Лекция на известния френски драматург, изнесена в „Парижката Света Богородица“ на 25 март 2018 г.

1. „In hoc signo vinces…“ Под този знак ще победиш. Кръстът, даден на Константин в съня му, възвестява победа чрез обрат. Кръстът кръстосва и съдържа енергията на противоположностите; той ни открива – дори в нашето тяло – парадоксалния път на завоеванието чрез отрицанието на обратимостта. Един диалогичен път – диалектиката се разкрива в нас, зад нас и преди всичките ни деяния.
2. Кръстът е знакът – не на един край, на крайната точка – а на освобождаващ преход… Прекосяване на смъртта. А не отвъд нищото.
3. Чрез кръста, обозначен върху теб с две невидими линии, чрез този знак върху теб самия, от този жест, който те обозначава тук, в четирите измерения на всемира, върху теб се излива цялата пълнота на времето в един изложен на показ миг: в теб е вписано, че Бог е открит.
4. Бог е противоречие и откритост в Себе Си: Четвъртото лице на отделното.
5. Чрез кръстосването на две невидими линии – дори негативно – се открива едно лъчение. С нашето кръщение знакът на кръста сменя нашия център и ни отрича: предоставя ни на всемира. В този знак на неграмотния (неграмотните се подписват с кръстче) се концентрират и кръстосват цялото пространство и цялото време: ускорения.
6. Нямо писане и Тетраграма[1] в пространството, следа в прехода на парадоксалната божественост: три в едно; вътрешна убежна точка в сърцето на нашето тяло – кръстът, с който се кръстим тук, носи спомена също, на четири езика, за надписа I.N.R.I. Иисус от Назарет, Царят Иудейски.
7. Славата Божия сега минава през смъкването Му на земята: сиреч в нас. Той ни следва-и-предхожда: прекосява смъртта Си, сетне и нашата. Минава през кръста като през един негатив на прехода. Нещо, възвестено на нашия език чрез великолепното слово кончина.
8. Чрез отричащия, победен и възкръсващ знак – който вписваме върху себе си с най-прости жестове – ние признаваме кръстосаната точка на смъртта в дълбините си; утвърждаваме чрез този открит жест издигането на живота в четирите краища на пространството.
9. Издигането на живота в измеренията на не още видяното.
10. Едновременно с приковаването – заковаването върху дървото – кръстният знак е означаването в нас на енергията на разкъсването на пространството: морето, което се отваря, избликването на едно в четири, обратната страна на смъртта, озвездеността на субекта.
11. Бог е противоречието на живота, открит в себе си.
12. Кръстът създава празнота в мисълта: синкоп. Творческа анихилация. Пълнота, завръщаща се в празното – и преобръщаща го. Той е противоречието на живота, което ти пишеш върху себе си. Кръстът ни означава. Белязва ни като личност. Той зачерква аза и го отваря.
13. Кръстът, с който ние се кръстим с помощта на един прост жест, се концентрира върху нас, имайки спомен за всички парадокси на християнството. На първо място, Въплъщението (Словото стана плът); Въплъщението, кардиналният акт, оста на богословската катедрала! Въплъщението, „сърцевина на спасението“, пише Тертулиан (Caro cardo salutatis[2]). „Въплъщението, ненавистно на мнозина горделивци“, както великолепно го определя св. Августин.
14. Тъкмо чрез предизвикателството, отправено към мисловния ни мързел, към дребнаво пресмятащия и изчисляващия разум, към краткосрочните ни възгледи, се явява преобръщащата – и винаги нова – сила на християнството: днес, в началото на един още по-пресметлив век, повърхностен и линеарен, отколкото всички други. Днес повече от всякога преоткриваме завладяващото съждение на Тертулиан: „Синът Божи е бил разпнат; не се срамувам, защото е срамно; Синът Божи е мъртъв, вярвам го, защото е нелепо. И е възкръснал от гроба? Сигурно е, защото е невъзможно“ (Crucifixus est Dei filius? non pudet quia pudendum est. Et mortuus est Dei filius ? credibile est quia ineptum est. Et sepultus resurexit ? certum est quia impossibile).
