0
1152

„Дърводелецът” и духът на Рождеството

О(т)звучавания XI

калин309

Нека повече от това ново, което е плод на духа на Рождеството, да се роди в живота на всеки от читателите на Деян-Еневата книга „Дърводелецът” през идващата 2018 година!

Нека читателите на тези редове ми простят, че ще задържа още малко вниманието им върху Рождество Христово в момент, когато погледите им вероятно са насочени към идващата нова година. Смятам, че малкото усилие, което се изисква, си заслужава. Поне няколко фактора ме подтикват към това да не го оставяме за по-късно. Ето част от тях: сборникът с нови разкази „Дърводелецът” на Деян Енев[i] излезе във времето преди Рождество Христово и бе представен на Коледния панаир на книгата в НДК, което може да се тълкува и като чиста случайност, но аз не вярвам в случайности. На следващо място: след като си прочел новия сборник с разкази на автора на „Мария” (а книгите на този автор не те оставят на мира, докато не ги прочетеш), е трудно да не видиш, че рождественият елемент в книгата е съществен за възприемането и разбирането ѝ. Твърде съществен, за да остане премълчан, до идването на следващото Рождество, например. Освен това няма да скрия надеждата си, че току-що отпразнуваният рождествен празник притежава чудното свойство да ни държи малко по-дълго потопени в неговата атмосфера, отколкото други събития, в които участваме и които траят най-често само докато изтекат. И накрая: от представянето на книгата досега тезата на един от представялите я отказва да напусне съзнанието ми, което означава, че сигурно е добре да се провери работи ли тази теза и как работи в самото художествено времепространство на сборника. Тя гласи, че понятието „християнски писател” поставя автора на „Дърводелецът” в твърде тесни рамки, какъвто не би бил случаят, ако го разглеждахме през призмата на понятието „български писател”[ii]. Засега ще отбележа само, че подтекстът на подобна теза, звучаща на първо чуване убедително и родолюбиво, предполага, че българското е по-широкото, т.е. по-универсалното от християнското, а това вече ми се струва най-малкото дискусионно.

Неслучайно споменах по-горе антологичния сборник с разкази на Д. Енев „Мария” от 2016 г.[iii], а не другия му сборник, излязъл през същата година и почти по същото време – „Християнски разкази”[iv]. В „Мария” никъде не е заявена експлицитно претенцията на автора да бъде „християнски писател”. Подборът на разказите не е негово дело, както е било седем години по-рано с „Всички на носа на гемията”, а е извършен от проф. Светлозар Игов, който е автор и на послеслова към книгата, също така неакцентиращ по никакъв начин християнското в света на Деян-Еневите герои. Критическата интуиция на съставителя обаче не го е подвела и той е поставил като въвеждаща, играеща ролята на „пролог” творба към сборника тъкмо разказа „Мария”, едноименен на книгата. За композиционния и смислообразуващ смисъл на този негов ход за целия сборник съм писал в по-ранен текст от поредицата “О(т)звучавания” на Портал Култура [v], затова само ще подчертая още веднъж незаобиколимата значимост на името Мария – както в контекста на всички разкази от въпросната книга, така и с оглед на рождествения контекст, който ме занимава тук.

