0
1224

Дървото на майка Мария

Всяко дърво в Алеята на праведниците в Яд Вашем в Йерусалим е различно, сякаш дори чисто физически идва да подчертае уникалността на всеки, спасил или жертвал живота си в името на други човешки същества. Неслучайно Яд Вашем означава спомен и памет, „място и име по-добро”, препратка към библейския стих от Исая 56:5.

Също толкова необичайно е и дървото, засадено в памет на жената, за който ще стане дума в следващите редове – православната монахиня майка Мария (Скобцова), канонизирана през 2004 г. от Вселенската патриаршия, обявена за праведник в Израел, доколкото спасява стотици евреи (никой не може да каже точно колко) в Париж по времето на нацизма. В нея сякаш са били изляти в едно множество таланти: поетеса, част от „Сребърния век” на руската поезия в ХХ в., високо ценена от Александър Блок, художник, богослов. Колкото и да изброяваме, със сигурност ще пропуснем нещо от невероятния жизнен път на тази жена, измерващ се само с 53 земни години. Без да забравяме за жестокия финал в женския лагер Равенсбрюк, в чиито пещи завършва тя земния си път на 31 март 1945 г., по-малко от два месеца преди в лагера да дойде освобождението.

Около сетния й миг в Равенсбрюк витаят легенди. Според една от тях майка Мария, както всички я наричат, пришива на дрехата си парцалчето с номера на друга лагеристка, като отива вместо нея в газовите камери. Според друга, тежко болна, тя е била определена за унищожение, след което тялото й изгорено в крематориума.

Ето едно свидетелство, което откриваме в дневника на писателя Жюлиен Грийн (10 юли 1945 г.):

Елен И. дълго ми говори за майка Мария, православна монахиня, живяла във Франция по време на Окупацията. Обичали я като светица. Небрежна във външния си вид, булото й беше „винаги размъкнато”, разказва Елен И. Тя окуражавала и утешавала французойките, подлежащи на депортация. Веднъж една от тях извикала от вътрешността на камиона: „Сигурна сте, че нищо няма да ви се случи и сте щастлива, че не сте на наше място!” Майка Мария отговорила: „Слезте. Ще заема вашето място”. Накарала да свалят французойката и заела мястото й; повече никой не чул нищо за нея”.

Звучи разтърсващо, макар истината за ареста й да е по-различна. За нея може би най-добре свидетелства дървото, засадено в нейна памет в алеите на Яд Вашем. Превито в средата, с четири различни клона, отвеждащи към посоките на света, то сякаш свидетелства за етапите в нейния живот. За онова, което всъщност знаят малцина. Мнозина са чували за майка Мария, за св. Мария Скобцова, за саможертвата и трагичната й гибел, заслонила нейния живот. Ала каква е била самата тя? Кое е било водещото за нея, кое ѝ е давало сила, тласкайки я да върви напред, да бъде такава, каквато е била? От снимките ни гледа добродушна, усмихната жена, типична майка на многодетно семейство, опитваща се да обозре света през големия диоптър на очилата си. И толкоз. А в същото време всеки човек е огледало, в което Бог се оглежда, и едва пълнотата на това отражение пресъздава цялостното начертанието на една съдба, често непонятна за самия него и за останалите.

В случая на майка Мария тази жизнена пълнота е налице. Отделните клони, макар и привидно устремени в различни посоки, водят към един и същ житейски подвиг. Без значение дали става дума за мъченичеството в Равенсбрюк, спасяването на евреите в Париж, за изхранването на руските нищенстващи емигранти, предприето от Елизавета Скобцова още преди монашеското й пострижение, за да стигнем и по-назад – до бунтовните й години в Русия, не само литературни, но и политически (тя е част от левите есери, но никога да приема болшевиките), до лутанията на младата Лиза Пиленко, както е моминската й фамилия.

Между това имаме два брака и три деца – факт, който немалко днешни православни йерарси възприемат като нещо предосъдително за една монахиня. И днес язвителните ѝ критици не ѝ прощават много неща: от цигарата, която съзираме на немалко от снимките ѝ, до собствените ѝ признания, че ѝ се е налагало да не остава до края на неделната литургия, защото е трябвало да се грижи за прехраната на бедстващите в поддържаните от нея приюти. 

Нима това не доказва, питат днешните ѝ злостни критици в Русия, че майка Мария, въпреки жизнения си подвиг (по него никой не спори!), не е била истинска монахиня? Нали изискването на монашеството, за което тя е била благословена в емиграция от западноевропейския митрополит Евлогий, е предполагало тъкмо това: молитвен подвиг. А вместо това тя е била „в света“, тръгвала си е от св. Литургия, за да осигури прехраната на уповаващите се на нейното милосърдие „нищи духом”. И нещо повече, дръзвала е да разбира буквално евангелските слова и да напише следното:

Пуснете зад стените си безпризорните крадльовци, разбийте прекрасния си устав с вихрите на външния живот, снизете си, опустошете се, смалете се – ала колкото и да се смалявате, както и да се опустошавате – едва ли това ще може да се сравни със самоумалението и самоунижението на Христа. Приемете обета за нестежание в цялата му опустошаваща суровост, изпепелете всеки уют, даже манастирския, запалете сърцето си тъй, че то да се откаже от уюта и тогава кажете: „Готово е сърцето ми, готово е”.

