0
3015

Дървеняшкият политически език

Дневник на коронавирусната година (9)

Санитарната криза – от която би трябвало да излизаме, ако се съди по мерките, но не и според резултатите – е тест за много неща, които изплуват на повърхността. Включително и за трайни проблеми: за действия или бездействия от години, както и за говоренето за тях. При това – в едно по-различно време. Във време, когато хората все повече биват оценяване не по действията си, а по здравословното си състояние.

Политиката отдавна е изложена и на вируса на „дървения език“ – дори в режим на демокрация. Което изцяло потвърждава максимата на Токвил, че „няма нищо по-малко независимо, отколкото свободния гражданин“.

За по-младите си струва да поясним, че „дървеният език“, поне по произхода си, е един вид оруеловски „новговор“, охотно ползван от тоталитарни или авторитарни режими. Че на него „политически“ се говори, без да казва „нищо“. В съветската си версия проектът на „новговора“ възхожда още към разработките на езиковеда Николай Мар от 20-те години на ХХ в. Академик Мар (1864–1934) стига до извода, че говоримият език страда от естествени, но и класови обременености, рожби на буржоазното или феодалното общество. За да се освободят от тях, „трудещите се“ трябва да се отърват от този език, ретрограден инструмент на мракобесието на миналото, комуникирайки чрез самата мисъл (сиреч без-езиково). Без каквото и да било колебание или пък интелектуален свян. Как по-точно и няма ли така човеците да изпаднат в животинска комуникация, са въпроси, на които не се дава отговор.

Настоява се, че комунизмът (или реалният социализъм) трябва просто да въведе още един монопол – „монопол над езика“. Така възниква „идеологическата пропаганда“ – като държавен „езиков монопол“, в който думите започват да губят значението си чрез преповтарянето и то до втръсване на едни и същи клишета, които блъскат по мозъците: за „светлото бъдеще“ (никога някакво друго), „тъмното минало“, „загниващия капитализъм“, „гнилата интелигенция“, „мракобесната религия“ и т.н. Без да забравяме злостното клеймене на враговете –  „изменници на родината“, „човеконенавистници“, „двуличници“, „измекяри“, „отродители“ и тем подобни.

С почуда установявам, макар да съм роден с кодовете на „дървения език“ на соца, че в момента се позамислям над манихейската му пропагандна реторика, налучквайки клишетата за „черното“ и „бялото“; а някога човек, без да слуша или да чете потока на пропагандата, можеше с лекота да възпроизведе фразата или целия пасаж на цялата тази словесна налудничавост (руският сатирик Зошченко я беше кръстил „маймунски език“, извращаващ словесността).

Третият райх, отчитайки успехите на комунистическата пропаганда, също изковава свой „дървен език“ (блестящо анализиран в дневниците на Виктор Клемперер „Ще свидетелствам до края“). Така например демокрациите биват набързо прекръстени на „плутокрации“ (обърнете внимание кои наши политици продължават да използват този термин!); свободата на словото се определя като „дегенеративна“ или изродена, същото клеймо е лепнато и върху съвременното изкуство.

Болните също биват заклеймявани, защото са в ущърб на здравите, които бидейки такива, всъщност доказват себе си като арийци. Съответно „живите“ имат физическо (и морално) превъзходство пред „мъртвите“, които не са имали шанса да оцелеят. Противопоставянето на „живи“ и „мъртви“ е в основата на нацисткия новговор, който трябва да признаем, все пак е доста по-семпъл и „по-дървен“, отколкото комунистическият.

Веднага се сещам за разказите и патилата на българи, чието следване в престижни немски университети съвпада с идването на Хитлер на власт. Шансът да говорят на „непонятен“ за ушите на режима език, ги правел доста дръзки, докато не проумели, че не бива да споменават конкретни имена или термини. Затова си измислили студентски „шифър“. Така например започнали да назовават нацисткия режим „върбанизъм“ – покрай прозвището, което отредили на самия Хитлер – Върбан (дървената глава).

Удачен образ на прехода от „дървен“ към „дървеняшки“ език, характерен както за нацисткия, така и за комунистическия „новговор“. Съответно и за пораженията у хората, преживели тези режими. А някои неща са трудно преодолими, дори необратими.

И днес в родния ни политическия дебат чувам как се възпроизвеждат „новговорните императиви“ – нещата „трябва да се случат“ ( как – от само себе си?); „има мнение“ (чие?) да се вземе „належащо решение“. Глаголите често се обезсилват чрез сдвояването си: „да се отиде на помощ“, а не просто „да се помогне“. Ала особено брутална си остава „дървеняшката злоупотреба“ с болестта, с говоренето за живота и смъртта най-вече.

* * *

И тук стигам до „дебата“ във вторник между президента Радев и премиера Борисов, където, струва ми се, се премина всяка граница на допустимостта.

Извинете, но в кой век и с какво основание един държавен глава може да си позволи да заяви на всеослушание и пред телевизионните камери подобно нещо:

Ако аз управлявах България, нямаше да се краде. Откакто управлява г-н Борисов, смъртността расте, а България се стопи с 600 000.

Какво иска да ни каже президентът Радев с това? Да оставим настрана примитивността на „дървения слог“, личните му обсесии, страховете за стопения рейтинг или проблемното му политическо бъдеще догодина.  

Какво иска да ни каже с тези си думи българският държавен глава в едно толкова болно и трудно за нацията време?

Че при негово евентуално „управление“ човешката природа ще стане друга? С трансформация на българина – както при „светлото бъдеще“ на комунизма или при „светлото минало“ на нацизма, обвеяни от политически добродетели? И дали наистина г-н Радев си вярва?

И, второ, че ако „при Борисов“ са умрели 600 000 българи (да оставим настрана спорността на статистиката и въобще оправдаността на подобен „пример“), то при негово евентуално „управление“ ще се случи какво – ще настъпи лично „безсмъртие“ на българина?

Самото навлизане или анализиране на този „дървеняшки слог“ е, честно казано, унизителна работа. Наистина е чудно защо президентът Радев стигна дотам, дни, след като сам клеймеше „властта“, че вдигала рейтинг чрез „смъртта“ и „всявайки страх сред хората“.

И, каквото повикало, такова се обадило. Отговорът на Бойко Борисов не закъсня – в не по-малко брутална или „дървеняшка“ тоналност:

Представяте ли си колко е изпаднал тоя човек?… По време на нашето управление са се родили над 770 000 души. По време на неговата партия 2005 г. – 113 000 души са починали, през 2019 г. – 108 000, при неговата партия мрат повече.

Оставете дори „сметките“ в случая…. 113 000 мъртви „при тях“, 108 000 – при „нас“.

Представете си само: при „нас“ се раждат, при „тях“ мрат. При „тях“ крадат, при „нас“ – какво? – даряват? „Яко“, нали…

Тъжна „социална дървенящина“. И още по-тъжното е, че в нея на българските граждани е отредена ролята на „щайги с картофи“. А първите двама политици в държавата се изживяват и не се свенят да влязат в ролята на наши „преброители“, отделящи „гнилото“ от „здравото“ и „мъртвото“ от „живото“.

* * *

Явно тепърва ще се учим как да говорим за живота и смъртта с уважение. Не е лесно, разбира се. Спомняте ли си как започва „Чужденецът“ на Албер Камю: Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам. Получих телеграма от приюта: „Майка почина. Утре погребението. С най-добри чувства“. Това нищо не говори. Може да е било вчера.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПоследна спирка Аушвиц
Следваща статияМайстори и чевенгури