като светът на фолклора, светът на народната мъдрост е несиметричен. Тук народната мъдрост казва точно обратното: „Една лъжичка катран разваля цяла каца с мед“. Присъствието на дори мъничко зло унищожава голямо количество добро. Нито фолклорът, нито приказката, нито пословицата допускат тезата, че е необходимо мъничко зло заради голямото добро. Може заедно със злото да си струва да потърсиш нещо добро, но разваленото добро не е добро. Такава е нормата на фолклора.

В историята обаче не е така. Отдавна наблюдавам какво се случва около нас. Защо например хората, като видят нещо лошо, не се съмняват, че то е лошо, но по някаква причина не искат да го назоват като такова. Не искат дори да опитат да направят нещо, а може би има какво да се направи. Хората се опитват да заобикалят тази тема с всички сили. Тук е невъзможно каквото и да е решително съждение. В същото време в основата на западната култура има някакъв морализъм, много ясно разграничение между добро и зло, което предизвиква съпротивата на руските мислители. Те винаги са критикували западния юридизъм, законничество и рационализъм – тази типична триада според руски мислители характеризира Запада. По-късно към нея ще се добави и индивидуализмът.

А ние трябва да чувстваме. При нас всичко е различно. Ние трябва да чувстваме отзивчиво, гъвкаво и т.н… Тази разлика са забелязали не само руските, но и западните мислители, които се интересуват от темата – фактът, че тук има някакво фундаментално разминаване в отношението към злото, към морализма.

Дитрих Бонхьофер, един от любимите ми автори на ХХ век, богослов и мъченик, убит заради съпротивата си срещу нацизма в Германия, пише в своя дневник: „Руснаците се бият с Хитлер така, вероятно защото никога не са имали нашия морал“. Това твърдение е парадоксално. Защо? Какъв е този „наш морал“? За протестантския морал ли става дума, или за морала на буржоазията? Мисля, че това дори не е особено важно. Важно е, че западните мислители и богослови се занимават много често със самокритика. В това отношение също има голяма разлика между руската и западната традиция. Руската мисъл не е самокритична, тя е готова да приеме всяка критика като открита враждебност. Западът не чака някой отвън да го нарече юридически и рационалистичен. Той сам себе си определя така.

Не само Бонхьофер, но също и великият хуманист Алберт Швайцер упреква немската и европейската традиции, че са твърде строги, твърде моралистични, че е необходимо по-гъвкаво, по-сърдечно отношение. В този случай руската етическа гъвкавост се харесва и се дава като пример за друго отношение. Това не се разбира като безпринципност, а като широта и гъвкавост. С подобно твърдение не бива да се спори, защото има такава страна в руското отношение към злото, което може да се нарече източно в сравнение със западното, а може да се нарече и южно в сравнение със северното. При нас обичайно се противопоставят „Запад – Изток“, докато по целия свят се говори в същия смисъл за „Север – Юг”. Колкото и да е странно, руската северна, в географския смисъл, цивилизация се доближава до „Юга”, защото тази гъвкавост, широта и неопределеност са „южни“. Северът е твърд, той обича правилата…

Това удивява и поразява чужденците. Чувала съм неведнъж от религиозни хора, че общувайки единствено с руски православни християни, са почувствали, че може да бъдат опростени, защото в техния свят няма истинско опрощение. Такова нещо се запомня. Моя германска позната, която стана православна монахиня, ми разказваше, че баща й е бил пастор. „Ще помня завинаги нещо, което направих на 7-годишна възраст – казваше ми тя. – Едва виждайки, че греховете се прощават, че въобще всичко се отписва от сметките, разбрах, че съществува и друг свят.“

Този артистизъм на прошката – ето кое често поразява западните хора. И ги привлича. Те се влюбват в това. Ако погледнем произведенията на Пушкин, там любимият сюжет е, че злодеят бива опростен. При това просто така, за нищо. „Царят весел този път пуснал ги да си вървят.“[9] Защо? Просто ей тъй, от радост? Та те били злодейци и си останали такива. Така е изобразен и Петър I. „И празнуваме прошката, както празнуваме победата над враговете.“[10] По този начин сякаш се изпълнява евангелският завет – да обичаме враговете си и да прощаваме, нещо, което всички хора смятат за непосилно. Много е трудно да обичаме враговете си, да прощаваме наистина, да не помним злото и просто да прощаваме. Все едно да убием битието, все едно него вече да го няма.

А тук, в Русия, това сякаш се случва без особен труд. Изглежда има с какво да се гордеем. Това е едната страна, която не бива да се отрича. Не смятам да отричам, че това го има или поне го е имало. Не съм убедена обаче, че съветският и постсъветският човек разбира добре това: „Царят весел този път пуснал ги да си вървят“. Дали той вижда света по този начин. Разбира се, всички деца, които четат на руски език, са се учили от тези примери. Ние ги обичаме от детството. Какво е сега – не знам.