Преди да премина към духа на Рождеството в „Дърводелецът” ще посоча още нещо, свързано с „Мария”, на което не съм се спрял в споменатия предишен текст за тази книга: в нея е включена и творбата „Коледен разказ”. Това е едновременно заглавие и жанрово обозначение, което не е обичайна озаглавителна практика при Д. Енев. А щом е така, щом се явява по-скоро изключение, значи толкова повече изисква да му обърнем внимание. За какво става дума в „Коледен разказ”? Както в много от творбите на Д. Енев и тук можем да кажем: на пръв поглед, за нищо особено: двама души на средна възраст, мъж и жена, се готвят да посрещнат Коледа в отсъствието на техния син Славко, студент първа година в Америка, и поради финансови съображения са решили, че е по-разумно той да не си идва у дома за празниците. Онова, което разширява постепенно захвата на разказа е прескачането между миналото и настоящето, „играта” с времевата перспектива, показана през гледната точка на мъжа Николай. Прехвърлянето между „някога” (преди около двайсет години) и „сега” се случва, разбира се, чрез силата на спомена, но споменът е “подпомогнат” от препращането към един класически, можем да кажем дори образцов текст на коледен разказ – „Даровете на влъхвите” от О’Хенри. Споменът и препратката са свързани съвсем естествено по две линии: обичта и на двамата, Николай и Марина, в студентските им години към творчеството на този автор; сходството в ситуацията на героите от цитирания разказ и тяхната собствена ситуация – и двете двойки, фикционалната и „реалната”, нямат пари за коледни подаръци; и двете двойки, фикционалната и „реалната”, все пак ги правят. На равнището на художественото въздействие нещата са прокарани майсторски и не само чрез отчитане на разликите в социокултурната среда на едните и другите герои, тази в Ню Йорк от първото десетилетие на миналия век и нашенската, софийската, от столетие и отгоре по-късно. Разказвачът въвежда един мотив, който може да трогне всеки читател, влизал някога в досег с творбата на О’Хенри, и особено този читател, при когото досегът се е случил посредством някакво книжно тяло: ако Николай е успял да купи скъп парфюм на Марина, подаръкът на Марина за него, от чиято нищожна цена тя се срамува, е антикварен, но не по-малко скъп на сърцето и на двамата: става дума за „една олющена зелена книга”, за „старото издание на разказите на О’Хенри, купени вероятно от улична сергия”[vi]. В края на дългата бъднична вечер Николай ще заспи бързо, подложил под „брадясалата [си] буза зелената корица на книгата”, а Марина, порадвала се с усмивка на тази гледка, ще се отправи, на свой ред, към царството на съня, „да си гледа на спокойствие своя Славко”, който толкова много ѝ липсва.

Навремето руските формалисти въвеждат разделението между „фабула” и „сюжет” на една творба: фабулата са събитията, които творбата обхваща, ако ги възстановим и разположим в хронологичния им ход на протичане. Сюжетът са същите тези събития, но подредени – и, бих добавил, осветлени – според вътрешната логика на самата творба. Това разграничение би служило успешно и при разглеждане на значителна част от Деян-Еневите разкази. Може „Коледен разказ”, заедно с други негови творби, и да е „фабулно беден” разказ, т.е. рехав откъм случвания (според една характеристика на Г. Тиханов за „По жицата” на Йовков), сюжетно обаче той е достатъчно богат и наситен, без амбиция да запълни изцяло даденото му пространство, тъй като се доверява и на допълващата работа на читателското въображение.                     

