Начало Идеи Гледна точка Дърводелецът
Гледна точка

Дърводелецът

Деян Енев
13.04.2016
1943

DEnev

„Не е ли Той на дърводелеца син?” Мат. 13:55

По камъните на зида, опасващ двора, от северната страна растеше стар виолетов мъх, някъде течеше вода, всичко беше нацъфтяло. Портата беше масивна и стара, и с едно бутване малкият вратник в нея се отвори и ние влязохме. Постройките вътре бяха няколко, просторни, едноетажни и навсякъде се виждаха плодовете от работата на дърводелеца – големи пънове, полирани и превърнати в кашпи, всякакви започнати и недовършени изделия, коренища, след лека намеса от ръката на майстора заприличали на естествени скулптури, елен с рога, мечешки торс, агънца, едното легнало, а другите две – прави… Дворът беше обширен и вред бяха пръснати тези дървени отломъци, някои, зарязани явно още преди години и вече посивели, други, с пресни следи от работа върху тях. Дърводелецът не се виждаше никъде, но всичко – дърветата, цветята, покаралата трева и пръстта – беше покрито с фин дървесен прах, наслоен от десетилетна работа, който никакви дъждове и снежища не можеха вече да измият.

Най-сетне го видяхме и него, измъти се от едно от помещенията, поостарял от последната среща, но бодър, с посипано с дървесен пепеляк таке и с покрита с фини оранжеви стружки жилетка, вече прокъсана тук-там, втвърдена от наслоенията и станала на броня.

Дърводелецът беше все така тихо радостен, какъвто го помнехме отпреди, тая тиха радост не личеше в чертите на лицето, а по-скоро в очите, в някакви златни искрици вътре в тях и сигурно идваше от заниманията му с дървото, защото дървото е благороден материал и има свойството да облагородява на свой ред майсторите, които се занимават с него. Но и някаква засъхнала печал имаше помежду искрите, каквато не си спомняхме да бяхме видели предишния път.

Той ни показа това-онова из двора, после ни въведе в работилницата, която ни се стори малко прихлупена, мрачна след окъпания от слънцето пролетен двор, вътре нагъсто бяха наредени лъжици, гаванки, бърдучета, паници, хурки, геги, а от тавана и по диреците висяха едри, обрасли с дървесна пепел паяжини,  приличащи на жълти бради.

Не го питахме за домочадието, за жена му и за сина му, така и така не личеше да са тук.

Сетне дърводелецът изведнъж се разбърза, пак скочи и каза да го последваме. Прекосихме двора, отидохме до оградата, той дръпна мрежата и излязохме извън двора, в полето, опиращо до къщата му и нагазихме във влажната, на бабуни пръст, по която беше избила зелена трева. Той вървеше напред, сякаш теглеше рало, после спря като закован и замахна с ръка.

И го видяхме, изведнъж го видяхме, чак сега, сякаш току-що беше паднал отгоре. Насред полето лежеше огромен дънер, най-огромният дънер, който можеше да се види на земята, полегнал на една страна, почернял, явно горен в опита на хората да го разсекат и разпарчетосат, но останал цял. Приближихме и го пипнахме с ръце. Беше твърд като скала. Беше огромен. Само океанска вода би могла да го довлече тук. Или като някой метеорит да се беше стоварил от небето.

Застанал до него, дърводелецът изглеждаше много малък. Той прекара разръфания си ръкав през очите и ни махна с ръка да си тръгваме.

Деян Енев
13.04.2016

Свързани статии

Още от автора