Ако разгърнем страниците на по-старите, излагащи скрупульозно десетилетие след десетилетие историята на ХІХ в. трудове, ние ще видим, че основни „действащи лица” в неговата драма (след 1815 г.) се явяват т. нар. „Велики сили”. Именно съглашенията и противоречията между тях крепят основната архитектурна конструкция на континента, очертават границите на нововъзникващите политически образувания в него, решават съдбите на десетки народи, завързват „завръзките” на бъдещите им взаимоотношения за години напред. Но именно въпросните „Велики сили” на ХІХ в., с техните специални права и „мисии”, възприемани като нещо саморазбиращо се и естествено подготвят в дълбочина и глобалните сблъсъци на ХХ в. Би могло да се каже следователно, че ако искаме да разберем из основи огромното изпитание на ХХ в., поне втората половина от което по-възрастните от нас бяхме осъдени да преживеем, ние трябва да го направим през историята на предхождащия го век на мащабните деяния и замисли на „Великите” европейски сили.
Веднага трябва да подчертаем, че в своето начало феноменът на „Великите” сили е плод на дълбока травматична реакция. „Великите сили”, техният привилегирован съюз и сложните отношения в него, са реакционен феномен с изключително (и в последна сметка трагично) дългодействие върху съдбините на Европа, което може да бъде разделено на три или четири периода.
Името, на което се явява реакция феноменът „Велики сили”, е разбира се Наполеон Бонапарт и оглавяваната от него пост-революционна Франция (1799-1815 г.). Защото именно след безпрецедентния опит на Наполеонова Франция – тази съвсем нова като тип национална държава – да подчини на своята универсална „идея” цяла Европа, срещу нея реактивно се изправя също така целият, дълбоко уязвен свят на „стария ред”. Изправя се Австрия (с германските княжества), на чиято „свещена” имперска територия Наполеон е наложил „галския” си протекторат. Изправя се Русия, която при нахлуването на Корсиканеца в патриархалните й простори за първи път е почувствала последиците от излизането от евро-азиатската си изолация. Изправя се и Англия, която същото „Корсиканско чудовище” се е опитало, чрез континентална търговска блокада, да остракира радикално от изграждания нов „френски” континент. Подир неимоверното шестнадесет годишно усилие да се надделее над тази империя „на Революцията” живелите дотогава в столетна автаркия европейски династични „домове” се виждат буквално принудени да се обединят, за да възвърнат живота в старото му русло. Ето защо веднага след „битката на народите” при Лайпциг, на специален конгрес във Виена през 1815 г., те всички се съединяват срещу френския „ексцес”, като за решаващи в осъществяването на тази своя цел единодушно обявяват и дефинират като „велики” пет монархически сили: Австрия, Русия, Англия, Прусия и (при всички резерви) възстановената отново в семейството на „легитимните” монархии Бурбонска Франция.
1. Нека отбележим, че макар към този съюз на „великите” още в началото да са причислени Прусия и Англия, първата от тях поне до 60-те години на ХІХ в. все още няма капацитета на останалите четири – пребивава под доминацията на австрийските Хабсбурги в традиционното „германско пространство” и е в него заедно с още цели 33 държави (4 кралства, 1 курфюршество, 6 велики херцогства, 14 херцогства и княжества и 4 независими имперски града). Англия пък, макар и действително могъща в океаните и стабилна в себе си, е само периферно въвлечена в делата на континента и за нея заточението на Наполеон, снемането на търговската блокада и особено подаръкът, който й прави Виенския конгрес – отдаването на Гибралтар, Малта и Йонийските острови (което й осигурява траен паритет с Франция в Средиземноморския басейн) е напълно достатъчно. Повече цели в съюза на „Великите сили” Англия на този етап не си поставя. Би могло следователно да се каже, че от 1815 г. до 1825 г. (а може би и до Кримската война през 1853 г.) реално в Европа действа един съюз между Австрия и Русия – същинските „реставратори” на L’Ancien Régime, от който останалите три държави са дистанцирани или го наблюдават с умерена заинтересованост.