15. В християнството има много дълбок опит за невидимите сили и тяхната игра в движението: един плътски спомен за обръщането на енергиите. Пред нас се отваря друга физика: налудничава и истинска.
16. В Константинопол, недалеч от „Света София“ (Премъдростта), която си остава, и „Света Ирина“ (Мирът), която си остава, някога е имало църква, наречена Agya Dynamis (Светата Сила): преобръщащата сила на Христос (Христос: Въплътеният Бог, Христос, другата страна на Бога): даденият агнец, възвестяващ победната невинност.
17. Един ден, работейки с актьорите си, занесох на Кристин Ферсен и Франсоа Шато фотография на иконата Света Богородица Знамение, която е в Новгород, изобразена с разтворени ръце и обърнати към нас длани… Тя не атакува, а закриля, давайки се – изглежда така, сякаш е ехографирана с младенеца Христос, който е все още в утробата й; тя закриля, тъй като е отдадена изцяло. В тази икона е душата на християнството – онова, което Дитрих Бонхьофер[3] е събрал в следната пламенна фраза: „Само един слаб Бог може да ни бъде подкрепа“.
18. Ускореност и разпъване на кръстния знак: ускорение на пространството и времето в една мъртва точка: нашето сърце, приковано в центъра на четирите посоки в пространството. Християнството би ли могло да се обобщи – без повече думи – в този жест, който събира и разгръща?
19. Кръстейки се, навеждайки се и вдигайки се – чрез издигания и пропадания, невидими следи, и чрез пътя, практиката и повторението на думи и жестове, чрез религията на степените и чрез повторената религия – нашето тяло понякога съумява да узнае малко повече от самите нас.
20. Възприемам понякога Кръстния знак като свободно и нямо писмо на Тетраграмата в пространството.
21. Кръстът – в четирите точки на пространството – си спомня за четирите Евангелия, за четирите смисъла на Писанието, за четирите неми букви на неизречимата Тетраграма: „Yod. hé. waw. Hé“. Да не се произнася. И да не се чува, поне за момента. 
22. Винаги съм чувствал, че Троицата е по образ и подобие на Тетраграмата: че има същата функция, че извършва в ума ни същия труд…
23. Троицата, съкровената обител на Бога и тайнственото сърце на християнството… но също и: неалгебрично съждение, негеометрична фигура, неуловима форма, която винаги ни убягва, жива-движеща се, дишаща в нас.
24. Доказателство чрез празнотата и чрез диханието на неведомостта на Бога. Неуловимият, недосегаемият Бог: Noli me tangere.[4]
25. Троицата, непредставимото лице на Три в едно: немислимата и истинска Троица e извън думите – както Тетраграмата: Името в четири неми букви на личния Бог, Който трябва да бъде Ти.
26. В Троицата, както и в Тетраграмата изглежда, че има забрана за представяне или по-точно забрана за притежание.
27. Троицата проправя пътя, по който отново се научаваме да се губим, казва св. Августин в За Троицата (De Trinitate): „И тъй, така трябва да пристъпваме към неведомите неща: когато най-вече вярваме, че нищо не сме намерили, когато сме стигнали дотам да разберем колко неведомо е онова, което търсим“.
28. Троицата, Тетраграмата ни повтарят търпеливо, всекидневно, че Бог не се усвоява, не подлежи на определения, нито на съждения – Той никога не може да бъде уловен. Познава се само отвън, чрез вътрешната интуиция, чрез досега на диханието, в тайнственото изразходване на словото, в приношението на думите.
29. Той ни е дал словото: като връзка между Него и нас; като скрита размяна на Неговия дъх и на нашия. „Бог“: дума извън думите; дар на всички езици – веднъж завинаги изразходван от разума. Нека съхраним от Логоса поне жеста да пишем във въздуха.
30. Две „малки фрази“ от Огледалото на простите души на Маргьорит Порет[5], изгорена жива недалеч от тук на 1 юни 1310 г.:
31. Маргьорит Порет: „Разумът, който разбира само най-грубото и отхвърля по-финото“.
32. Маргьорит Порет: „Необходимостта на човека е да припознае като свое всичко, произтичащо от разума, докато любовта произтича от Бога и единствено от Него“.
