0
1664

Дърводелецът. In Memoriam

Отиде си моят Дърводелец. Героят на разказа  „Дърводелецът” от едноименната ми книга.

На 14 юни следобед ми се обади поетът Борис Христов и ми каза, че сутринта е починал Христо Йотов. Те двамата бяха приятели повече от трийсет години. Борис Христов се грижеше за него през всички тези години, за дърворезбите му, за пластиките му и за книгите му. Защото още от самото начало беше разбрал, че Христо Йотов знае всичко за дървото и за думите.

На 13 юни си бил заминал един негов стар приятел. И бай Христо казал на жена си Величка: „Сега вече е мой ред.”

И на сутринта на 14 юни починал.

Погребаха го на другия ден, 15 юни, навръх Черешова Задушница, в гробищата на село Търничене, където живееше. В последния му път го изпратиха над 200 човека. Това научих от моя приятел от Казанлък, писателя Петър Марчев, който също има заслуга първите разкази на Христо Йотов да видят бял свят, събрани в книга.

На Великден тази година Петър Марчев ми се обади по телефона, честитихме си Възкресение Христово и после той каза: Чакай да чуеш един човек. И в телефона чух гласа на бай Христо. Петър Марчев му беше отишъл на гости от Казанлък в Търничене, станало дума за моя разказ и Петър му дал телефона да се чуем. Тогава, навръх Великден, Петър направил и тази снимка, Христо Йотов до гигантския дънер, Майсторът до своето най-голямо предизвикателство.

Сега не ми остава нищо друго, освен да прочета отново заедно с вас разказа „Дърводелецът”, който написах след едно гостуване при бай Христо в село Търничене през пролетта на 2016 г., като по този начин отдам последна почит към колегата си, написал „Господьови очи”, „Гибелен свят” и „Петльов гребен”.

Дърводелецът [1]

„Не е ли Той на дърводелеца син?”
(Мат. 13:55)

По камъните на зида, опасващ двора, от северната страна растеше стар виолетов мъх, някъде течеше вода, всичко беше нацъфтяло. Портата беше масивна и стара, и с едно бутване малкият вратник в нея се отвори и ние влязохме. Постройките вътре бяха няколко, просторни, едноетажни и навсякъде се виждаха плодовете от работата на дърводелеца – големи пънове, полирани и превърнати в кашпи, всякакви започнати и недовършени изделия, коренища, след лека намеса от ръката на майстора заприличали на естествени скулптури, елен с рога, мечешки торс, агънца, едното легнало, а другите две – прави… Дворът беше обширен и навред бяха пръснати тези дървени отломъци, някои, зарязани явно още преди години и вече посивели, други, с пресни следи от работа върху тях. Дърводелецът не се виждаше никъде, но всичко – дърветата, цветята, покаралата трева и пръстта – беше покрито с фин дървесен прах, наслоен от десетилетна работа, който никакви дъждове и снежища не можеха вече да измият.

Най-сетне го видяхме и него, измъти се от едно от помещенията, поостарял от последната ни среща, но бодър, с посипано с дървесен пепеляк таке и с покрита с фини оранжеви стружки жилетка, вече прокъсана тук-там, втвърдена от наслоенията и станала на броня.

Дърводелецът беше все така тихо радостен, какъвто го помнехме отпреди, тая тиха радост не личеше в чертите на лицето, а по-скоро в очите, в някакви златни искрици вътре в тях и сигурно идваше от заниманията му с дървото, защото дървото е благороден материал и има свойството да облагородява на свой ред майсторите, които се занимават с него. Но и някаква засъхнала печал имаше помежду искрите, каквато не си спомняхме да бяхме видели предишния път.

Той ни показа това-онова из двора, после ни въведе в работилницата, която ни се стори малко прихлупена, мрачна след окъпания от слънцето пролетен двор, вътре нагъсто бяха наредени лъжици, гаванки, бърдучета, паници, хурки, геги, а от тавана и по диреците висяха едри, обрасли с дървесна пепел паяжини, приличащи на жълти бради.

Не го питахме за домочадието, за жена му и за сина му, така и така не личеше да са тук.

Сетне дърводелецът изведнъж се разбърза, пак скочи и каза да го последваме. Прекосихме двора, отидохме до оградата, той дръпна мрежата и излязохме извън двора, в полето, опиращо до къщата му и нагазихме във влажната, на бабуни пръст, по която беше избила зелена трева. Той вървеше напред, сякаш теглеше рало, после спря като закован и замахна с ръка.

И го видяхме, изведнъж го видяхме, чак сега, сякаш току-що беше паднал отгоре. Насред полето лежеше огромен дънер, най-огромният дънер, който можеше да се види на земята, полегнал на една страна, почернял, явно горен в опита на хората да го разсекат и разпарчетосат, но останал цял. Приближихме и го пипнахме с ръце. Беше твърд като скала. Беше огромен. Само океанска вода би могла да го довлече тук. Или като някой метеорит да се беше стоварил от небето.

Застанал до него, дърводелецът изглеждаше много малък. Той прекара разръфания си ръкав през очите и ни махна с ръка да си тръгваме.

––––––––––––––––––––

[1] Деян Енев, „Дърводелецът. Нови разкази”, изд. „Рива”, София, 2017

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБаухаус и духът на времето
Следваща статияКнига за Влюбения и Възлюбения