0
9000

Дълговете на съвременната българска литература

Българският народ е преминал през страховити времена. Малко са обаче примерите на страх, превърнат в основен инстинкт и съображение. Страх, който ви кара да се самоцензурирате и огъвате, да се озъртате и подмазвате, да ръкопляскате и скандирате. Страх, който приема командни функции и изяжда нравствени норми. Страх от всичко и за всичко.

Всеки път, когато партията преценява състоянието на съвременната българска литература, независимо дали я намира за успешна или не, като неизбежен рефрен идва заключението, че тя е длъжник на времето и живота.

Аз съм напълно съгласен с това заключение. Но докато за партийните идеолози дългът на съвременната българска литература се състои в отсъствието на „ярко партийни произведения и завладяващи образи на положителни герои“, което е твърде метафизическо искане, за мен този дълг се изразява в нещо много по-просто и по-ясно – бягство от действителните проблеми на живота и времето и инертност в търсенето на нови съвременни художествени форми. Или ако приемем, че художествената литература е отражение на живота на определено общество в определено време, трябва да кажем, че дългът на съвременната българска литература е, че почти не отразява живота на своето общество и своето време, такъв, какъвто е в действителност.

Обективно погледнато, едва ли в цялата българска история има друга епоха, по-богата на конфликти, обществени и индивидуални сътресения и драми, промени, вариращи от изменение на пейзажа до принудителна замяна на една душевност с друга, на един морал с друг, на един свят с друг свят. Едва ли друга епоха би могла да предложи по-богат избор на теми и сюжети, по-голямо разнообразие на прототипи, по-интересни идеи за форми. Без никакво съмнение днешната българска литература е далеч от експлоатиране на съвременността. Почти всичко значително у нея и по идея, и по сюжет, е малко или много далеч от тази съвременност. Ако се съгласим с официалния списък на постиженията на тази литература, ние ще видим, че по съдържание те са или исторически, или псевдосъвременни, или просто вън от времето, и човек трябва да напряга въображението си, за да търси в тях поне някакви алегорични отблясъци на сегашния български живот. Романите на Димитър Талев, романите на Емилиян Станев, цялата проза на Радичков, прозата на Хайтов, пиесите и романите на Димитър Димов, драматургията на Камен Зидаров, романите на Георги Караславов и т.н. поне сюжетно се отнасят за друго време. И в действителност те не засягат, не решават и не отговарят на никакви съвременни въпроси. Приемам напълно валидността на историческата тема и нейната връзка със съвремието, но не мога да приема, че драмата на цар Борил всъщност представлява драмата на объркан партиен ръководител, колкото и общо да има между двамата. Талевата Ния е красив и силен образ, но тя е изразител на едно време, което по моему е безкрайно далеч от това, на което и да е днешно българско момиче. Авторът би могъл да премести Ния петстотин или хиляда години назад, но не би могъл по никакъв начин да я засели в съвременна България. Дори обърканият Иван Кондарев на Емилиян Станев е абсолютно несъвместим със съвременните български условия, защото е прекалено индивидуален.

Ето че стигаме до първата голяма тема на българското съвремие – до конфликта индивид-общество. Този конфликт е стар, колкото е стар и светът, но днес у нас той има нови измерения и нов мащаб. Никога преди с такава крещяща яснота и категоричност не е бил поставян въпросът за отказа на човек от своята собствена индивидуалност и превръщането му в униформен член на униформеното общество. „Ти не си повече това, което си, ти си това, което ни е нужно да бъдеш“. Действието на този лозунг в живота съдържа един от най-драматичните литературни заряди. Отказът от себе си е много повече от физическо самоубийство, защото с него животът не свършва, а се разделя на две взаимоотричащи се половини, които създават нравствения ад. Защото за щастие или нещастие човек помни своята индивидуалност и инстинктивно се стреми към нея, което личи дори под най-добре скроената униформа.

Нека да вземем най-простия пример на отказ от себе си. Вие сте на събрание, където се решава важен въпрос. Вашето мнение е точно обратното на резолюцията, която се гласува, но вие ТРЯБВА да вдигнете ръка и да гласувате за нея. Процесът на вдигането на ръката (която вероятно в този момент тежи тонове) е процес на отричане на вашето съзнание, на вашата нравственост, на вашата индивидуалност. Вие гласувате срещу себе си. И както сте заставен да отречете себе си, вие можете да бъдете заставен да отречете любовта си, творбата си, рожбата си, чувството си за красота, скръбта си – всичко близко, чрез което живее вашата индивидуалност. Вие трябва да бъдете като другите, защото те не искат да има никой, който да им напомня какво всъщност са те.