Лидер в този съюз е Австрия на Хабсбургите. Нека припомним, че макар на Виенския конгрес да се съгласява с отделянето на нидерладските земи от старата й имперска територия (бъдещите Холандия и Белгия образуват по решение на конгреса „Кралството на съединените Нидерланди”), Австрия получава в замяна Тирол (със Залцбург), а в Италия, където е самото сърце на реставрирана Европа, папският престол – Ломбардия и Венеция, т. е. получава практически цялата северна половина на Апенинския полуостров. Да, въпреки че се опира във всичките си „реставраторски” начинания на безрезервната помощ на Русия (както Александър І, така особено Николай І са страстно убедени антиреволюционери), Хабсбургската империя е с уникално положение на континента, а и дипломацията й в този първи период е ръководена от безкомпромисния консервативен гений на канцлера Метерних. Именно инициатива на Метерних е събирането във Виена на тримата основни християнски владетели – този на католическа Австрия, Франц І, на православна Русия, Александър І и на протестантска Прусия, Фридрих-Вилхелм ІІІ, в резултат на което те сключват помежду си „Свещен съюз”, обещавайки тържествено „да си помагат като братя”, „да управляват народите и войските си като добри бащи на семейства” и строго съветват своите поданици „всекидневно да се упражняват и укрепват в християнските си обязаности”.
И ето, самото отделяне – изсред държавите на Европа – на няколко „велики” сили дава началото на един процес с трайни и далеч отиващи последици за континента ни, който както казах е според мен най-дълбоката причина за големите европейски сблъсъци на ХХ в. Това е така, защото именно в качеството си на „велики” и специално отговорни за поддържането на „реда” и извън своите предели, въпросните държави постепенно започват да практикуват едно специфично „политическо инженерство” по отношение на целия континент, като под претекст (в началото), че изкореняват „революционния бацил” във всевъзможни негови ъгли, фактически начеват да го разделят на сфери на специфичните си „интереси” и така да се превръщат в държави с претенции за регионални империи. А това неминуемо ги и сблъсква помежду им. Ето как „концертът” (както обичат да го назовават до края на ХІХ в.) на „Великите сили” ще започне непрекъснато да разстройва и пренастройва „партитурата” на цяла Европа и ще състави с това най-драматичния измежду „сюжетите” на разглеждания „дълъг век”.
Всъщност империализирането на „съюза на Великите сили” започва да се чувства още от първите му два конгреса след 1815 г. Така на този в Аахен (1818 г.) Метерних поставя остро въпроса за възстановяването, именно от „Великите сили”, на Неаполитанския крал, прогонен от престола му (от остатъците на „революцията”, както твърди канцлерът), а на този във Верона (1822 г.), по повод на династичните смутове в Испания възстановеният на престола си Луи ХVІІІ е натоварен със задачата като глава на „велика” сила да инвазира на Пиринеите и да възстанови „реда” там. Във всеки случай, в резултат на умелото експлоатиране на идеята за мисията на „Великите сили”, Австрия получава „благословение” да нахлуе от Ломбардия в южна Италия и като разгроми независимото Сардинско кралство, в качеството си на „гарант” на възвърнатия на престола му Неаполитански крал, да остане в земите му с войска чак до 1827 г.
Както може да се види само седем години след конституирането на „концерта на Великите сили”-възстановителки на реда в Европа, Австрия, освен че продължава да доминира над цялото старо „германско пространство”, да удържа традиционните земи на династията си в Унгария, Чехия, Трансилвания и Галиция, фактически овладява и цяла Италия, превръщайки се така и в Адриатическа сила. Още разширяването на Австрия показва, сиреч, че макар творението на Виенския конгрес – алиансът на „Великите сили” – да изглежда нещо поставено на основите на идеална кауза, в дълбочина то е още в началото си принципно обречено на катаклизми.