33. „Ако разбираш, тогава това не е Бог“, ни казва св. Августин.
34. Не можем да схванем Бога – не можем и да Го разберем – и все пак се обръщаме към него – като към Някой.
35. Има я във френския език тази особеност, че ние, подобно на латинците, не можем да различаваме U от V; оттук и невероятната анаграма на думата Dieu (Бог) е Vide (Празнота).
36. Думата празнота не ни отпраща към нищото, а напротив, подканва ни да преоткрием – в нашето тяло – живия център, живото сърце на диханието – което е труд, дело на празнотата и зов за въздух. Очевидно. Кеносис (очевидност?). Дар на себе си.
37. Ние сме изпразнени от Бог, но зовящи го, възлюбени, отделени от Него… В Битие Бог създава, отделяйки небето и земята, деня и нощта – и т.н. Тъкмо отделяйки, Той създава дистанцията и привличането; липсата и привличането; любовта, привличанията – тъкмо в деленията си всемирът, разделеният хаос, става игра на сили.
38. Двете сенки на думата любов са твърде отстоящи една от друга: празнота и магнетичност.
39. Привличането на Отделените.
40. Изначално кръстният знак отделя вертикала и хоризонтала, обозначава нашето тяло и действа като книга; центрира ни наново; като инициал, белязва ни с четири букви: I. N. R. I., Иисус от Назарет, Цар Иудейски.
41. Изначалност & инициал – това е Христос: „Преди Авраам да бъде, аз бях“. Иисус не забравя, че той е Работникът на творението, Действащото Слово, Словото „в началото“, поетът на всемира, ръката на Бога, Неговият деятел: „Чрез Него всичко е станало“.
42. Раздиращо разкриване, цялостно откриване на Христовата драма в тези два реда на Слово за Пасха на Мелитон Сардикийски: „Онзи, Който свали небесата на земята и над водите, висна на кръста. Ще погребват Оногова, който постави звездите на небето“. Джон Скот Ериугена в един коментар върху Евангелието на Иоан ни призовава да доловим в criavit (извика) на Онзи, Който е дошъл да умре на кръста, отзвук от creavit (създава) на Словото, довело до появата на небето и земята. Цялостно завъртане на колелото на времето.
43. Както във фразата, където словото е актьорът, който влиза и преобръща идолите на думите, като пробужда силите чрез диханието и измисля движението, така и актът на Христос – актът на Словото – открива, пише времето (което ще свърши). Граматичното слово е „по образ и подобие“ на теологичното Слово, което е акордьорът на цялото време. „Логосът е бил наш работник, затуй сме логични“, пише св. Атанасий. Словото (и разумът) са неговият подпис в нас. Направени сме по неговия говорещ образ.
44. Логосът е обозначил дара на словото.
45. Преди да разгърнем наново Библията, ето три реда от Руперт от Дьойц: „Когато четем Светото писание, държим в ръцете си Словото Божие и имаме пред очите си Сина Божи чрез посредничеството на едно огледало и в образ“ (Руперт от Дьойц, Деянията на Светия Дух).
46. Библията. Бог попада там в засада.
47. Не Го изричайте. Не Го улавяйте: не Го приковавайте. Не Го докосвайте никога. Noli me tangere. Чакайте Той да ви докосне. Слушайте, докато ви говори.
48. Бог ни очаква всеки път, щом отворим отново тази книга, която е диалог с Него – сиреч една битка… Отново Руперт от Дьойц: „Отдалият се на четенето на Светото писание, който се мъчи да разбере смисъла на Словото Божие, подобно на Яков се бори с Бога“ [Quod omnis qui sacrae Scripturae studiis accintus incumbit, sensum Verbi Dei tenere contendens, instar Jacob cum Deo luctetur].
49. Споделяне на въздишките в диалога с тази книга, предъвкване на словото, въплъщение на хляба, просветление чрез евхаристията. Няма нищо по-телесно от месианизма: защото Бог се вкусва.