Но това качество – да изтриеш злото, сякаш изобщо не е съществувало – има и своята тъмна страна. Тази тъмна страна аз нарекох дружба със злото или непознаване на злото. И тя съвсем не прилича на лицевата страна. Този навик за съждение, на който ни учеше Аверинцев. Казват, че поезията и прозата са противоположни. Това е погрешно, те не могат да бъдат противопоставяни. Поезията и прозата са различни. Но ето, поезията и лошата поезия са противоположни.

Това не е като да се допълват едно друго, тоест, от една страна, на всички може да се прости, а от друга – може да се дружи със злото. Не. Това е именно истинско и дълбоко противоречие. Това е, с което започнах – с моите наблюдения, че хората се страхуват, че нещо въобще е лошо. Дори насаме със себе си не смеят да го кажат на глас. И разбира се, животът преминава в страдание, в потисничество и липса на свобода. Това ни кара да не бъдем твърде придирчиви. Какви са аргументите да не можем да наречем нищо лошо? При това се бъркат понятията „съждение“ и „осъждане“. Казва се – не осъждай, всички сме грешни. И постоянно се цитира Евангелието: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“, а се пропуска продължението: „Иди си и недей вече греши“.[11] Това е един от основните аргументи – не бива да се осъжда, защото това е грях. Другият е: „Всичко е сложно“. Това е любим руски израз, макар да се използва и за най-простите неща. Има неща, които наистина са сложни, но в случаите, когато някой е откраднал или не е откраднал, не бива да се казва: „Всичко е сложно“. Следващият аргумент за оправдаването е необходимостта. Той звучи така: „А какво трябваше да се направи? Нямаше какво да се направи. Това беше необходимо“. За какво е било необходимо? На кого е било необходимо? Тук се припомня прословутата историческа необходимост. Възниква въпросът, който постави Албер Камю в своята Нобелова реч. Когато му казаха, че един от неговите врагове е концепцията за историческа необходимост, той отговори: „Например кому е била необходима смъртта на Имре Над[12] в Унгария?“. Къде е инстанцията, за която това е било необходимо?

Необходимостта е конструкт, нещо създадено, а после се казва за определена ситуация, че случилото се било необходимо. Като правило това се казва, когато има какво да се направи, само че не ни се иска да го направим. Тази връзка със злото, неговото неразпознаване, обвиването му с разни необходимости, с греха да се осъжда… И още един аргумент – някакво претегляне, при което се казва: „от една страна… но от друга страна…“. Това е лудост. Често се казва например: „Да, Сталин е унищожил милиони, но от друга страна, е създал индустрия“. Когато тези неща се сложат на везните и започнат да ги сравняват, се появява усещането, че сякаш светлината е угаснала. Невъзможно е да си представим нещо подобно на немски език, някой, който би казал: „Хитлер е убил много хора, но какви пътища е построил!“. Или да кажем, че Мусолини е издал цялата старинна италиански музика. Не бива. У нас обаче се сравнява така и дълго се мисли какво ще се получи, когато от едната страна е това, а от другата – друго.

В това отношение е много важен и аргументът на моралния агностицизъм, нежеланието да се разбере, че има зло. Идеята за невъзможността на доброто. Това може да се изрази в поредица въпроси от типа – какво е по-добре? „А ти виждала ли си нещо по-добро? Но те са дори по-зле!“ Дори не е нужно да търсим логическата погрешност на този род апологии, с логиката у нас обикновено нещата не са добре. По-важно е друго, по-важно е, че тук се нарушава моралната ориентация. Ориентацията в доброто и злото е обикновено мигновена, непосредствена, нерефлективна. Бих я сравнила с вкуса. Човек казва: „Това е вкусно“, и не е задължен да обяснява избора си, освен ако някой не го попита. Или – харесва ли ти тази книга? Да! Това е мигновено решение, без разсъждения, без обмисляне. Преценката на вкуса е нещо просто, тя се извършва от цялото същество на човека. Такова е според мен и моралното съждение. Старите хора, които помня от детството и ранната си младост, бяха такива. Те бяха израснали преди промените и веднага казваха – това не е хубаво. Когато ги питаха „Защо?“, те се учудваха, че трябва изобщо да обясняват. Тази простичка морална интуиция изчезна някъде. Факт е, че след това може да се включи рационалният механизъм на обяснението: зло-добро, трябва, необходимо е, от една страна, от друга страна – това обаче означава, че вече сме извън моралната ориентация. Но защо срещаме силна съпротива да отнесем нещо към злото? Защо именно лошият у нас има толкова доброволни застъпници? В епохата на гласността се застъпваха за Фадеев, не за Ахматова. Казваха, че такива като него трябва да бъдат пожалени, че те са трагически фигури. Защо се защитават подобни постъпки и хора? Защото, безусловно, когато отнесеш нещо към злото, това те обвързва с някакво решение, с постъпка. Ако в ума ти има подобна мисъл, но ти не си предприел съответните действия, ще знаеш, че това не е добро. Това решение живее вътре, то зрее в теб и някой ден те отвежда дотам да не правиш онова, което е лошо (ти знаеш, че е лошо). Мисля, че е по-добре да разбираш и да правиш нещата, отколкото да не виждаш какво твориш. В разбирането накрая има някакво просветление. В неведението го няма.

