0
2801

Думите, които водят до действия

Самира Негруш, фотография Яна Лозева

С алжирската поетеса, която гостува на Софийския международен литературен фестивал, разговаря Радослав Чичев.

Самира Негруш е поетеса и преводачка. Родена е, работи и живее в град Алжир. Има медицинско образование. Тя е сред най-силните поетични гласове на Алжир, поезията ѝ е преведена на повече от двайсет езика. Нейната поетична книга „Монолози на жасмина“, в превод на Красимир Кавалджиев, е издадена в България през 2015 г. (изд. Small Station Press). В началото на 2020 г. с нейните стихове ще се срещне и американската публика.

В книгата ви „Монолози на жасмина“ езикът едновременно е деликатен и експресивен, има и един рисунък, чрез който описвате вътрешния и външния свят. Думите като бунт, несъгласие, но също и като опит за разбиране на себе си, опит за описване на красотата, на свободата и нашите граници. Да започнем от свободата, защото тази тема в книгата ви е донякъде основна. Докъде стигат границите на свободата за един поет?

Свободата е един много сложен въпрос, това е философска тема, мистична тема със много силен социален заряд. Мога да използвам познатата фраза, че нашата свобода спира там, където започва свободата на другите. Само че, според мен, свободата спира там, където започва нашият нарцисизъм. Свободата е нещо, което разбираме всеки за себе си, но то е понятие, което търпи промяна с нашето израстване. Ние с възрастта не ставаме по-разумни. С възрастта младежкият плам преминава в несигурност. Тя е свързана с това какво знаем и дали наистина знаем това, което сме научили по отношение на нас и на другите.

В последната част на книгата „Монолози на жасмина“ са седемте монолога на жасмина. В страни със сложна политическа ситуация, където има много насилие, се опитват да ни убедят, че думите нямат сила. В тези седем поеми, които носят имената на седем столици от арабския свят, избрах да сложа само първата буква от съответното име на столицата. Целта ми беше да не спирам въображението на човека, който чете поемата, например някой от северната част на Африка да си помисли, че това заглавие всъщност е само описание на революцията в тази столица. Това, което исках да предам като послание с поемата Д. (Дамаск), в която пиша за подправки, разбира се, но не само, защото подправки има и във всички балкански държави, образите, които исках да предам, са на снайпер, колело и едно дете на колело, което във всеки един момент може да бъде уцелено от този снайпер. Това всъщност се случи през 2012 г. в Алжир. Но тази същата картина видяхме и в Сараево.

Детството и детският поглед – много често поезията е това. Но в детския поглед и в детското светоусещане колебанието е нещо основно. И аз мисля, че в тази книга ги има непосредственият поглед и колебанието какво е културата, какво е свободата, какво е политиката. Много важни въпроси, на които винаги можем да намерим лесен отговор. Ситуацията обаче, в която ги задаваме, също е много важна.

Във вашия въпрос се съдържа вече отговорът. В каква ситуация си задаваме тези въпроси и дали наистина имаме отстранението, за да можем да определим в каква ситуация ги поставяме, за да можем да намерим точния отговор. Вашият въпрос ми напомня за един текст на алжирския поет Мохамед Диб, чиято стогодишнина ще празнуваме скоро. В един негов текст се споменава именно детската невинност. Той казва, че за да можем да пишем поезия, трябва да запазим тази невинност, ако не е възможно, да се върнем към източника на невинността. В неговото творчество детето заема много важно място. Детето, изправено пред насилието, и безсилието му срещу това насилие, от една страна, а от друга, безсилието на неговите родители да се справят с това насилие. Ситуацията е двуяка. От трета страна, това дете се усеща и свръхсилно, понеже чувства, то е гъба, която попива цялата тази информация. Един ден ще може да отмъсти за това наложено мълчание – казвам го в кавички. И отмъщението му ще се изразява в това, че то ще може да пише. Ще има езика и силата на думите. Думите, които водят до действия.

Защо много често се вслушваме в гласа на пропагандата, а не искаме да чуем гласа на литературата?

Днес светът ври и кипи, и хората вече не приемат статуквото. Те не могат да търпят да се замитат под килима неща, за които не е удобно да се говори. Едно от тях е омразата. Омразата срещу различните. Виждаме какво се случи в Чили, в Бразилия… Интелектуалците нямат поле за изява. Не е позволено да се казва това, което се мисли, и всичко е в ръцете на армията. Неотдавна бях в Гвинея, където едни етнически групи избиват други. Давам този пример, за да подчертая, че нещата трябва да се назовават, една от ролите на литературата е тази. Не зная как да запазим хуманността в себе си, по-скоро пътят за съхраняването на тази хуманност минава през изкуството. И не трябва да забравяме, че ние не сме само консуматори, в каквито средата иска да ни превърне. Смятам, че изкуството не може никога да бъде предмет на консуматорското общество.

Превод Катя Пере