В планината зимата идва рано. По-рано, отколкото в подножието. Или в клисурата, в каквато се е поместило моето село Бързия. Преди Девети така се е и наричало – Клисура, но революционната работническо-селска власт променя името му. Кръщава го на реката, която го сече на две половини. Вероятно не е искала да повтаря името на онази другата Клисура, средногорската, героичната. Защото Бързия не е героично село, напротив. Създадено е някъде през турско, в началото на владичеството. XV век. Назовали го Дервент, което значи проход. Заради Петроханския проход, който предците ми трябвало да пазят. И го пазили, ревностно. Даже, за срам, гонили са четата на Панайот Хитов – същата, чийто знаменосец бил Васил Левски. През нашия Балкан поборниците се упътили към Сръбско, хайката бъхтела по петите им. Не ги стигнала. Но може би заради този позорен къс история ни отнемат името Клисура. Не ни се е полагало, не сме приличали ние на „пустите клисурци“…
Тъй е то, в България революционното е винаги с предимство. Като за революционно минава и всяко престъпване на норми и правила. По-симпатични са ни нарушителите, не онези, които си вършат работата. Те са смотаняци и ахмаци…
Моите съселяни не се имат за смотаняци, нито за ахмаци, но са си дервентджии отвсякъде. Дервентджиите, известно е, се ползвали с привилегии от османската власт. Най-важната – данъците: плащали само джизието, задължителен за неверниците, от други налози били пощадени. Имали право да носят оръжие, а – доколкото са ми разправяли местни краеведи, в селото не можело да се влиза на кон – трябвало да слезеш и пешком да го водиш за юздата. Дори съм чувал, че нощно време – за да не чаткат подкованите копита, ги обвивали с плат, ама истина ли е, не ли – не се наемам да река. Във всеки случай от южната и северната страна на Петрохан има две села, които вероятно са се ползвали от такъв облагодетелстван статут – откъм София е Гинци, разположено на 6 км от прохода, откъм Берковица е Бързия, на 18 км. Берковица е била важен град в империята, център на кааза, където мюсюлманите осезаемо преобладавали: в регистър от края на XVI век (1595 г.) са преброени 212 правоверни семейства, 14 християнски и 10 цигански. Иначе казано, някогашните бързийски дервентджии са пазили не само прохода, но и този значим османски град, който води началото си още от римско време. Но са стоели настрана от него, вардели са се. Подозрителни и мнителни. Досега. Не са общували много и с околните селища. В характера им се е запазило – по-дръпнати са, не обичат много-много да се омесват с външни. Преди години в Бързия опита да се засели циганско семейство, обаче не се получи – след някой и друг месец напуснаха. Не знам точната причина, но че е имало прояви на неприязън съм почти сигурен…
Има го този момент в българското село – другоселците не ги обичат. Справка Йовков.
Ала със своите сме ОК, догаждаме се. Разбира се, има съперничества, не е като да няма, ама не кръвни. Някога бяха спортни: в детството ми си спретвахме отбори по махали и си уреждахме състезание по футбол. 5–6 отбора. Срещахме се на импровизирани терени по поляните, ние домакинствахме в местността „Негулица“. По два камъка за вратите и мачът готов. Големите съперници бяхме ние и тия от Долната махала. Нашият отбор представляваше махалата Лѝпа, с ударение на първата сричка. Това е влияние от сръбския: съседите са наблизо, трябва само връх Ком да прескочиш. Мои роднини го правеха, но в обратна посока: имах леля, която живееше в Бърля, село на има-няма два километра от границата. Идваха в края на лятото за събора, празнуван винаги на Голяма Богородица (по стар стил на 28 август). Гледаха овце и пресичаха планината с коне. Много обичах, когато идваха, и се вълнувах от нетърпение да закарат конете горе на ливадата на Бръдо, да ме качат на гърба им и да ме учат да яздя. И ми се смееха, когато възсядах коня на обратно. Първоначално го правех често: обърквах краката – на стремето трябва да сложиш левия, не десния. А аз десничар, все с десния настъпвах. Но се научих, отдавна не съм бъркал. Е, отдавна и на кон не съм се качвал, само на обществен транспорт… Трамвай вместо кон – прогресът си казва думата, ще каже някой. Аз обаче не съм докрай сигурен за прогреса…
Ако има нещо, което съвременният начин на живот изряза съкрушително, това е връзката с природата, с животните, с живия живот. Бях преди време стреснат да узная, че има вече пораснали деца, които никога не са виждали жива кокошка, крава, коза, овца… Но как ги разпознават по анимациите – чудя се?!
През зимата не си спомням роднините ми да са пресичали планината. Опасно е. Преспи, навявания, паднали дървета, не може да се мине. Но пък ние, децата – вече в почти тийнейджърска възраст, не се бояхме: от къщи се запасявахме с буркани с месо и тръгвахме към гората. Колкото по-голям сняг, толкова по-добре; случвало се е да газим до кръста. Намираме уютно местенце, утъпкваме снега, събираме дърва – винаги си носехме малко бензин, че те мокри, трудно се палят, стъкваме огън и мятаме вътре късовете месо. Истинска романтика – пламъците греят, на жарта цвърчат мръвките, пък ако някой се бе изхитрил, отпивахме и от бутилката с вино. Не обаче това непозволено действие, колкото приказката, която вървеше, превръщаше тези мигове в незабравими. За какво ли не сме говорели, включително за книги, между другото, но момичетата бяха най-първа тема. Споделяхме преживелици, акъл си давахме как да стане заварката. Повече фантазии, разбира се, не бяхме префинени донжуани. Но усещането, че сме без надзор, без досадни дидактики и поучения – това най-силно ни теглеше към гората. Чувството за свобода сиреч…
На село зимата не пее зла песен, пее по-скоро мечтателна. Само в града зимата е беля, когато кърши клонове и троши автомобили…
Чувството за покой. Зимата на село е особен период, повече летаргичен, отколкото активен. Неслучайно, мислил съм си, точно по това време се правят сватби, кръщенета, други празненства – да се събуди народът, да не изпадне в тежка просъница. Разбира се, в годините на социализма, когато хлябът се изкарваше не толкова от земята, колкото от разни длъжности, нямаше видима неподвижност, животът в бавен ритъм продължаваше. Застиваше обаче, когато спреше токът: Бързия е част от водната каскада „Петрохан“, но въпреки това електричеството прекъсваше често. Вкъщи намирахме различни начини, за да се справим с тъмното: разказвахме си приказки, задавахме си гатанки, пеехме. Още си спомням газеничето със стъкленото шише, което все пак доставяше някаква мъждива светлинка. Оттогава ми е останало удоволствието от миризмата на газ – свързвам я с уют, със семейство, с някаква задружност, която, наистина, е предизвикана от липса, но в същото време не се тюхкаш кахърен заради тази липса, а намираш начин да я компенсираш. Та и на това ме научиха тъмните дни в Бързия – че светлината винаги пристига…
В планината зимата идва рано. И късно си отива. Но пък оставя след себе си топъл дъх…