Отнасянето на нещо към безусловното зло е, по същество, отказ от злото. С това отнасяне обаче никой не иска да се ангажира. Ще се опитам да обясня защо.

Има още един аргумент – ние трябва да разберем! Трябва да разберем защо той е направил такава гадост. От това премисляне на злото в доброто и доброто в злото се стига до знаменитата руска дума – нищо.

На въпроса: „Но как така, та това е грях?“, юродивото болно момиче, което изкушава подвижника в  Отец Сергий на Толстой, отговаря: „А, нищо“. Струва ми се, че нашето а, нищо е някаква пропаст, в която падаме всички. 

Дали това неразличаване на добро и зло е нещо старо и какво е добавило тук съветското възпитание? Мисля, че е добавило много, защото този морал, който се издига като правилен, е всъщност т. нар. диалектическа етика. Според нея въобще няма нито добро, нито зло, най-важното е кому е полезно случилото се. Ако то е полезно на нас, на нашата класа, то значи е добро, ако е вредно за нас, значи е лошо. От дете знаех, че ако нещо е добро, то е добро за всички, а ако е лошо, е лошо за всички. Чудех се как е възможно да се възпитава такъв цинизъм, според който полезното за нас е добро, а полезното за буржоата е лошо? Това ме възмущаваше още в ученическите години. Но ако човек не е имал опит с простото, инстинктивно различаване и разбиране, че да се отсъжда по този начин е подло, той би могъл да възприеме този принцип и да го следва в живота си. По този начин се създава особен цинизъм в оценката на явленията. В сталинската епоха например се развиваше идеята за сложността – докажи, че не си камила. Тогава не казваха лош и добър, тогава казваха – реакционен или прогресивен. При това едно и също нещо можеше да се окаже и реакционно, и прогресивно, когато това е необходимо.

Абстрахирайки се от историята, трябва да признаем, че моралният агностицизъм израства от реалната сложност. Съвсем не е лесно да разделиш винаги еднозначно доброто от лошото. У много духовни писатели можем да намерим изказвания, че на земята няма съвършено добро. И доброто, и добродетелта на земята са несъвършени. Независимо от това духовното разпознаване на доброто и злото борави с някакви закони, които ни предпазват от горещи реакции и дават ориентири на съждението…

Старецът Силуан, който стана любим светец на християните от всички деноминации благодарение на архимандрит Софроний Сахаров, предлага следните ориентири от своя аскетичен опит: 1. Пълна забрана да се дели реалността на цел и средство. Целта не оправдава средствата. 2. Да се предположи, че злото може да бъде причина за добро. „Ако доброто побеждава нерядко и дори само с появата си поправя злото, то не е правилно да се мисли, че до това добро е довело злото, че доброто е резултат от злото, това е невъзможно. Силата на Бог е такава, че там, където се явява, тя изцерява всичко, без никакъв остатък. Тя може да твори от нищото.” Ето това е най-важното в цялата тази бъркотия на доброто и злото – доброто не се нуждае от злото. В това обаче нашият човек не може да повярва, а сега вече престава да вярва и западният човек. Изгубена е вярата в доброто.