В „Дърводелецът” също имаме творба със заглавие „Коледен разказ”. Творба, твърде различна от току-що разгледаната. В нея на пръв поглед царува единствено настоящето на самотника барман Мишо, останал още по-самотен в своето заведение в навечерието на Бъдни вечер. Предъвквайки готови „евтини фрази” от рода на тази, че „трябва да има едно отворено място до късно и за самотниците” (фраза, за която не сме сигурни ще звучи ли чак толкова „евтино” и в края на разказа), той е свидетел на две странни посещения. Първото е от човек, появил се в района преди половин година, за да организира златодобив и успял да опразни набързо за своите предприемачески цели местното сиропиталище; човек, който пие уискито си неразредено и вдъхва у бармана странен коктейл от чувства – неволен респект, прикрито любопитство и леко, засилващо се отвращение. Другият посетител идва по-късно и се оказва самият Дядо Коледа, „най-очакваният на Бъдни вечер човек”, но доста по-привлекателен от своите познати и блудкави комерсиални превъплъщения (впрочем и той пие уискито си чисто). Тъкмо когато неговото нетипично поведение започва да ни запленява и приятно да ни озадачава, тъй като все повече се убеждаваме, че у него има нещо от образа на онзи, също така антисладникав дядо Коледа, от „Лъвът, вещицата и дрешникът” в “Хрониките на Нарния” на К. С. Луис (а това означава, че ще сложи на мястото му самозабравилия се и безскрупулен бизнесмен с ледени обноски и прякор Легионера), вълшебството на сцената се разваля, защото се оказва, че тя е само „сценка”. Да, сценка от клип, рекламиращ „най-продаваната безалкохолна напитка в света”! Посланието на клипа, според режисьора му, трябва да е, че „[р]адостта на децата е по-скъпа от златото”, а тази радост се завръща при тях, както може да се очаква, с „любимата [им] напитка”. Но разказът, противно на очакванията ни, не свършва тук. Ключов за разбирането му е последният „епизод”, в който виждаме бармана Мишо сред докараните нарочно за снимките „еленче[та] “на дядо Коледа”, които чакат да им дойде редът, за да вземат участие в снимките. Неочаквано и за самия него, и за читателя, самотният барман Мишо, по-самотен, отколкото е бил в началото на историята, се оказва сред тези невинни животинчета, седнал на „тън[ък] пласт сено”, с отекващи в главата му „кой знае кога и къде прочетени[те] стихове”, които са му дошли изведнъж наум. Те са подчертани с курсив и болд в текста на разказа и се отнасят до рождението на Богомладенеца, а това е и единственото място в книгата, на което е наблегнато по такъв начин: „Животните Го топлеха с дъха си.[vii] Тъкмо еленчетата, „животинките”, със самото си присъствие около героя и с дружелюбното си поведение към него ще му помогнат най-добре да получи достъп до тайната на Рождеството, която остава скрита за рекламния екип, окупирал „коледно” заведението му. Ще му помогнат да се докосне, макар и за няколко мига, до нея.

Тук възниква въпросът как можем да дефинираме този специфичен и явно важен в творчеството на Деян Енев жанр „коледен (рождествен) разказ”, който – за разлика от „коледната драма” ­– не присъства в литературните енциклопедии. Неговият праобраз трябва да се търси в самото евангелско повествование за събитията и обстоятелствата, свързани с раждането на Богомладенеца – в разказите у Матей и Лука за пътуването на св. Богородица и праведния Йосиф от Назарет до Витлеем; за витлеемската звезда, която води мъдреците от Изток към мястото, където могат да се поклонят на новородилия се Младенец, Цар на юдеите и Спасител на света и да Му поднесат своите дарове, като избегнат лукавия план на Ирод за погубването на Младенеца (оттук впрочем тръгва и обичаят за връчване на подаръци по Рождество); за ангелското славословие благовестие за раждането на Спасителя, чуто от пастирите край Витлеем – то ги отвежда, наред с мъдреците, при яслата, където Приснодевата е родила и повила своя Син първенец, защото не е имало място за тях в странноприемницата (Лука 2: 7). Ако се съди обаче по популярните художествени образци на коледни разкази от по-късно време, с които разполагаме и които ще спомена по-надолу, представата ни за коледен или рождествен разказ би трябвало да се разшири: освен споменатите вече творения на О’Хенри (към които трябва задължително да прибавим и класическата „Коледна песен” на Ч. Дикенс, макар и да е творба с по-голям обем), може да изредим, без претенции за изчерпателност, разказите на Николай Лесков „Христос на гости у мужика”, „Звяр” и „Празнодумци”[viii], „Необикновената Коледа на обущаря” на Л. Н. Толстой и „Момчето на елха при Христос” на Ф. М. Достоевски, а от българската разказваческа традиция наум вероятно ще ни дойдат „Коледен дар” от Иван Вазов, препубликуваният наскоро в Портал Култура разказ на Константин Петканов „Коледен сън” и живописният “Коледен разказ” от Георги Марков, включен в част трета от неговия тритомник с есета[ix]. Немалка роля за създаване на художествената среда, в която съществува и се възприема жанрът „коледен разказ” у нас днес, изиграва сътвореното в този жанр от самия Деян Енев, част от което писателят намира за нужно да публикува и в отделна книга още през 2009 г.[x]. Но да се върнем към въпроса каква би трябвало да е най-общата ни представа за коледен (рождествен) разказ и възможно ли е да го дефинираме по някакъв начин. Изхождайки от казаното дотук и стъпвайки върху дадените примери, мисля, че няма да сбъркам много, ако лансирам следното работно определение: коледният разказ е творба, изявяваща нещо от духа на Рождеството, от този дух на радостна надежда и смирена любов към Бога и ближния, който съпътства Бъдни вечер и Рождество Христово и ги характеризира като празници. Струва ми се, че най-синтезирано, най-„сърцевинно” празничният дух на Рождеството е изразен в църковното песнопение, което Църквата му е посветила: „Твоето Рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него онези, които служеха на звездите, от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата, и да познават Тебе, Изтока от висините! Господи, Слава на Тебе!”. Озаряването на света със светлината на познанието – не абстрактното, изсушено знание, а сърдечното познание, което характеризира срещата на влъхвите и Богомладенеца и което, сигурен съм, ги е белязало доживотно; което прави така, че учени и прости люде да празнуват заедно едно от двете най-важни во веки веков събития в човешката история – Рождеството на Спасителя, Въплъщението на Бога Слово, без което другото, Възкресението, би било немислимо[xi].