Да вземем втората съвременна тема – властта. Няма по-актуална и по-страховита тема в българската действителност от властта. Дори „Калигула“ на Албер Камю с цялата си необуздана всевъзможност на властен дявол би избледнял пред съвременните български аспекти на властта. А в цялата наша литература бледите схематични образи на разните ръководители се опитват да ни убедят в някакво „елейно“ съзнание за направляване на живота. Нито помен от демоничните моменти на деня, когато властта се стоварва с всичка сила, за да ви принуди, да ви насили, да ви преобърне, да ви спре, да ви накаже, да ви покори. Властта, която приема ту форма на огромна непробиваема стена, в която можете да си блъскате главата, ту форма на ръка, която ви сграбчва, за да ви води, ту форма на нощен мрак, който се спуска, за да ви плаши, ту форма на безценна валута, чрез която можете да имате всичко, ту трезва утрин, в която разбирате, че не ви е останало нищо…

Властта, която ви учи, че както вие сте принуждаван, така един ден ще можете да принуждавате другите. Властта, която замества всички други права. Единственото литературно напомняне на този демоничен образ у нас досега е само поезията на Константин Павлов. Но в останалата българска литература тази тема не съществува. Дори в документални произведения като тези, описващи т.нар. произволи на култа към личността или пък биографични творби като тези за Георги Димитров, черният, зловещ призрак на властническата амбиция и нейната рушителна сила са неумело прикривани. Всеки от нас познава десетки и десетки примери, но нито един от нас никога не е чел за този пласт в българската литература. Ако пък вземем най-последните преображения на властта, ще видим щурма на т.нар. „пробивачи“, онези граждани, устремили се към разни върхове с цената на всички позволени и непозволени средства.

Третата голяма тема неизбежно ни води при оправданието на първите две. Твърдението, че всичко се прави за доброто на народа и то не в наше време, в някакво абстрактно бъдеще, което се нарича комунизъм, е нещо, в което дори най-отчаяният фанатик у нас не вярва. Не звучи ли твърде странно, че темата за комунизма отсъства напълно в литература, която нарича себе си комунистическа. Какъв е този път към комунизма, който струва така скъпо? В каква посока води? През какви препятствия трябва да се премине? Какви са неговите етапи? Кога ще се стигне до целта и какво представлява животът там – това са въпроси, на които няма нито отговор, нито опит за отговор. Векове наред Църквата твърдеше, че бедните и онеправданите ще бъдат възнаградени в Божия рай. Но ако творческото въображение на Църквата все пак роди Дантевия „Ад“, то въображението на Партията не роди нищо. Дълги години имаше повик в литературата за обрисуване образа на комуниста. Понеже го нямаше в действителността, някои писатели добросъвестно се опитваха да го измислят, следвайки идеологическите инструкции, но не успяха, защото е невъзможно да се даде живо тяло на мъртва, примитивна илюзия. Комунистическата тема в нашата съвременна литература се изчерпва с празни приказки. А образът на комуниста се появява под стереотипните фигури на ентусиазиран ударник, предан служител на Държавна сигурност или вечно мъдър партиен ръководител.

Но ако българската литература свенливо избягва темата за комунизма, тя едва ли може да бъде похвалена за избягването на оправданието с нея. Крещящи престъпления и несправедливости бяха извършени в името на Партията, народа или комунизма. Всеки грях може да бъде оправдан, стига този, който го извършва, да докаже, че го е направил в името на Партията. А българската литература знае много добре, че много от тези герои престъпваха заради себе си, убиваха или мъчеха, или разрушаваха заради себе си, удовлетворяваха собствените си инстинкти, а отговорността умело се прехвърляше на униформата. Може ли наистина всичко да се оправдае чрез Партията и комунизма? Писателите не желаят да отговарят на този въпрос, който би внесъл в произведенията им истински съвременен елемент.