Досега говорих за отказа от различаване и съждение. Има и друг вид отношение към злото, който е много по-страшен, защото вече не става дума за неразличаване, а за допускане на злото, не става дума за непридирчивост, а за нещо още по-странно, при това особено източно или южно. Имам предвид директното почитане на злото във формата на безпощадно насилие, жестокост и даже готовност да му се принасят жертви, някое детенце като при Скакалечището на Чуковски[13], да бъде хранено то в ъгъла като Кашчей[14], да се облажава като Дракона на Шварц[15]. Тук виждаме не само обърканост пред злото, както в първия случай, но прибягване до него за покровителство. За първи път изразих това на една богословска конференция, тогава говорих за обожествяването на злото и жестокостта, за традицията, която съществува в Русия. Това е известно и от историческите песни за Иван Грозни, в които се разказва как той направил какво ли не, но въпреки това после го наричат верния православен Цар. Тук всички започнаха да ми възразяват, как може да се покланяме на такава сатанинска фигура. Сега виждаме това навсякъде, откриват се паметници, включително на Иван Грозни, Maлюта[16] е много обичан, Берия. Как да си обясним тази странна любов към подобни фигури? Колкото по-безмилостни, толкова повече се харесват – груби, свирепи, жестоки. Освен това изпитват към тях някаква странна жалост, те бедните са мъченици злодеи. Те принасят някаква велика жертва, проливат толкова кръв, бедните. А защо им се налага да правят всичко това? Каква е тази космическа задача? Защо? Защото няма вяра, че доброто може постигне нещо само, смята се, че само злото може да донесе ред на земята, че вселената е така устроена, че нейните архонти са някакви зли сили, че такива фигури като Грозни или Берия служат на тези начала на мирозданието. Те изпълняват определени закони, които осигуряват на земята поне някакъв ред. Ако те не правят това, то просто всичко ще загине, защото светът така е устроен. Тук ще прочета едно стихотворение от Димитрий Пригов[17], написано в началото на перестройката:

Грози ни всички Свободата,
без край е тя.
без изход и без вход,
без майка и баща.
Насред Русия
за целия двайсети век.
Страхувам се от нея,
бидейки честен човек.

Мисля, че нещо подобно на страх стои зад почитането на „ангелите на злото“ – такива като Малюта Скуратов, Берия и т.н. Има нещо, което винаги е съществувало в европейската поезия и изкуство и което ние почти никога не сме срещали открито в класическото руско изкуство – утвърждаването на силата на доброто.

Ще ви преведа дословно стихотворението на моя любим Хьолдерлин. Обръщайки се към своя приятел, той пише: „Бог може да ти се яви сред горичките в различен облик – или в доспехи, или в друг вид, но ти ще го познаеш, защото познаваш силата на доброто и защото не е скрита от теб божествената усмивка“. Ето това ние не виждаме. Тъй като в Русия дори да вярват в силата на доброто, никога няма да кажат нищо за това. Доброто у нас често се появява в образа на княз Мишкин, който е толкова добър, че всичко свършва зле и за него, и за всички, които го окуражават. Забравено е, че доброто има сила, че тази сила е различна от силата на злото. Първоначално може да не я видим, защото тя не се появява веднага, освен това не се появява като отмъщение, възмездие или нещо подобно. Тя се явява по различен начин. Познавайки силата на доброто, Хьолдерлин говори за неговата усмивка, която няма как да му убегне. Това чувство за някаква усмивка, която витае в намръщения облачен ден и дори в черната нощ – все едно какво ти се усмихва. Това е силата на доброто, която съм срещала толкова малко в руското изкуство. Това е всичко. Благодаря ви!

Светлана Алексиевич: Мисля, че ще има много въпроси, но в началото бих искала да попитам следното – ние сме израснали сред палачи и жертви, това беше след Сталин, но и сега не е различно. Срещала съм хора, които излизат от лагера, а после сядат заедно със своите доносници.

Олга Седакова: Това е същият този случай, който може да се разбира и като божествено всеопрощение, и като нежелание да правиш разлика, отказ да поставиш въпроса – кой причини всичко това? Освен това всичко си остава под секрет. Сега например въстават против публикуването на списъците със сътрудници на НКВД, защото, видите ли, потомците ще узнаят. Тоест официално е било необходимо да скриват своите жертви, иначе ти ще се приобщиш към тях и също ще станеш враг на народа. И това се криеше. По принцип човек не знаеше нито едното, нито другото. Тази история сега получава нов обрат.

Светлана Алексиевич: Все пак ми е интересно да узная по-подробно: какво е добавило съветското съзнание към това руско съзнание?

Олга Седакова: Със сигурност едно нещо. Това, което се нарича отсъствие на покаяние. Общоприетото мнение за руския човек е било, че той смята себе си за виновен, че се кае. Съветският човек е научен да не се кае. Това е един от подаръците, които ни даде съветската власт: ти си винаги прав. Не ти решаваш, теб са те учили. Ето това покаяние не можаха да разберат хората, когато дойдоха отново в църквата след две поколения безбожници – за какво да се кая аз лично?… Ето това, мисля, се е променило…

Светлана Алексиевич: Злото не са само Берия и Сталин. Едно момче ми разказваше, че обичало леля си Оля от детството, а после разбрало, че тя е донесла за собствения си брат и той загинал. Момчето я попитало: „Защо си направила това?“. А тя отговорила като вашите герои: „Намери ми честен човек в Сталиновото време“. Той я попитал: „А ти какво помниш от 1937 г.?“. Тя вече боледувала от рак, лежала на смъртния одър и изведнъж се усмихнала: „Аз бях щастлиа. Обичах и ме обичаха“. Излиза, че човек търси все пак спасение в това щастие? Тя е оправдала с това всичко останало? Дълго си мислех – как ли е оцеляла? Откъде е имала сили да обича…

Олга Седакова: Същата тази ваша героиня би могла да изреди всички варианти, за които говорих: какво можех да направя, всички бяха такива. Всичко това е по същество едно и също – аз не съм отговорна, нямам никаква отговорност.