Ако сега се върнем отново към „Дърводелецът” на Д. Енев, ще установим, че освен разказът, обозначен формално от автора като „коледен”, ще намерим вероятно поне още един, който бихме причислили към същата категория – имам предвид „Кандилото”. В него има много от духа на Рождеството, макар тази творба да би трябвало по-скоро да (ни) звучи безнадеждно, напълно обречено. Защото какво може, на пръв поглед, да зарадва човека в картината на едно опустяло, умиращо българско селце, при това представляващо не изключение, а по-скоро умален образ на случващото се нашир и надлъж в голяма част от земята българска? Ето какво: очакването на празника, на Рождество Христово, от двамата последни обитатели на „малко[то] като орехова шумка селце”. Това, че баба Труфка не е скръстила ръце и не се е предала; че продължава да поддържа храма и да пали кандилото в него; че вярата в сърцето ѝ е още жива, е достатъчно, за да не забрави „календарът” и това място; и в него, „малко[то] като мушица в магарешко око” селце, да настъпи Бъдни вечер. Да дойде и самият Рожденик, Който въобще не го е забравял, напук на българската приказка, че бил забравлив за такива далечни и глухи места – баба Труфка ще види, макар и за миг, Неговото специално внимание, израз на грижа и любов към нея, немощната и отрудената, която е „изумила” да осигури достатъчно олио за църковното кандило. Докато благоговейно стоят в църквата с вече не твърде адекватния, но здраво държащ връчената му свещ дядо Бенко, нещо ще трепне в съвсем, ама наистина съвсем празното кандило и за миг ще погори в него – да вярва ли на сълзливите си старешки очи в този миг баба Труфка още не знае, – но по-късно все повече ще се убеждава, че „не може да е било инак, че макар и за миг, то [е] горяло с истинско живо пламъче”.  

Да приемем, че коледните разкази в новата книга на Деян Енев „Дърводелецът” са не повече от два – единият обявен, а другият необявен като такъв. Два коледни разказа спрямо четиридесет и пет – много ли е или малко? Ако направим аналогия с рождествените празнични дни в рамките на годината сметката ни ще покаже, че те са 3 към 365. Тук говорим за съотношение 2 към 45. Нека всеки изчисли сам коя пропорция е по-голяма. Но не толкова количествената пропорция е от значение. Може ли духът на Рождеството да се измери, да бъде „побран” и още повече – задържан само на територията на „коледните разкази”? Той не е като духа от оная бутилка на Аладин, на който може да му бъде заповядвано да се прибира обратно, когато и където ни скимне. Иначе наистина не би бил универсален и суверенен дух, способен да разпростира своето действие и върху времепространства, които изглеждат неподходящи или чужди за него, които са неприветни и изоставени като напуснати къщи. А аз твърдя, че този дух на Рождеството не само притежава универсални свойства, но и че те се усещат определено на много места в книгата на Деян Енев. И че говорят за него като за български писател, чието творчество има универсални измерения.

