0
1430

Дългият път към себе си

2
A Long Way Down

„Голямото скачане” или A Long Way Down е рошава, дори леко „проскубана” история от резервирано-емоционален тип, напълно съзвучен с британския кинематографичен стил.

„Голямото скачане” е заглавие за комедия. „Дългият път надолу” е провокация за размисъл. Не че заглавието прави филма, но A Long Way Down със сигурност заслужава повече уважение от някакво си „скачане”, пък било то и „голямо”. Зад английския оригинал се крие рошава, дори леко „проскубана” история от резервирано-емоционален тип, напълно съзвучен с островния кинематографичен стил. Защото само британците са в състояние да те просълзят или направо разплачат, без да изпадат в излишен мелодраматизъм.

Две жени и двама мъже се „запознават” на покрива (на небостъргач) в Новогодишната нощ, защото всеки от тях е имал сходната идея… да сложи край на живота си. „Скачането” временно се отлага и четиримата неудачници получават възможност да се опознаят, въпреки че не горят от желание да се срещнат отново.

Перипетиите и недоразуменията, които пресичат неколкократно пътищата на персонажите, са сякаш свеж резултат от внезапна хрумка, а разделянето на сюжета на четири части, които представят по-отблизо всеки един от героите, ни предоставя и възможността да видим останалите трима през различна гледна точка. Драматургичната изобретателност на „Голямото скачане” не бива да ни изненадва, тъй като става дума за екранизация по роман на британеца Ник Хорнби – писател, чието име се свързва с увлекателни киноистории като „Момичета от класа” (2000), „Маркъс” (2002) или „Съзряване” (2009). И все пак, наистина е удивителен начинът, по който неохотно, неволно и почти „нелегално” проникваме в личния живот на бившата телевизионна звезда Мартин Шарп, самотната майка Морийн, непълнолетната бунтарка Джес и загубилия Смисъла Джей Джей. Съдбите им изглеждат привидно тривиални, „средностатистически”, но именно това ги прави пределно достоверни и същевременно уникални в статута си на „избрани” за нуждите на тази фабула.

3
A Long Way Down

Френският режисьор Паскал Шомей (може би сте гледали неговия „Сърцеразбивач”, с Ромен Дюри) се справя много добре с ритъма и поддържането на „аутсайдерска” атмосфера, но все пак основна заслуга за въздействието на тези четири човешки съдби има Хорнби, чиито истории винаги са пропити от черен хумор, меланхолична ирония и доза здравословен, почти небрежен цинизъм. Едно ненатрапчиво послание се прокрадва през безпътието на екрана – научи се да живееш с човека, който си, с избора, който правиш всеки ден, и да се смееш за сметка на собствените си несъвършенства.

Винаги е приятно да се срещнеш с филм, чийто финал е непредвидим. Това може и да не е достатъчно основание да се поддържа интересът, но противно на правилото за криминалната интрига, че зрителят трябва да знае повече от персонажите, понякога „съспенсът” в драмата се поддържа от незнанието накъде ще продължи сюжетът. В „Голямото скачане” интригата сякаш се разделя по равно между „ще скочат ли?” и „кои са пък тези?”. На първия ще трябва да си отговорите сами, но вторият е дори по-любопитен.

Сладко-горчива като трагикомедия, историята за срещата на Мартин, Морийн, Джес и Джей Джей до голяма степен се предопределя от необикновената обикновеност на персонажите. Телевизионна звезда с провалена кариера и личен живот, който не знае за какво да живее или пък се оказва недостатъчно интелигентен за живота извън светлината на прожекторите, и всичко това в изпълнението на застаряващия чаровник Пиърс Броснан. Не, този път той дори не се опитва да бъде неустоим. После самотната майка Морийн, която иска да умре, не защото е уморена от грижите за болния си син, а се надява така социалните служби да се погрижат по-добре за него… Тони Колет е направо неотразима с излъчването си на обезверена, старомодна, но дълбоко привързана към порасналото си дете майка. Истинска фурия, двигател на действието (екранно и житейско), Джес изглежда твърде възрастна за годините си и прикрива зад агресия, отричане и себеотричане потребността си от любов. Крайностите, в които изпада, приличат на типичния младежки стремеж да се опита от всичко и все пак героинята на Иможен Потс е далеч от клишето, както с външния си вид, така и с проявите на непредвидимото си поведение. Джей Джей (Арон Пол) е може би най-енигматичният образ в квартета. Болен или просто нещастен, младият мъж се люшка между образите на „жертва” и „злодей”, за радост на интригата… Разбира се, възможно е цялостният оригинален ефект, който героите на „Голямото скачане” оказват върху хода на историята и възприятието на зрителя, да се дължи всъщност на събирането им на едно място. Но това само ласкае разказваческия талант на Ник Хорнби и подсилва ефекта на филма.

Онези, които твърдят, че след „Момичета от класа” на Стивън Фриърс нито една екранизация по Хорнби не предава вярно духа на литературата, са или твърде безчувствени или твърде претенциозни. Да, сигурно е необходимо A Long Way Down да те хване в подходящото настроение, за да му се отдадеш изцяло, но както и да го погледнете, филмът е истинско малко бижу на фона на комично-драматично-романтичните сюжети, с които ни се налага да се сблъскваме в монополно-американо-ограничения репертоар на съвременните киносалони.