Светлана Алексиевич: А как са обяснявали това хората по царско време? Мислите ли, че наистина е имало покаяние? Че нещата са били назовавани със своите имена?

Олга Седакова: Разбира се, че и там, както винаги и навсякъде, хората не са били безупречни, но са знаели, че има вина, и не са прощавали на себе си. Или тя не им е прощавала. Помнили са я до последната изповед. Може дълго да са се бояли да се изповядат, срещала съм и такива, които казваха: „Едва на края ще кажа какво съм направила”. Но те знаеха това. А тези просто не го знаят.

В последно време у нас възниква и се развива култ към злото, поклонение пред злото. Такова, за което у никого няма съмнение, че е зло. Добър ли е човекът, който лично участва в изтезания, садизъм, убийства?

Въпроси от залата:

Александър Айзенщат: … Доколко разбирането на злото се корени в руския, славянски национален характер? Или това е нанос от съветския период?… Що се отнася до Запада – толкова ли кристално чист е той в това разбиране и различаване? Струва ми се, че това е общочовешки проблем и не е свойствен само на един народ, който и да е той. В някаква степен, поради едни или други причини той присъства по-явно в един народ. Каква роля играе тук религията – протестантизмът, православието, католицизмът?

Олга Седакова: … Разбира се, че това е общочовешки проблем! Аз говорех за това, което има предвид Бродски – че Западът е съзрял да разбере този релативизъм… По принцип, да, това го има навсякъде, то е общочовешко, навсякъде умът лукавства – и в Русия, и в Германия, и във Франция. Но аз исках да се захвана с това, което е уникално. Поклонението пред Иван Грозни го няма никъде освен в Русия. Това е специфика.

Що се отнася до религиозното измерение на това разграничение, тоест до религиозната етика, трябва да кажа, че и в католическата, и в протестантската традиция етиката, тази школа в духовността, е много по-разработена, много повече се преподава и тълкува. В православието самото слово „етика“ предизвиква смях, защото православният човек се стреми по-скоро към мистиката. Защо му е етиката? Той иска да лети в небесата. Но вътре в православието узрява тази мисъл, че трябва да се говори на хората кое е добро и кое е лошо. 

Въпрос от интернет: Трябва ли Църквата да бъде отделена от държавата? Каква е вашата формула за синергия между Църквата и държавата?

Олга Седакова: Мисля, че живеем в епохата на секуларната държава. В мюсюлманския свят нещата стоят по друг начин. Християнският свят е изработил понятията секуларна етика, секуларна държава. Мисля, че всичко останало би изглеждало като опит за стилизация. Не може да има православна държава в свят, в който човекът е свободен да избира вярата си, свободен е да избира дали да вярва, или въобще да не вярва. Ако държавата обяви себе си за православна, тя ще бъде принудена да прибягва до насилие, за да установи задължителното за всички православие. Църквата и по закон не е обединена у нас с държавата. Друго нещо е, че тези движения се случват двустранно. Но държавата по моето дълбоко убеждение трябва да бъде светска. За Църквата пък е по-добре да не се замесва в тези дела, с които е заета държавата. Аз въобще се отнасям към държавата добре, което сред моите близки и приятели, сред нашата интелигенция въобще е рядко срещано явление. Всички са склонни към анархизъм. А аз, подобно на Александър Сергеевич, смятам, че държавата е необходима. Както обяснява апостол Павел, тя е необходима, за да спасява добрите от лошите. За мен държавата е нещо като полиция. Сам човек не може да се спаси от бандитите. Това прави полицията. Държавата е егоистичният интерес. Всяка държава има своя интерес. Затова за Църквата е по-добре да не се намесва в този егоистичен интерес, ако тя наистина иска да бъде християнска църква.

Олга Афанасиева: … През следващата година[18] ще се навършат 100 години от Октомврийския преврат. Как ще се „отбележи“ това? Къде да намерим тази сила на доброто, която е способна да доведе до покаяние? На какво можем да се надяваме в съвременното общество?

