0
532

Дъска по мокрия пясък

Екатерина Григорова, „Дъска по мокрия пясък”, изд. „Ерго”, 2014 г., художник Иво Рафаилов

ekaterina1Така се нарича втората стихосбирка на Екатерина Григорова, издадена от „Ерго”, издателството, което през последните няколко години в своята поредица „Нова българска лира” представи няколко много интересни, силни, провокативни дори  поетически книги. Сред тях са „В процепа на хоризонта” на Палми Ранчев, „Покана за баща” на Димана Иванова, „Й” на Йорданка Белева, „Фи” на Владислав Христов, „Частите на тялото” на Яна Пункина.

„Дъска по мокрия пясък” е втората стихосбирка на Екатерина Григорова, преподавател по новогръцки език, преводач, автор на поезия. Първата – „Фарадеев кафез”(изд. „Жанет 45”) й носи наградата за поезия от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” и номинация за Националната литературна награда „Памет”.

Всеки изкушен от поезията, възприемащ я не само като спонтанна импресия, емоционално споделяне, докосваща по-скоро емоциите, ще хареса тази книга. Аз самата, признавам, прочетох по-ранни стихове на Екатерина Григорова сега, след нейната „Дъска по мокрия пясък”. Респектиращо ерудирани стихове, оставящи обаче този плътен културен пласт някак под повърхността. Има една особена сдвоеност между всекидневната лекота и онази другата, „непосилна”, която може да се открие в стихотворенията на поетесата, има явни и скрити културни препратки към други литературни светове. Понякога поетическата мисъл сякаш „се счупва”, взривява се някак отвътре, чрез образ, свъртане на „разказа” в необичайна посока. Читателят направо се „стряска”, неочаквано изправен пред парадоксален, а и абсурден образ, който сякаш случайно е попаднал там, в този стих, но накрая се оказва толкова на място, своеобразен крепител на цялото.

Умна поезия от умен поет, разнообразна, неподредима, не осигуряваща спокойствие, но умиряваща с мъдрост, поезия, която е високо предизвикателство и за читатели и за критика.

Слънце

Загубата на самообладание не ни насочва
правилно.
Нито обвиненията, нито страстта,
която записваме с името на друга любов.
Нашето спасение не е да се разберем
един друг, а да разберем как грохотът
на света не може да попречи да се чуваме,
да оцветим сенките на
пролетния рай – те ни държат в
ръка и никога самотата ни не е забравена.
С нея криволичи и другата,
запленена от формата на камък или вълнà.
А още по-долу – в съвършено отстояние
от света – залязва общото слънце.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статия„Пътят” на Николай Майсторов
Следваща статияНа Русия й е нужен нов Петър I