2
5996

Дълбокият коматозен сън

Миналата седмица ми разказаха, че в едно училище пристигнал чалга певец с екип от музиканти, оператори, осветители, озвучители, всички те се разположили в двора и започнали да снимат клип с новата песен на изпълнителя, мощните уредби гърмели, кючеците се мятали, тъпаните думкали, дворът ехтял, така да се каже, от песента. И какво, учителите и учениците сигурно веднага са излезли на бунт, на протест, възкликнах аз наивно. Не само че не протестирали, ами избрани ученички се включили като масовка в клипа, за най-голяма тяхна радост и гордост. Не само че нямало протест на учителите, ами певецът имал изричното съгласие на директорката на училището. Не само че не бил позорно изгонен, ами оставил дарение в размер на двеста лева.

Чух още и не повярвах на ушите си за майтапчийските снимки в Бухенвалд.

Гледах още как една абитуриентка отишла на бала си в ковчег и излязла от него с дългата си абитуриентска рокля, събирайки възхищението и завистта на съученичките си.

Може да се продължи този списък печално дълго.

И всичко това в навечерието на най-съкровения за нас, българите празник – на нашите букви и писменост, на нашата култура, на нашата духовност. Четем, гледаме и слушаме за подобни пошлости всекидневно, но в навечерието на празника на просветата и културата тези явления стават по-фрапиращи и стресиращи. Въпреки всички обяснения не мога да намеря истински отговор как се стигна дотук. Защото пошлостите и извращенията ни заливат с нови и нови достижения, които надминават всички обяснения.

Каква е връзката между липсата на справедливост и безнаказаността и тази блатна, смазваща вълна от простащина, безотговорност, липса на вкус, липса на критерии. Винаги намирам връзка между безнаказаността и масовата чалгизация във всички сфери, на всички нива. Безнаказаността отприщи примитивизма, а именно там е генезисът на пошлостта.

Безнаказаността у нас беше установена със закон. Безнаказаността беше въведена по две причини – за да може да се осъществи разграбването и за да се отъждестви демокрацията с беззаконието. И това доведе до деградацията, от която не зная дали ще намерим сили да се спасим. Защото вече сме в ситуация, когато самите спасители се давят. Културата е заразена отвътре с пошлост. Претенциозността, маниерността, снобизмът само подчертават и усилват лошия вкус или липсата на вкус. Вкусът се възпитава бавно и трудно както всяко израстване. А когато си заобиколен от безвкусица, тя се просмуква неусетно. Тя става жизнена среда. И в училищата започват да се снимат чалга-клипове. И на снимачната площадка ехтят аплодисменти. Не мога да повярвам, че директорката е разрешила училището да стане снимачна площадка за чалга-клип само срещу 200 лева. Със сигурност „културната проява“ е стимулирана с много по-голяма сума, но към личния й бюджет. Ето я отново пряката връзка на безнаказаността и пошлостта. Пошлостта се финансира криминално и това остава безнаказано. Безвкусните плодове ги ядем всички, но и това остава безнаказано. Само че наказанието идва неусетно – постепенно и неусетно ние затъваме в тинята. А от тиня се излиза или трудно, или никак.

Едно време, когато се е извършвала масовата колективизация в селското стопанство, е имало съпротива, отпор, нежелание, ропот, дори жертви. Когато се е извършвала национализацията, е имало отпор. Когато се е налагала комунистическата пропагандна безвкусица в културата е имало съпротива, давани са жертви. А днес лошият вкус, размитите критерии, ниските изисквания станаха норма, примат се за нормални, станаха нещо, против което не роптаем, напротив, намираме го за естествено. Моят колега Митко Новков написа в една своя статия, че стойностното е в „дълбок коматозен сън”. Този дълбок коматозен сън е много по-страшен от откраднатите милиарди, от корупцията, от мафията, от Цацаров и Пеевски.