Олга Седакова: Ние обсъждахме този въпрос в Свето-Филаретовския институт и говорихме, че на обществото трябва да се предложи нещо като покаяние, за да могат към него да се присъединят онези, които искат това. За мен този въпрос не е решен, не знам как и какво трябва да се направи. Аз съм против това да се каем заради други хора, за нашите бащи. Това е несправедливо. Истински човек може да се кае за себе си. Този, който се е родил след всички откровени злодейства, не би могъл да се кае за тях. Той може да се кае например за това, че слуша някоя клевета спокойно и не възразява. На какво може да се опре желанието за покаяние? Като един фидеист ще кажа, че на човека му се дава сила. Сам по себе си той не би могъл да се справи. Изведнъж по някакъв начин той разбира, че ще е по-добре, ако следва правдата. Не е възможно да обясниш това. Да заставиш, да принудиш себе си да отстояваш истината също е невъзможно. Това е благодат…

Станислав Шестак: Казахте, че има различни понятия за злото – западно и източно. Може би това се обяснява с факта, че западната цивилизация е преминала феодализма. А източната цивилизация – Русия и бившите страни от Съветския съюз – са останали във феодализма. Може би затова Гьоте някога е характеризирал много точно какво е добро за него. Той казва: „Всяка стъпка към благата цел трябва да бъде праведна във всеки свой милиметър“. Може би тази увереност – не юридическа, идва оттам, че те вече са преминали през своята епоха на феодализма, преминали са през това зло, което е творила Църквата през Средните векове? Те знаят, че само хуманизмът може да направи ясно разграничение между злото и доброто.

Олга Седакова: Разбира се, нашата страна, нашата цивилизация не е минала през две важни европейски епохи – Ренесанса и Просвещението. У нас действително всичко остава на доренесансово равнище. Именно в тези две епохи се създава най-новият хуманизъм. Със закъснение Русия приема новата култура през XVIII век. Плодовете на Ренесанса и Просвещението са налице. Но битката, в която се е раждало това, живият живот, в който са се водили спорове – как да се живее? – всичко това е отминало отдавна. Затова класическият хуманизъм в Русия не се е закрепил така, както на Запад. Той е действал безотказно, докато не се е появил неохуманизмът. Същият този неохуманизъм, който обича всички сакати и за всеки злодей казва, че е имал трудно детство.

Но аз бих искала да се застъпя за феодализма, защото това е времето на рицарството. Рицарството е епоха на максималното разграничаване между добро и зло. Пушкин казва: „Защо е слаба Русия? Защото никога не сме имали рицарство“. И сам създава образа на руския рицар. Гриньов[19] е руският рицар. Той е същият като рицарите на Уолтър Скот, но е руски, ние го обичаме и заедно с това той е рицар. Такива герои има много малко. Това е абсолютната вярност към идеала – това е западното рицарство, феодално явление. Хуманистът е много по-приземен в сравнение с рицаря…

Юлия Андреева: Ние наричаме нещо лошо или зло, правим това публично – било то лошата музика или злодея. Когато правиш това обаче, предизвикваш непременно някаква верига на злото… Да допуснем, че кажеш на някой човек: „Ти си бездарен, твоето произведение е лошо”. Този човек може да се сломи дори дотам, че това да доведе до съдбовни последствия. Или наричаме злодея злодей и тук може би стигаме до скандал, скарване, раздор. В същото време сме длъжни да наричаме злото зло, лошото лошо, етичното етично и т.н. Как да решим тази дилема?

Олга Седакова: Мисля, че тук няма някакъв универсален закон. Преди всичко да кажеш, че нещо е лошо, не означава да нагрубяваш и да хулиганстваш. Правилата за приличие трябва да се спазват. Не става дума за това да заявим нещо публично, когато никой не ни пита. Ако си рецензент – можеш да напишеш истината. Това, че казаното причинява вреда, е нещо сериозно. Тук аз виждам същото недоверие в доброто, тезата, че истината може да бъде вредна. Разбира се, необходима е изключителна тънкост и дипломатичност, за да се говори истината. Ако не умееш, по-добре не говори. Това е известно на всички. Но в крайна сметка истината не може да убие и унизи човека, аз съм уверена в това. По-добре той да разбере, че е бездарен, че няма специално призвание, и да не се опитва да прави това. Той трябва да живее своя живот, а не някакъв друг, измислен… Но аз казвам, че това е винаги рискована и много индивидуална работа…

Не смятам, че трябва да казваме или съобщаваме всяка истина. Съвсем не… Говоря за общите неща, а не за това, което влиза в правилата на всяка вежливост. Отиваш на гости и казваш: „Благодаря, беше много вкусно!“, дори да не е било вкусно. Това не е лъжа. Това е любезност…

Аркадий Куратев: Струва ми се, че в тази лекция, която прочетохте, трябва да се включи още нещо по повод аргументацията – длъжен съм. Както ми се струва, в обществото присъства огромно количество зло, изпълнявано като дълг. Има някакъв пиетет пред понятието „човек на дълга“… Назовавайки трима души – Лаврентий Берия, Малюта Скуратов и Иван Грозни – ние се сблъскваме с тази категория… И още, много ме плаши създадената ситуация около прословутата наказателна организация ВЧК–ОГПУ–НКВД–КГБ. Какво е страшното тук?… Възниква усещането за сенчесто зло. Че има хора, които са създали всичко това и които сега седят и се надсмиват. Тоест тържество на сенчестото зло.