50. В сцената с „Неизгарящата къпина“ – „Тетраграмата“, „Името“, „неизречимото“, „Той“, „Него“, Онзи, който се обозначава с четири букви, за да не се назове, Онзи, чието име е „ти“, се назовава не с глагол в сегашно, а в бъдеще време: Eye asher eye, „Аз ще бъда, Който ще бъда“. Бог е Този, Който идва, а не само Който е… Като че ли има повече присъствие, настояще и приношение в бъдещото време на „идвам“, отколкото в стабилното битие на глагола „съм“.
51. Евагрий Понтийски казва, че молитвата е премахване на мисълта.
52. Думите проникват дълбоко: те шепнат за онова, което ги докосва, и се отварят към погълналите ги гледки; гъвкаво разкриват в игрите си движенията на вълната на словото… обвързват ни и ни обновяват, освобождават ни от стария вокален живот. Има някаква плътска геология, някаква животинска история и сексуалност в игрите на отделяне и в живите съюзи на думите. Историята с „явяването на живота чрез Словото“ се крие във всеки от нашите езици. Всяка дума, която издишваме, си спомня, че всички неща са били призовани едно по едно.
53. Всеки път, когато във фразата се появява глагол – а не наречие, съществително или прилагателно – мисълта е по-близо да явлението, до непрестанния бяг на природата, по-близо до драмата на живота.
54. Езикът се опитва да постигне издълбоко не нещата, а драмата на живота, граматиката на природата.
55. Езикът не пленява, а се уподобява на самото движение на материята, вижда как драмата на пространството се проявява вътре в думите – вижда да се изгражда пространството чрез думите пред нас; езикът не пленява никое от нещата, а разгадава техните пра-сенки, усеща порива им да се родят: те виждат бял ден, благодарение на филизите на езика. Актът на явлението.
56. Най-хубавото на езика не е в това, че препредава, а че дълбае насляпо и че познава нещата преди нас, че черпи от дълбоки кладенци, че ни показва и указва как да се спуснем надолу: да влезем в досег с видяното и мисленото преди нас. Да чуем първите гласове на животните.
57. Да се научим да дълбаем във всички пещери на езика. Да отворим други галерии – в телата на езиците. Да си спомним, че чрез езика ние сме животни с открита съкровеност.
58. Езиците живеят и мислят тайно, в дълбините си, подобно на някакъв тайнствен и безименен мозък, като знание на предците. Един кладенец, който е винаги тук и още говори. Да се спуснем в езика като в някое тяло.
59. Езикът не съобщава – не само! – но и отдалечава; имаме загуба на причастност, скок. Един открит танц. Той кръжи и знае, че може – не само да ни събира едни с други и да ни сближава – но и да ни прокужда дълбоко и твърде далеч. В този смисъл – и само в този смисъл – можах да напиша един ден, че езикът е нечовешки. Полубожествен. Нечовешки, доколкото ни измъква – на моменти и в проблясъци – извън човешкото търгашество: когато ни кара да видим „човека“ отдалеч, отвън, извън нас, извън него: въображаемото животно. Животното, говорещо извън себе си.
60. Езиците – и само те – позволяват на човека да погледне на себе си с чужд поглед. Спасителен чужд поглед! Само чрез словото, чрез езиците и тяхното изпразване, тяхното издълбаване и празноти; само чрез множествеността на всички езици можем да гледаме на човека като на учудено животно.
61. Думата благодат е от онези, които се колебая да произнеса… Благодатта се разпростира, без да произнесе името си; назовава се, без да го каже; мисли се, без да се назове. Обвързана е с радостта: на гръцки думата благодат (haris) е почти равнозначна на думата радост (hara): благодатта е възрадване: ново напояване: дъжд, който отмива, ново раждане, връщане към живота. Обвързана е и с музиката: от дискорда до акорда, от плътта до битката на звуците – от убягващата конструкция на ритмите до дискурса на времето (липса и пълнота), до акорда на същинското време. На вслушване. На изначално очакване. Очакването е първичното състояние на всяко сътворено нещо.
62. Благодатта е съгласие: ето че внезапно се озоваваме във времето, не в клетката или в решетката на часовете – а в цялото време, от алфа до омега.