Вместо „Върви, народе възродени!“ в училищния двор днес се пее чалга. Каква по-ярка и по-тъжна метафора от тази действителност! И се сещаме за другото „Народе????“. Нас пита Апостолът. Не ни остава място за оптимизъм. Розовите очила не са от полза. Мощните усилватели в училищния двор няма да ни събудят от дълбокия коматозен сън.

Иска ми се да кажа нещо оптимистично, иска ми се да намеря основание за надежда. Зная, че не всичко е удавено в талазите на безвкусицата и бездуховността, зная, че много хора живеят с чест и се вдъхновяват от възрожденския химн. Но посредствеността става все по-агресивна и това е много тревожно. Именно това означава констатацията, че стойностното е в „дълбок коматозен сън”. Посредствеността е винаги агресивна, но когато се изгубят критериите за стойностното как да очакваме светла бъднина?!

Затова „Върви, народе“, но търси вярната посока. И се моли, народе, на равноапостолните просветители, защото те зададоха посоката. Иначе какво честваш, народе? Иначе какво са „минало незабравимо“ и „пресвещени старини“, ако няма „светла бъднина“?

Актуалното днес е да честваме 24 май като празник на посоката, за да бъде празник на бъдещето, а не празник на миналото. И да не редактираме текста на химна, както беше редактиран от комунистическата цензура.

„… и Бог ще те благослови!“

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЗа недоизказаното
Следваща статияБунтарят опортюнист

2 КОМЕНТАРИ

  1. Съдържанието на пълноценната представа за понятието „култура“ отдавна се изпари, оставяйки в инак дори раздутата маса на хипертрофиралото й тяло, напомпано с всевъзможни упадъчни хранителни смески, една малка частичка от стерилната някога едностранчивост на тоталитарния пълнеж. Поглед към броевете на някогашното списание ЛИК или вестник Народна култура, към сп. Проблеми на изкуството или Литературен фронт ще покаже симетрична пошлост, тази на идеологемната матрица, налагана с прости средства – милиционерски шамар, че и затвор, че и убийство с чадър. Но какво се роди върху корубата на погубеното, комунистически шлифовано културно чудовище , какво се роди от могилата с бълваните тиражи на съветските писатели и поети, с трудовете на другаря Тодор Живков, с цялада плеяда на „априлското поколение“ и трупната живопис на най-тачения и досега художник-член на ЦК на БКП? Отговорът е „простичък“, мулташки казано, каквото се куку изцвъкало, такова се пипе излюпило. Има такива строителни понятия в ЗУТ -надстрояване, подстрояване, дострояване, пристрояване. И, възползвайки се в теорията от учението за количественото натрупване и качеството, всички десетилетни достроявания, подстроявания, надстроявания и пристроявания в управляваната от посткомунистическата родово-милиционерска, дс- върхушка държава придобиха буен растеж, джунглов, да го наречем в, в строго канализирана посока. Тази посока ( справка в.Труд, в. 24 часа, в.Стандарт, в.Дума и пр., където имената на тоталитарните култур-трегери изскачат по пет пъти ежедневно, другарят Светлин държи първо място) трябваше да остави завинаги на върха „Златния век“ при диктатурата на Живков, а като противоположен пример за фон трябваше да се лансира долнопробен ерзац, уж свободна културна еволюция. И пръв един дс-журналист, Кеворк Кеворкян раздуха в ефира от частното си радио „Сигнал“ „Радка Пиратка“. Всички чалга-дискотеки, магазините за видеокасети ( с порно), музиката хотелите и ресторантите по курортите, кабеларките, проектираха и размножаваха ужасяващо долнопробие, вестници като 24 часа внушаваха с просташки словоред новата картина – с тлъсти черни заглавия – убийства, атентати, мутри, погребения на мутри, на втора страница – задължителни снимки на голи момичета, сатии с внушения за носталгия към моралните времена на социалистическото битие, загубения златен век и могъщата индустрия, богатства и щастливо битие. Тази промиваща стратегия , впрочем, е задължителна даденост и днес, дори не е модно да се скача върху трупа на отдавна мъртвото тяло на краткотрайната надежда за европейско битие.
    Но да се върнем на злободневната тема – чалгата в двора на Националното училище за приложни изкуства. Разбира се , тон даде министър Банов с жалката си идея да дава почетно писмо на певец, в чийто репертоар влизат очарователни текстове за „малки дупета“ и пр. низости. Същият чиновник Банов участва със съзнателната си пасивност в разсипването на един цял прекрасен преподавателски екип в Националното училище за изящни изкуства. „кръвен донък“ платиха 41 отстранени с всевъзможни подли начини хора, дали съдбите си за дълголетното съществуване на тази толкова важна институция. Над жалката история седеше чугунената баята упоритост на Рашидов, пословичен в смоята злобна и отмъстителна жажда да уволнява, да закрива, да подписва документи за отмяна на статут, да строи ужасяващи кичове, наречени „античен комплекс“, да „усвоява едни пари“ ( чак не изтърпя да поизчака, че да се усвоият едни 60 милиона за опера в панаира). Какво е едно десетминутното думкане в училищния двор ( подвластен на любителя на рап Банов, между другото), сравнен с проглушителните протестни викове, подписки, призиви на многобройни изстрадали културни дейци за изгонването на Рашидов, който отново е натрапен от бившия шеф на Ипон и охранител на другаря Живков, даже и пистолет му бе подарил). какъв двор, какви двеста лева, та нали Рашивод гордо прие прозвището Главен Мултак, гордо раздаваше буза за целувки на Карамански, гордо нарапи в Лувъра свои пластики. Какъв двор, какви двеста лева, след като изд. Жанет 45 в навечерието на 24 май извърши грозна провокация, станала за минути хит във Фейсбус, с възторжени чалга-викове, какво по-долно кощунство от това да издадеш Под игото на „шльокавица“?
    В заключение, пак със знанието на Банов и Рашидов, продължава публичното съсипване на моя стенопис , посветен на българските будители, в НГДЕК. Точно върху свитъка с азбуката ни е забит бутон, нарочно и с цел, а цяла част от паното с кирилските знаци е унищожена. До главата на Цар Симеон, държащ макет на Златната църква, е поставен примитивен надпис в плексигласова кутия като в тоалетна на селска автогара – Изход. Тук можем да си припомним онази, оказала се пророчески вярна, инсталация с картата на България, представена от клекала на нужници.