В края бих искал да се върна там, където започнах, но вече не с извинение към читателите, а с пожелание към тях, свързано с настъпващата нова година. Съществено новото и в разказите на Деян Енев, и в живота, чийто „материал” използват те (според казаното в послеслова на Венцислав Божинов), новото, което героите му очакват и на което се надяват, е дело на духа на Рождеството, а не на „календара”. Календарът само му осигурява „терен”, за да се яви – когато времената за това са се изпълнили и когато всички ние, герои и читатели, сме „узрели” за появата му. Нека повече от това ново, което сочи към един неостаряващ, вечен хоризонт и е плод на духа на Рождеството, да се роди в живота на всеки от читателите на Деян-Еневата книга „Дърводелецът” през идващата 2018 година!

_________________________________________

[i] Енев, Деян. Дърводелецът. Нови разкази. София, Рива, 2017.
[ii] Няма защо да крия, че тезата е на писателя Емил Тонев. Пълен запис на представянето може да бъде видян тук: https://www.youtube.com/watch?v=am2HdUoOcZM
[iii] Енев, Деян. Мария. 55 разказа и 2 новели. София, Рива, 2016.
[iv] Енев, Деян. Християнски разкази. София, Комунитас, 2016.
[v] Михайлов, Калин. Името на милостта. Размисъл върху “Мария” на Деян Енев. О(т)звучавания IV  – http://kultura.bg/web/%d0%b8%d0%bc%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%b8%d0%bb%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0/ (публ. на 01.07.2016 г.). 
[vi] В последните години в България не липсват издания, при това приятно луксозни, на този и други подобни разкази на О’Хенри, определяни като коледни и издавани в коледен формат. Вж. напр. О’Хенри. Разкази за Коледа. Подбор и прев. на О. Иванова. София, Изток/Запад, 2014. Освен „Даровете на влъхвите” тук са включени разказите „Хиляда долара” и „Последният лист”.  
[vii] Внимателният читател на предишните Деян-Еневи сборници с разкази ще улови тук препратка към края на творбата, озаглавена „Сълзите” и публикувана в „Християнски разкази” – там същите думи са произнесени от стогодишната баба, видяла с духовните си очи самия Младенец в яслите, както и топлещите Го с дъха си животни (разказът е публикуван преди това в Портал Култура през 2014 г. със заглавие „Трета коледна приказка”, а по-сетне – в книгата „По закона на писателя”, издадена от „Сиела” през 2015 г.). Тук, разбира се, трябва да имаме предвид и цялата православна иконографска традиция.
[viii] Включени в томчето с избрани негови творби под заглавието „Запечатаният ангел” (съст. и предг. Т. Николов, прев. Т. Атанасова и В. Домусчиева, София, Комунитас, 2016).
[ix] Вж. Марков, Георги. „Ходенето на българина по мъките“. Есета. Част 3. София, Комунитас, 2016.
[x] Енев, Деян. „Коледни разкази“. Пловдив, Жанет 45, 2009. Съдържа девет коледни разказа.
[xi] Още за значението на това „озаряване на човеците със светлината на познанието” за цялото човечество, вкл. в исторически план, може да се види у Шмеман, Ал. (прот.) „Неделни беседи и статии“. София, Комунитас, 2012, с. 103 и сл.

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).
Предишна статияНовогодишен оптимизъм
Следваща статияОктомври 1917 (III)