Работата е там, че дори свирещите в концерта на „Великите сили” първи цигулки Австрия и Русия – на този етап без да го осъзнават – имат различни политико-инженерни проекти за Европа. Ако Австрия има за цел, поддържайки доминацията си в „германското пространство”, заздравявайки протектората си в Италия и притискайки Франция на запад да се утвърди в позицията на една общоевропейска католическа империя, маргинализирала протестантските си периферии на север-северозапад, то на Русия (след като е получила на запад от границите си „Варшавското херцогство” и дори Финландия) не й е оставено никакво друго поле за настъпление освен към Балканския полуостров, където да разруши Османската империя и като достигне Проливите, да се включи като трети – след Англия и Франция – стопанин на Средиземно море. Това обаче, освен че рано или късно ще я сблъска с Австрия, от самото начало е съвършено неприемливо за Англия като член на съюза на „Великите сили”. За нея, макар и алиенирана от континенталните дела държава, е много важно да не допусне промяна в балансите по море. Във всеки случай е много по-важно, отколкото да пази „свещения” съюз срещу „Революцията”.
Обстоятелството, както се вижда, че на държави, дефинирани като „Велики сили”, е дадено правото да имат свои визии за цялостния европейски ред, води до изкушение от всеобхватни сблъсъци, когато тези техни визии се оказват в противоречие с визиите на другите „велики”. Ето защо в първия момент, в който на Балканите възниква криза (тази с поредицата от гръцките въстания около 1830 г.), Англия веднага показва склонност да „предаде” Виенското статукво и да подаде ръка на „карантинираната” Франция (която при това от 1831 г. отново е „революционна”). Замислен като единен блок на всички „легитимни” монархии срещу „Революцията”, съюзът на „Великите сили” се разпада. Започва да се осъзнава, че той никога не е бил хомогенен, а само временно, оказионално е представлявал единодушие на – всъщност – две групи „сили”, вече оформили се (и оформили се преди великия „френски кризис”): тази на морските (евро-атлантическите) велики държави Англия и Франция и тази на континенталните – Австрия и Русия.
При изострянето на т. нар. Източен въпрос обаче, става ясно и още нещо, което много бавно влиза в съзнанието най-вече на руските императори (до Александър ІІ не особено прозорливи политици), а именно – че ако от „идеалистичния” реставраторски съюз между Хабсбургите и Романови, първите – в годините на най-голямата им мощ в Европа – имат безспорна полза, то вторите по същество не получават нищо реално от него. Макар да присъства на Адриатическо море, Австрия не е морска сила, за да окаже помощ на руснаците в апетитите им към Турция и Проливите, а и няма особен интерес да им я дава, доколкото чрез Трансилвания и Хърватия също е потенциален участник в бъдещото изличаване на империята на султана.
Следователно, summa summarum – ако първият период от „века на Великите сили” може да се определи като периода на тяхното дефиниране (като архитекти на възстановения европейски „ред”), то вторият би трябвало да се опише като започващото трайно противоборство между морските и сухоземните сред тях.
2. Вече казах, че този нов, втори период има своето начало в кризата с гръцките въстания около 1830 г., когато става ясно, че руският император Николай І е готов да се намеси в кризата като единствен „протектор” на балканските християни. Наистина на този етап Англия и Франция предпочитат да окажат само съвместен натиск върху Високата порта да приеме обособяването на едно васално на султана Гръцко кралство и така да предотвратят намесата на Русия. Но само 20 години по-късно (в началото на 1853 г.) същият император Николай І поставя ребром на посланика на кралица Виктория в Петербург въпроса „какво би станало, ако болният на Босфора ненадейно се спомине”. При едно съглашение между Русия и Англия – внушава императорът – на Франция няма да й остане нищо друго освен да се примири със станалото. И добавя (свидетелствайки, че илюзиите му по отношение на Хабсбургския „събрат” не са изчезнали), че „когато говори за Русия, той подразбира и Австрия”.