  2. Ние се чудим, защо в двора на едно художествено училище се пуска с все сила чалга. А не се ли чудим, защо в отвратително разбърканата експозиция на т.нар. „Квадрат 500“, най-светлите ни художници като Владимир Димитров-Майстора, Златю Баяджиев, Иван Милев, Цанко Лавренов, Васил Стоилов и др. са натикани в забутана връзка между корпусите на музея, в труднооткриваеми, без специално питане и търсене, малки и тъмни залички, дори тесен коридор, докато за себе си и себеподобните си другарят оформител се е разширил в най-представителни площи. Не се питаме, защо няма систематичност, извършена от вещи изкуствоведи, по епохи и стилове, а е натрапен просташки вкус със смесване на око на несъвместими по никакъв начин картини на автори от различни епохи и страни. Не се питаме, защо черните петна в галерията доминиращо загробват духовната светлина, излъчваща се от картините. Особено покъртително е загробването в черно на нежните картини на Борис Георгиев. Вие давате ли си сметка, че всичко това отново злонамерено е направено в името на Златния век на Живков. Ами възкръсването на комунистическите истукани в музея на тоталитарното изкуство? А изтъпанчването на портретите на Сталин и Димитров на 9-ти май в присъствието на управляващи страната депутати? Какви двеста лева и чалга, това ли е най-важното? Да се взираш с негодувание, докато сецесионните фасади на сградите от началото на миналия век са порутени до сриване, само банята в Банкя е крещящ пример за глухотата и слепотата ни.