Най-широко разпространеното и най-дълбоко проникналото чувство в днешната българска съвременност е страхът. Хората са се страхували във всички исторически епохи и по всички географски ширини. Българският народ също е преминал през страховити времена. Но като че ли малко примери могат да се намерят на страх, превърнат в основен инстинкт и в основно съображение. Страх, който приема командни функции, равни на тези на властта. Страх, който изяжда нравствени норми и разбива на пух и прах здравомислещ разсъдък. Страх не толкова от смъртта (което е разбираемо). А страх от всичко и за всичко. Аз поне не познавам нито един човек у нас, който да не е показал, че се страхува. Не става дума за страхливост, а за страх във всичките му норми – от твърде внимателно благоразумие до най-неудържима паника. Страх, който ви кара да съобразявате и пресъобразявате, да се самоцензурирате, да се огъвате и прегъвате, да се озъртате, да се подмазвате, да се прекланяте, да ръкопляскате и скандирате, да ругаете, да се кълнете или отричате, да се съюзявате, да търсите покровителство под нечие топло крило… Стефан Цвайг написа навремето блестяща новела за страха на една майка от детето ѝ, което неволно я е видяло с любовника ѝ. В цялата наша съвременна литература няма дори силует на дете, което да гледа нашите страхливи преображения.

Но дори когато все пак се подхване съвременна тема, днешната българска литература не отива по-далеч от перваза. Имам предвид героичната тема. Купища поезия, дузини пиеси и най-малко пет дузини романи се опитват да развият героичната тема. Героизмът, разбира се, е сведен до един-единствен аспект – самопожертвователност в името на партията и народа. Героите, нормално, са служители на сигурността или пък трудови герои. Всеки би се засмял на подобно разбиране на героичното. Нито един от тях не е носител на някаква правда или завладяващи идеали, или просто на висока нравственост. Служителите са герои, защото просто служат добре, а ударниците са герои, защото работят добре. Няма нито ред за героизма на човек, който се опитва да живее според убежденията си, който се ръководи от чувство за дълг спрямо истината и любов към хората. Така или иначе българският живот днес предлага прототипи на герои, които изявяват себе си, прави или криви, и храбро устояват на удари и натиск. Героичният елемент е съществен в живота на хората у нас, но не е съществено изразен в нашата литература.

Като изключа твърде обещаващата новела на Георги Мишев „Матриархат“ и няколко стихотворения, в нашата литература липсва и голямата тема за жената. Липсват силни и пълнокръвни образи на жени, макар че животът изобилства с тях. Ето че се напрягам, за да си спомня поне един приличен женски образ било на сцената, било в литературата, който да е отражение на огромните промени, настъпили в живота на българската жена. Не мога. Логично липсва и темата за любовта. Това, което ни се поднася, не надхвърля нивото на евтините романчета, преразказани в социалистически стил.

Но като че ли повече от всичко друго в нашата литература днес липсва съвременна авторска душевност. Колкото и да харесвам Йордан Радичков, не мога да намеря голяма връзка между творчеството му и съвременната душевност. За да бъде ясно за какво говоря, нека посоча авторската душевност на Толстой като изразител на неговата Русия, авторската душевност на Уилям Фокнър като изразител на неговата Америка. Или на дядо Вазов, или на Яворов… Темата за обезличаването на индивидуалността като че ли е най-показна при писателите. Безспорно ние имаме добри професионалисти, хора, които знаят да пишат и да описват, но ние нямаме ония личности, каквито големите писатели винаги са били. Като всички други народи, българската литература разполага с талантливи хора, което звучи малко парадоксално, защото литературата, която те пишат, не е добро доказателство за таланта им. Някой ще каже, че цялата работа няма нищо общо с таланта и ще ми посочи примера на съветските писатели. Всеки ще признае, че дълговете на българската литература спрямо съвремието са точно копие на дълговете на съветската литература. Толкова повече, че съветската литература се появи върху територия с изключително богата традиция, бих казал със задължаваща традиция. И ако руските класици направиха от своето време световна литература, човек съвсем не може да приеме дребните ръстове на съветските им наследници.

Ако трябва да сумирам накратко в какво се състои дълга на съвременната българска литература, ще кажа, че е в отсъствието на честност към живота. А дългът на един писател е и в отсъствието на вярност към таланта му.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияСалафизмът в Близкия изток и границите на вярата
Следваща статияСтранното мълчание за Варшавската декларация