След толкова ясно заявеното намерение се налага вече Англия да заяви експлицитно, че не може да приеме Русия да извърши сама „евтаназията” на „болния човек на Босфора”. Но и решението на Николай І вече е взето. През юли 1853 г., вземайки повод от една уж неизпълнена клауза от стария договор от Кючук-Кайнарджа (1774 г.), руснаците нападат Турция. Следва остра нота на Англия и Франция (характерно е, че последната се оглавява от наследника на великия Наполеон – Луи Наполеон ІІІ – заради когото Англия се е включила в съюза на „Великите сили”) и доколкото тя остава без ответ, същият месец флотите на двете държави преминават Дарданелите в качеството си на сили-„гаранти за запазването на целостта на Османската империя”, т. е. в качеството на „сили”, на които е присвоено правото да тълкуват и въдворяват „ред” навсякъде в Европа, както на тях им е угодно да го разбират. Започва т. нар. Кримска война – първият сблъсък на морските „велики сили” с континенталните. Забележителното в него е, че онази, която Русия „подразбира”, когато говори за замислите си с посланика на кралица Виктория в Петербург – Австрия – не само, че с нищо не помага на своя „събрат” от „Свещения съюз”, но когато вече е ясно, че „морските сили” печелят войната, тя даже подписва съглашение с тях (макар да не изпраща военни части).
Не само Австрия обаче с нищо не помага на своя традиционен съюзник. Русия също с нищо не може да подкрепи Австрия в сполитащото я по същото време и не без връзка с Кримската криза злощастие. Защото, възползвайки се от нея, започналото малко преди това борба за отвоюването на Италия от Хабсбургите Сардинско (Савойско) кралство, ръководено от умния и предан на националната кауза канцлер Кавур, неочаквано се присъединява към войната на Англия и Франция срещу Русия и дори изпраща свои кораби в Черно море. Разбира се, с това Сардиния буквално си „изпросва” подкрепата на едната група от „Великите сили”, която при това в момента е в по-силна позиция. Под благосклонния поглед на Англия, Луи Наполеон открито започва да помага на Кавур, а през 1860 г., след победния край на Кримската война, направо тръгва да извоюва от Австрия „свободата на Италия”. Дори да не би била отслабена след поражението си от „морските сили”, остава неясно как Русия въобще би могла да се притече на помощ на Хабсбургите в тази ситуация. Трябва да се разбере (и Александър ІІ вече го разбира), че съюзът между Австрия и Русия, роден в годините на реакцията на стара Европа срещу „Революцията” повече не носи нищо нито на едната, нито на другата страна в него. В съперничеството си с Англия за съдбата на Османската империя Русия не може да разчита на помощ от Хабсбургите, а и Австрия не може да чака помощ от Русия срещу Франция в борбата си за Италия. След двата решителни сблъсъка на морските с континенталните „сили” „концертът” между тях окончателно е разстроен.
Нещо повече, видяла се най-сетне вън от „свещената” си карантинираност в Европа, Франция се изпълва с решимост повторно да възобладае над целия континент. Ръководена, по ирония на съдбата, както казахме, от един Наполеон (Наполеон ІІІ), тя е вече базисно съюзена с Англия срещу Русия на изток, а на запад може да разчита на еманципираща се от Австрия Италия. На този етап в нейна полза е и продължаващото съперничество на Австрия с Прусия за доминация в раздробеното „германско пространство”. Всичко това оставя император Франц Йосиф без никакви съюзници както от север (когато Наполеон ІІІ му обявява войната, пруският крал ще заяви, че може да бъде само посредник в евентуалното потушаване на конфликта), така и от изток (победената Русия не е забравила колаборацията на Австрия с Франция и Англия). Хабсбургската империя трябва да приеме сблъсъка с новия Наполеон сама и естествено го губи. През юли 1860 г. според Вилафанкския мирен договор тя е принудена да предаде Ломбардия на Франция (която пък тутакси я предава на Савойския си съюзник), а след това трябва да наблюдава без възможност да се възпротиви как въстаниците на Гарибалди свалят Неаполитанската династия и възсъединяват южната част на Апенините към новото обединено „Италианско кралство”. През следващите години то ще присъедини и Венеция, а през 1870 г., вече в разгара на Франко-Пруската война, ще отнеме Папската област и ще направи Рим своя столица.