63. В мига на благодатта всички неща видимо идват при нас, раждат се за първи път…; при нас те идват, за да се подредят най-добре в дълбинното време, да се вкоренят в удрянето, в ударността, по мярата на истинското време. (Ето какво най-сетне трябва да проумеем ние, вечно мънкащите деца, всекидневно мамени от механичното време на часовниците!). Благодатта, която ни е дадена, предоставена безвъзмездно, понякога ни настройва към истинното време. Времето, акордирано за нас. Ако времето ни е дадено, то е защото сме предназначени за него. То е нашият обхват: мястото, почвата, страницата на нашето приношение.
64. Словото зове, музиката чака; истинският език е в бъдещето.
65. Лутер казва, че нищо не е по-близо до теологията, отколкото музиката.
66. Жан Дюбюфе[6] често говореше за освобождаващата полифония. Признавам, че си мислех – но не му го казах – че тази „освобождаваща полифония“, че това „симфонично мислене“ не присъства никъде по-ясно, отколкото в религиите на Библията. В дълбоко подредения пейзаж, изтъкан от всички книги на Библията.
67. В театъра (или в книгата) зрителят/читателят са „труженици на паметта“. В паметта има пророчество: внезапно откроили се връзки, хармонични проблясъци; сякаш за да ни накара да видим всички неща във всемира заедно.
68. Възликуването на паметта понякога ни радва изцяло.
69. Чрез радостта всичко е разиграно отново – чрез една радост от новото завръщане и признанието.
70. Вече не знам дали тази фраза е на Пруст или на Баал Шем Тов[7]: „В спомена е тайната на изкуплението“.
71. С търпение и прецизност превръщаме всеки читател и всеки зрител в животно, което се разкрива… Всички, които са отсреща – тези на сцената и онези на пистата или на арената: цигулари, танцьори, играчи на трапец, борци, певци, укротители, акробати в пространството и жонгльори със своето тяло – всички те очакват помощ (без да го казват и без да знаят): не-човешка помощ, помощ от Бога. Правят го в пълна тайна. Очакват – чрез молитвата, чрез протяжната литания на труда – да изникне нещо друго, което не идва от нас.
72. Ще ни бъде дадено нещо, което не очакваме. Вътре в себе си човешкото слово зове, без да назовава. Очакваме, без да можем да назовем телесното доказателство за края на един дуел. Дуелът между материята и духа. Край на разделението между двете и осезаемо доказателство за духовността на материята, сиреч за материалността на духа. Край на убийствената фиксация. Смърт на манихейската механика, която е без-изходицата на мисълта. Очакване чрез противоречията и надмогването, чрез откритостта на дишането: тя е която кръстосва, обръща, обвързва пространствата, отваря двете в три или третото чрез четвъртото; разделя всичко отново, за да се роди наново. Очакваме осезаемо доказателство и наглед.
73. Бог, доказан от сетивата, открит в плътта ни: дадено наличие и чувство за истинно време: чуване, възприятие и усет за цялото време. Бог като улавяне на цялото време.
74. Ако влезем във византийски параклис, онова, което смайва най-вече, е едновременното присъствие на всички сцени от месианската драма: дванадесетте празника; трите времена („едно време, две времена и половин време“); четирите времена; валсът на големия часовник, завъртащ хиляди времена; краят на времето, свиването му, калейдоскопът на Библията в разпростиращ се порядък, но винаги около една очаквана точка, в съспенс: Пантократорът в съвършено равновесие над главите ни. Застъпник на трима, който в двата си свити пръста държи началото и края.
75. Ние го чакаме: Той идва; трябва да Го назовем Грядущия… И докато продължаваме да Го чакаме, той съумява понякога да мине неусетно и да ни докосне. Изразът докоснат от благодатта предава това много добре. И ни казва колко осезаемо и плътско има в опита на диханието, в истинското време. Чрез драмата, чрез материалната драма на духа една осезаема очевидност идва на бял свят: дарът на едно друго време, друго спрямо дуела на заекването, дуела на хронологичните секунди – едно ново време се явява, обратимо-дишащо. Дадено време, получено от Някого.