Олга Седакова: Продължавам отговора си на въпроса как да посрещнем нашия юбилей. За мен е несъмнено едно: не знам кой и как може да доведе до общо покаяние. Но е необходимо тези тъмни зони да остават колкото се може по-малко. Да спрем да виждаме миналото само като кървави отблясъци. Защото в края на краищата, не само убийството на хора е злодейство. Убийството на културата е също злодейство… От някого ще трябва да се иска прошка, задето са направени толкова тежки неща. А те са много повече, отколкото изброяването на убитите. Колко хора са превърнати в нравствени механизми, които поверяват съвестта си на някой друг и смятат, че това е нещо добро. А днес, когато Православната църква се възприема едва ли не като част от държавата, аз изхождам от противоположната ситуация. Когато ходех на гробищата, виждах как навсякъде има червени звезди, но кръст се страхуваха да поставят. Тогава си помислих – колко хора са лишили приживе от молитви, а след смъртта им от погребение. Нима това не е престъпление? Дребни ли са тези неща? Не само кръвопролитието се отнася до това…

Николай Толстик: … Чувства се, че вие сте противник на движението на Църквата към силата, към държавата. А усещате ли вътре в Църквата такова движение към морала, към етиката?

Олга Седакова: Имам много познати вътре в нашата Православна църква и за съжаление такова движение засега не виждам…

Константин Чарухин: В началото на лекцията си изредихте няколко хипотетични ситуации, в които въображаемият събеседник се отказва да осъжда една или друга постъпка, явление – кражба, донос. Не бихте ли могли накратко да обрисувате кои болезнени теми, пороци или явления именно в съвременната руска култура съвременният руски човек е склонен да оправдава, да ги премълчава и замазва. Защото има редица пороци, които всички са готови открито да обсъждат. Ако е възможно, сравнете това с нещо паралелно в западната култура.

Олга Седакова: Навярно това, което ще назова, е нещо, за което нашите хора не биха признали, че ги отличава от европейците, с които се срещам. Няма такъв термин в морала, но аз бих нарекла това пълно отсъствие на невинност. Това нашите сънародници не си признават, напротив, те считат, че са нормални хора. Но те са цинични отвъд човешката мяра. По-голям цинизъм никъде не съм виждала. Ще ви дам пример. Преподавам Пушкин в Италия и у нас. Със студентите анализираме стихотворението „Аз ви обичах“, което завършва, както помните, така: „Дано ви друг обикне, както аз“. Има два типа тълкуватели – едните виждат в това ирония, че никой няма да ви обикне, а другите виждат истинско пожелание. Всички мои московски студенти казаха: „Разбира се, че това е ирония! Какво друго може да бъде?“. Попитах същото и италианците, те казаха: „Разбира се, че е истина! Как е възможно да не пожелаеш доброто на жената, която обичаш?“.

Ето какво имам предвид: някаква поквара, която човек не вижда в себе си и да я признае не може…

Игор Бобков: Моят въпрос предполага връщане към Сократ и разбирането на злото като форма на незнание. Не непознаването на доброто, а непознаването на самия себе си, нежеланието да се познаваш. Отсъстие на воля за познаване на самия себе си. В този смисъл не ви ли се струва, че беларуското зло и руското зло са абсолютно различни неща? Защото руската форма на непознаване на себе си е по-скоро себезаслепение на великата култура. Беларуското зло е опит да се скриеш зад маската. Ние – и беларусите, и руснаците, и поляците, и литовците – в зависимост от контекста можем да демонстрираме различни маски. Белоруският страх е страхът да не би да не намериш нищо зад маската, да не намериш самия себе си. В този смисъл е и това, което говорихте за 70-те години, за вашето поколение, което идва след това себезаслепение на голямата култура, на големия стил на 60-те. Струва ми се, че вие не сте съвсем руски човек, вие сте като протестант вътре във великата руска традиция на културата на себезаслепението. И вашата воля, и вашата рефлексия, воля за знание са до голяма степен перпендикулярни на мейнстрийма.