Впрочем тъкмо под това заглавие – „Готово е сърцето ми” – на български език излезе томче с текстове на майка Мария, „Омофор“, 2016, чиято премиера е и повод за написването на тези редове.

А иначе, що се отнася до „литургийните ѝ нарушения“, отговорът е съвсем прост – било е военно време. В нейната енория (днес слята с тази на църквата „Св. Серафим Саровски” в 15 парижки район) още пазят като драгоценна реликва някои от тези огромни чували от грубо зебло, които майка Мария сама е мъкнела из метрото и парижките улици, за да изхрани несретниците. Мнозина са я запомнили така: монахиня с очила, помъкнала чувал на гръб, бутайки неизменната си количка.

Начинание, доста по-различно от това да купиш продуктите от близкия супермаркет, както се привижда на някои. С оскъдни средства, молби, а навярно и големи пазарлъци, тя е успявала да изтръгне от „търбуха на Париж”, тогавашните Хали, картофи, зеле и каквото ѝ попадне под ръка, та да може да изхрани нуждаещите се в двата приюта, които е изградила буквално с ръцете си.

И със заеми, разбира се, които комай никога не е успяла да върне на банките. Пари тя никога не е имала, уповавала се е на Божията помощ и нещата все някак са потръгвали. Така е успяла да се нанесе в полусрутения дом на улица „Лурмел” 77, за който е трябвало да плаща наем от 20 000 франка годишно – огромна за времето си сума. Сред обитателите на този дом има две или три монахини; останалите са бездомни, безработни, издирвани от властите хора, наркомани, жени с леко поведение или психично болни.

Близкият приятел на майка Мария, литераторът Константин Мочулски свидетелства: „Майката умееше да прави буквално всичко: да върши дърводелска работа, да боядисва, да шие и везе, да рисува, да зографисва икони, да мие подове, да трака на пишещата си машинка, да пере и сготви обяд, да дои крави, да полива градината. Тя обичаше физическия труд и презираше хората с „бели ръце”. И още една нейна черта: не признаваше законите на природата, не знаеше що е студ, можеше да не спи и да не яде с денонощия, отричаше болестта и умората, обичаше опасността и не знаеше що е страх, ненавиждаше всякакъв комфорт – материален и духовен”.

И най-важното – тя има състрадателно сърце, което не отхвърля никого.

През юли 1942 г., когато в Париж тръгват хайки срещу евреите, майка Мария широко отваря вратите на двата приюта за гонени хора, изработва им фалшиви кръщелни свидетелства и документи. Пред близките си тя споделя (отново по свидетелството на Мочулски): „Няма еврейски въпрос, има християнски въпрос. Нима е непонятно, че това е борба срещу християнството?… Настъпи времето на изповедничеството”.

Гестаповецът Хофман при ареста на монахинята на 8 февруари 1943 г. крясва на майка ѝ София Пиленко: „Зле сте възпитали дъщеря си, на чифутите да помага!”. На което тя отговоря: „Не е вярно, за нея няма „ни елин, ни иудей”, а само човек. Ако ви грозеше беда и на вас би помогнала”. На което майка Мария, със смутена усмивка, отвръща: „Разбира се, че бих помогнала”.

В един по-ранен неин текст – „Картината на света” (днес в ръкописната сбирка на Колумбийския университет), майка Мария настоява, че съдбата на съвременния свят може да се предаде чрез следната приказка – как триглав змей грози пленената от него прекрасна царкиня.

Мощта на дракона е безмерна – той може да задуши царкинята, да сломи прешлените ѝ, да стори с нея, каквото поиска. А тя е невинна и безсилна. Спасителят го няма. Освен ако трите глави на дракона не започнат да се изпояждат помежду си или пък тя не приеме драконовските мерки, не се „одракони“.

Този триглав дракон, според майка Мария, са съвременните тоталитаризми – съветски, италиански и нацистки, а царкинята е самата демокрация.

Ето защо тя бие тревога: „Най-страшното в съвременната демокрация – това е нейната безпринципна принципност, пълната ѝ липса на мъжество… В настоящия си вид тя не е преграда пред всякакви кръвожадни идоли.”

Извор на надеждата майка Мария вижда в очистването, в християнското възраждане, в пробудената съвест, отговорност и вяра на всяко човешко същество.

Максима, очевидно белязала дните ѝ.

За съдбата ѝ в Равенсбрюк и нейната духовна подкрепа към другите затворнички са се запазили немалко спомени. Едни от най-ярките страници за края ѝ са записани от племенницата на генерал дьо Гол – Женевиев дьо Гол: „Майка Мария лежеше между проверките, почти не говореше, потънала бе медитация без край… Лицето ѝ впечатляваше, не заради променените си черти – бяхме свикнали с това – а заради концентрирания израз на съкровено страдание. То носеше вече стигматите на смъртта”.

На Разпети петък – март 1945 г. – настъпва развръзката. Отец Сергей Хакел пише: „Пристигат камионите. Нареждат на майка Мария да свали очилата си. Тя протестира, заявява, че нищо не вижда без тях. Отнемат ѝ ги насила. И в навечерието на Пасха я вкарват в газовата камера”.

Това е земният ѝ край.

Паметта за нея обаче просиява.

И дървото на майка Мария продължава да дава филизи.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияТрънливият път на българския филм
Следваща статияДуми за Леон Даниел