76. Точката на любовта освобождава всичко: дарът ни освобождава, дава ни и ни настройва… Ние сме дадени – и чрез този дар – нещо наистина идва в нас. Нещо идва в мисълта, докосвайки дълбинния ритъм на природата; нещо се случва с възприятието ни за времето, с усета ни за време. В неговата свежест, която смятаме за горчива, ние откриваме новата свежест – и изведнъж научаваме повече за всички неща във времето – без да знаем какво и как да го изразим.
77. Голямата емоция е тук: голямото задвижване. Ненадейно – и неочаквано – ние се настройваме към истинската пулсация на природата. Към нейната смърт и към нейния живот. Ненадейно се озоваваме на сцената, където се изправяме настроени на голямата пулсация – към диханието на природата.
78. В съгласие с драматичното сърце на творението, сиреч с пулсацията на времето – неговата ритмичност – неговата пре-къс-на-тост, неговото разделяне на актове, неговата събраност. И с откритото му приношение в пространството. Радостта на изкуството и на любовта е тук. И благодатта.
79. „Благодатта и истината?“ „Благодатта е истината.“
80. Преди четири години на един четиринайсети септември празнувах Кръстовден на един остров от Додеканезите. И видях как огромно множество се сбира на плажа на Диакофти, за да танцува. Да танцува на Кръстовден. Дълго наблюдавах танцьорите, леко отстранени и сякаш неадекватни на музиката – а всъщност доста независими от видимия ритъм, все едно че танцуват по някакъв скрит, по-дълбок и по-телесен ритъм, все едно че танцуват по музика, която е отвъд времето, на времето отвъд. Заедно със земята под нозете им. От време на време те извършваха някакво странно движение: хвърляха се на земята, леко политаха, ала бързо се изправяха; танцуваха сякаш в невидим обхват; танцуваха изпод пространството и времето.
81. Същото прави Христос, извършвайки големия Обрат и големия Свършек: Той танцува върху Книгите, върху хилядите писмена на Тората, върху сто и петдесетте Псалма, върху четирите Евангелия; Той танцува с плътта Си, възликувайки, и танцува буквално! – Той вдишва и единява драмата на двадесет и двете букви, на седемдесет и девет хилядите осемстотин петдесет и шест букви, с тяло и щрих. Работник на драмата, изпълващ, въплъщаващ, възкръсващ, освобождаващ. Той разкрива, издига и дава живот на нашето лице от невидимата му страна: всичко, написано в Закона и от пророците; Той пресъздава в танц, с едно движение и едно слово – и с една уста, божествеността, танцуваща през смъртта. Танцуващ и принесъл се за храна! Буквалното доказателство е въплъщението. Въплъщението е доказателство чрез буквата. Той дава завършек и отправя телесно, чрез Своята плът, братски поглед към нашата плът (която е дошъл да сподели с нас). Той дава завършек и изпълва всичко, казано в Писанието: доказва с тяло, чрез възкресния си танц всичко онова, което гравитира в Писанието. Всички букви Той обединява в един дъх с движението Си: и доказва с принесеното Си тяло, с пламенното Си сърце всичко, казано в Писанието. И материално се принася на трапезата.
82. Чрез Своето снизхождане, чрез дара, чрез самоотречението – сиреч чрез погубването, възраждането и чрез преобръщането на любовта – той изпразва Бога, изпразва се от Бога и се принася. „Човекът на Болката“, „Обърнатият Адам“, „Христос в мъки, изложен на хули“, „Обръщащото Слово, което диша“, „Бог на прехода“, „Единият в Него“, „Освободителят“, „Бог на духа, който диша“, „Бог изменчив“, „Бог на обръщащото дихание“. „Бог на празнотата“… защото Празнотата е мястото, издълбано от любовта и привличането. „Бог на нашето тяло, което диша, и на духа, носещ обрат.“
83. Тъкмо това прави Христос на сцената на догмата. Той ни отвежда на мястото на драмата: но вместо драмата ни отвежда към освобождаването от логиката на смъртта.
84. Кръстът на Словото, Кръстът на Езиците: издигането на кръста… Екзалтация и освобождение от логиката на смъртта.
85. Ритмичната тайна на словото и на мисълта, вписана в най-съкровените дълбини на нашето тяло, носи Неговия подпис, Неговия белег, Неговия печат: кръстния знак на обратимостта, който диша: пасхалния обрат. Обръщането на смъртта в живот. Нашето дихание във всички осем секунди възниква наново, доколкото смъртта го отминава.