Олга Седакова: В тази връзка можем да кажем, че моите учители, например Сергей Сергеевич[20], също не са били руски хора. Но в крайна сметка в руската култура има не едно движение. Това, което сега наричаме мейнстрийм, в никакъв случай не е най-важното. И не е това, за което може да се обича Русия, заради което я обичат по света. Пушкин не е такъв, той не е себезаслепен. Лев Николаевич Толстой не е себезаслепен. Ако вземете което и да е истинско нещо, няма да видите това. Това, което се случва в низините, у нас се характеризира с думата „руско“, като се има предвид „простонародно”. Ако си учен, ако знаеш езици, ти вече не си руски. Но това е изкуствено, глупаво и оскърбително разбиране за такава голяма култура…

Олга Александровна: Струва ми се, че вашата лекция в известна степен противоречи на светоотеческата традиция, която е насочена към това да различаваме злото вътре в себе си, а навън да търсим оправдание. Тъкмо по сложността на различаването на злото вътре в нас можем да направим извода, че в това нещо има действително добро. Тоест това е човешкото действие – да различиш злото вътре в себе си. Всеки човек, който е направил нещо лошо, има хиляди причини за това – и в рода си, и в житейските обстоятелства. А да критикуваш и да различаваш злото навън – в държавата и в другите хора – е лесно. Освен това ми се струва спорна тезата, че това различаване на злото в другите хора по някакъв начин очиства човека, че му вменява някакви отговорности към самия него.

Олга Седакова: Ето нещо, което имах предвид, когато говорих за склонността да се приписват на човека неща, които той не е казал. Аз не съм говорила за осъждането на другите, не съм казвала, че осъждането може да очиства. При посочването на светоотеческата традиция трябва поне да се споменават имена. Защото това е мит – кой от светите отци какво е казал. За съжаление да се говори за светите отци е широко разпространен и изнурителен дискурс. Повярвайте ми, аз съм ги превеждала…

7 декември 2016 г.

Превод от руски: Димитрина Чернева

Текстът е публикуван в бр. 119 на сп. „Християнство и култура“.

[1] Първото заседание на клуба „Светлана Алексиевич кани“ с участието на Олга Седакова се проведе на 7 декември 2016 г. в Минск. Б. пр.
[2] Александър Аузан (р. 1954) – руски икономист, декан на Икономическия факултет в Московския държавен университет. Б. пр.
[3] Никита Струве (1931–2016) – един от водещите изследователи на руската духовност и култура, внук на известния философ, икономист и политически деец Пьотър Струве. Директор на прочутото парижко издателство YMCA-PRESS. Б. пр.
[4] Просветителският проект Arzamas предлага безплатни курсове и лекции по история, литература, изкуство, антропология и философия. Б. пр.
[5] Сергей Аверинцев (1937–2004) – известен руски филолог, културолог, библеист, преводач и поет. Б. пр.
[6] Юрий Лотман (1922–1993) – най-видният руски семиотик, известен литературовед и културолог. Сред най-значимите му трудове са Семиотика на киното и проблеми на киноестетиката, Структура на художествения текст, Анализ на поетическия текст и др. Б. пр.
[7] Мераб Мамардашвили (1930–1990) – виден философ, професор в Московския държавен университет.
[8] Александър Пятигорски (1929–2009) – съветски и британски философ, филолог и писател, един от основателите на Московско-Тартуската школа по семиотика. Б. пр.
[9] Вж. Александър Пушкин, Приказки (Приказка за цар Салтан, за неговия син, славния и силен княз Гвидон Салтанович и за прекрасната княгиня Лебед), превод от руски: Младен Исаев, София, 1971. Б. пр.
[10] Вж. Александър Пушкин, Пирът на Петър Първи: „И прощенье торжествует, как победу над врагом”. Б. пр.
[11] Иоан. 8:7-11.
[12] Имре Над (1896–1958) – унгарски политик, министър-председател на Унгария по време на антисъветската революция през 1956 г. На 31 октомври обявява, че Унгария се оттегля от Варшавския договор. След потушаването на бунта е арестуван. Обесен е след таен процес на 16 юни 1958 г. Б.пр.
[13] „Скакалечище” (рус. „Тарканище”) – детска приказка в стихове от Корней Чуковски, превод на български Христо Радевски, София, 1938 г. Б.пр
[14] Кашчей – зъл чародей, персонаж от славянската митология и фолклор. Б.пр.
[15] „Дракон” – пиеса от Е. Л. Шварц, написана през 1942–1944 г. Б. пр.
[16] Малюта Скуратов е руски държавен и военен деец, един от ръководителите на Опричнината. Любим опричник и сподвижник на цар Иван Грозни. Годината и мястото му на раждане са неизвестни, знае се, че умира на 1 януари 1573 г. Б. пр.
[17] Димитрий Пригов (1940–2007) е руски поет, художник и скулптор, един от създателите на руския концептуализъм. Б. пр.
[18] Разговорът е проведен през декември 2016 г. Б. пр.
[19] Павел Гриньов е герой на Пушкин от повестта Капитанската дъщеря. Б. пр.
[20] Сергей Сергеевич Аверинцев. Б. пр.