3. След обединението на Италия и прибирането на Русия в себе си, т. е. след постигането на известен паритет между разделилите се вече на две „Велики сили”, би могла да се очаква известна стабилност. Тя обаче е „взривена” от Наполеон ІІІ, който при всичките си успехи е по същество глупав политик. Наистина, отслабвайки радикално Австрия, при победена и пасивна на този етап Русия, той е направил Франция отново първа цигулка в концерта на „Великите”. При това под продължаващата благосклонност на Англия към делата му, Луи Наполеон се е сдобил и с важни съюзници в лицето на освободената с негова помощ Италия и получилата най-сетне възможност да поведе самостоятелна от Хабсбургските интриги политика Прусия. Вместо да оцени тази благоприятна (и достатъчна за него) ситуация, Луи Наполеон решава, че няма да допусне и едно прекомерно усилване на Прусия в земите на „германското пространство”. Ето защо веднага след големия вътрешногермански конфликт от 1866 г., в който Прусия и нейните германски съюзници за пореден път побеждават Австрия, той напълно съзнателно предизвиква война с крал Вилхелм І. Времето на германската раздробеност обаче е отминало и срещу Франция сега стои не една, парцелирана на автаркични княжества територия, а съзряла (не без въздействието на френските революционни идеи) за националното си обединение страна, която буквално принуждава своите принцове да застанат в редиците на канцлера Бисмарк, в чието лице с право виждат лидера на една нова общонемска „империя”. Ненаситността на Наполеон ІІІ, който след победата си над Австрия си е въобразил, че може да постави в покорство и пруска Германия, довежда до неговото поражение, до безпрецедентното превземане на Париж и болезнения за Франция Франкфуртски договор (1870 г.), според който тя – вече отново република – трябва да отстъпи на германския „кайзер” Елзас и Лотарингия.
Ето защо този трети период от „века на Великите сили”, период, в който вече и Прусия заема мястото си сред тях, може да се нарече период на най-критичното разстройване на техния „концерт”. Този период приключва с очертаването на най-многобройните контроверзии между „силите”, изсред които започват да се очертават заключителните глобални съюзи, които ще запалят по-късно Първата световна война. Така изгубила – с отделянето на Италия и с изтласкването си от доминантна позиция в старото „германско пространство” всичките си мечти да бъде общоевропейската империя на католиците – Австро-Унгария се преориентира, вече окончателно след 1870 г. към източния (унгарски) рубеж, на който някога възпря Османската империя и приема ролята на втори основен „актьор” в борбата за овладяването на земите й, което естествено я изправя срещу Русия. Току що излезлите от сблъсъка си Франция и Прусия (Германия) са изправени твърдо една срещу друга, а победителката – държавата на Бисмарк – все още не бърза да се намесва с поддръжка на историческия си партньор Австрия срещу Русия и запазва мирни отношения с нея. Англия наблюдава с внимание „разстройството” на континенталния „концерт”, без да изменя геополитическите си цели и умело модерира съперничеството между Русия и Австрия за Балканите. След взаиморазрушителните конфликти между Австрия и Франция, и Франция и Прусия, Русия обявява, че не се чувства повече обвързана от тежките условия, последвали нещастната за нея Кримска война и заявява нова готовност да се върне решително в спора за наследството на „болния човек” на Босфора. На този етап най-малкото Франция вече не би могла да й попречи.