86. Ритмично обозначени сме в дълбините на нашето тяло от диханието. Чрез духа и диханието, които дишат – и чрез мисленето; мисълта е словото, което търси, намира, завръща се и изгаря думите, пренасяйки ни към най-съкровеното в нас – белега на преобръщащата божественост, която ни избавя от смъртта.
87. Въздухът на възкресението е дълбоко в нас. Ние носим, изписан върху нашето тяло, белега на Бог, който обръща.
88. Преходът на възкръсналия е в дълбините на диханието ни.
89. Не можем да бъдем обобщени и не се поддаваме на обобщение чрез пепелта.
90. Духът диша. Източникът на всяка мисъл – там, откъдето тя произлиза – е драмата на диханието: агонията и антагонията, играта на енергии, обрати, загуби и находки в лабиринта на диханието и кръстовищата на сетивата, кръстосванията на въздух около немислимата точка, около неизречимата точка, около неуловимата точка на неговото обръщане.
91. Мисленето произтича от диханието: то е завършекът на животинското дихание; животинско, то ще вдъхне живот на онова, което е редом с него; то носи живот, вижда всичко в движение, навсякъде улавя вълни; то носи противоречието на живота и дихателното взаимодействие с инертния свят.
92. Мисленето е жест. „Мисленето, словото“ – защото мисленето и словото са великолепни синоними – предоставят диханието на света отсреща; Словото е жест на живота: то прилага буквално животинското дихание към външното; като го възвестява отвътре и казва, че реалното диша; то носи развръзката и „отваря“ камъните.
93. Кръстосването на диханията, кръстът на мисълта съгражда и разрушава, вдъхновява и прокужда, издига и низвергва стената на оглупяването, добавя камъни, демонтира фикс идеята – за да се свърши с монологията, с монолитията, с монолатрията на монолатриите, с обожаването на дървета и камъчета, с идолопоклонството на думите.
94. „Борете се неспирно!“ Борете се неспирно срещу идолите на думите, защото от памтивека най-много обичаме да си изковаваме с думи невидими идоли. Да се борим с идола на инертните думи: с мъртвите останки, с отживели идеи, с които сме си служили хиляди пъти. Да преоткрием пламенната и радостна идея на диханието.
95. Мисленето е пламенността на думите. Чрез диалектическия огън на диханието – театърът, мястото, където буквите пламват в пространството и се завръща езикът на тялото, мястото на въплътеното слово; мястото на дишащите букви; театърът: мястото на нагледа на езика – мястото, където виждаме Адам да говори за първи път, бидейки стъписан; театърът, все пак утопия, досущ блян, сцена на невъзможността да притежаваш, нито да държиш каквото и да е под око; театърът Вечеря, където са поднесени като ястия буквите и където се разгръща – в енигми и огледала – игра на повърхности и винаги се дълбае в драмата на мисълта; театърът ни връща и непрестанно ни препраща към тази променлива точка, към парадокса и инверсията на енергията: кръстосването на смислите.
96. Смисълът (усетът), смислите (сетивата): амбивалентната дълбочина на тази дума. Тъкмо чрез обратимите думи нашият език (подобно на всички езици) узнава повече. Преход, обновяване, промяна, възраждане, метаморфоза – всички те възникват от някоя измамна крачка или падение, минават през загубата на равновесието. Това е прекосяване на неравновесието – все едно че се минава по празен мост – улавяне в грешка, достигане на предела – по този начин мисълта възвръща порива си.
97. В оптичното и дишащо огнище на театъра се наблюдава с любов – защото само любовта е виждаща – страстта на актьора, духовното животно: животно, освобождаващо мисълта си чрез изгарянето на думите, възпламеняващо езика, намиращо диханието в буквата, живота под азбуката: то изгаря езика, сиреч прави го светоносен чрез пасивното си действие и дишащата си страст; просветлява го чрез приношението на озареното си тяло, подядено от диханието.
98. В центъра на артистичното пораждане, на всекидневния труд, диханието е пасхалният път. Вкоренеността на духа в плътта става чрез кръстосването с диханието: онова, което е духовно, диша. Диханието е междата, оста, лостът, принципът на всичко, което отваля камъка на смъртта, всичко, което отмества скалата, всичко, което отваря Червено море, което разцепва материята и вижда разлома. Всеки артист работи с диханието си – настройва се към ритмите на природата – и се настройва към другия. Той принася диханието си. Изкуството е безмерен дар. Предоставен ни танц, насочен единствено към хората.
99. Вкоренеността на духа в плътта, тяхното сплитане в кълбо, дълбинното обвързване се извършва чрез полемичното кръстосване на дъха. Онова, което е духовно, диша. Духът се разкрива въплътен и диша само в отдадеността си.
100. Духовно не е това, което е ефирно, нематериалното, а онова, което е принесено. Духовното не е противоположността на плътското: духовно означава дадено. Духът е дар на плътта, нейно приношение.
101. Духът диша: животът е даденост: всяка плът е принесена.
102. Кръстът, отрицание на смъртта, победен знак, е вписан в дълбините на животното, което сме и което диша. Не улавяме и не притежаваме нито въздуха чрез устата си, нито езика: ние ги изгаряме и възраждаме в тях прехода.
103. Месията, това е Словото.
104. В дълбините на словото и на дишането е кръстът на диханието и сърцето, обръщащо всичко.
105. Тайнството е неразбираемо, защото то те разбира. Така е и с кръста, който пише по теб. Можем да разберем християнството единствено ако го прегърнем.

Валер Новарина е роден през 1947 г. в Женева. Учи философия и литература в Сорбоната, дипломната му работа е посветена на Антонен Арто. През 1974 г. е поставена първата му пиеса Летящото ателие. Следват творбите Драмата на живота, Вие, които обитавате времето, Аз съм Плътта на човека (откъс от която е публикуван в брой 45/2009 г. на сп. Християнство и култура в превод на Владимир Градев), Градината на признанието, Червеният произход, които Новарина определя като свръхдиалогизирани романи, монолози на много гласове, поеми в действие, които сам поставя на сцена. Новарина е автор и на „теоретични“ съчинения: За Луи дьо Фюнес, През материята, Пред словото, Опакото на духа, Светлините на тялото, Аз, ти, той, Четвъртото лице на отделното, в които изследва преплитането на пространството, времето и словото в тялото на актьора. Известен е и със своите „пърформанси“, в които съчетава рисуване, слово, музика и видео. Предложеният тук текст е лекция, изнесена в „Парижката Света Богородица“ на 25 март 2018 г.

Превод от френски Тони Николов

Текстът е публикуван в бр. 158 на сп. „Християнство и култура“

На главната страница: Порфирио ди Дона, Разпятие, 1964 г.

––––––––––––––––––––––

[1] Тетраграма – в юдейската традиция под това словосъчетание се има предвид непроизносимото и четирибуквено име на Бога, смятано за Негово собствено Име, за разлика от останалите Му атрибути. Б.пр.
[2] „Плътта е крайъгълен камък на спасението“ (лат.). Б.пр.
[3] Дитрих Бонхьофер (1906–1945) немски лутерански пастор, известен протестантски богослов, един от създателите на „Църквата на Изповедта“. Ярък антинацист, участник в заговора срещу Хитлер, той е обесен в концентрационния лагер „Флосенбург”. Б.пр.
[4] „Не се допирай до Мене“ (лат.) – думи на Иисус Христос към Мария Магдалина пред празната гробница (Иоан. 20:17).
[5] Маргьорит Порет (1250–1310) – френска монахиня бегинка и мистичка. Осъдена като еретичка от Католическата църква заради близостта си с „Братството на Свободния Дух“. Някои от тезите ѝ в книгата Огледало на простите души, алегория на диалозите между Любовта и Разума, са близки до възгледите на Майстер Екхарт. Б.пр.
[6] Жан Дюбюфе (1901–1985) – френски художник и скулптор, един от създателите на направлението ар брют. Б.пр.
[7] Баал Шем Тов (1698–1760) – равин, един от основателите на хасидизма. Б.пр.