0
850

Дъщерята на Сталин

Откъс от книгата на Роузмари Съливан, издадена от „Изток-Запад“

 

 

Роузмари Съливан започва своя разказ за съдбата на Светлана Алилуева с въпроса: „Какво означава да се родиш дъщеря на Сталин?“. По думите на самата Светлана: ако си дъщеря на Сталин, „всъщност вече си мъртва. Животът ти вече е свършил. Не можеш да живееш свой собствен живот. Не можеш да живееш никакъв живот. Съществуваш единствено спрямо едно име.“
Светлана, която умира през 2011 г. в Съединените щати като американската гражданка Лана Питърс, живее дълъг, необикновен и бурен живот, но никога не успява да избяга от сянката на диктатора – своя баща Йосиф Сталин.
С помощта на материали от архивите на ЦРУ и КГБ, извадки от писма, статии и многобройни интервюта, канадската писателка Роузмари Съливан грижливо документира нейния живот, епохата и личността ù.
„Дъщерята на Сталин“ бе определена от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ като една от най-забележителните книги през 2015 г.

„Дъщерята на Сталин“, Роузмари Съливан, изд. „Изток-Запад“, 2017 г., превод от английски Юлия Гешакова.

Предисловие

Какво означава да се родиш дъщеря на Сталин, цял живот да носиш бремето на това име и никога да не се освободиш от него? В СССР Сталин е легенда. Той е Вождът, върховният ръководител, който превърна Съветския съюз в свръхсила и спечели войната срещу нацистите. Но за милионите негови съветски жертви той е човекът, отговорен за Терора и за печално известния ГУЛаг. На Запад той е демонизиран като един от най-жестоките диктатори по света. Колкото и да се опитва, Светлана Алилуева никога не успява да се отърси от сянката на Сталин. С отчаяние тя споделя: „Където и да отида, независимо дали в Австралия или на някой остров, аз винаги ще бъда политически затворник на бащиното си име.“ В СССР животът ѝ е низ от мъчителни загуби. Майка ѝ, Надежда Алилуева, се самоубива, когато Светлана е едва на шест и половина години. По време на чистките през Големия терор в края на 30-те години Сталин не пощадява семейството си. Любимите ѝ леля Мария и чичо Александър Сванидзе, братът и снахата на първата съпруга на Сталин, са арестувани и разстреляни като врагове на народа; техният син Джоник – неин приятел от детинство – изчезва. Чичо Станислав Реденс, за когото е омъжена сестрата на майка ѝ Анна, също е разстрелян. Чичо Павел, братът на майка ѝ, не издържа на мъката и умира от сърдечен удар. Когато Светлана е едва на седемнайсет, баща ѝ изпраща Алексей Каплер – нейната първа любов – за десет години в ГУЛаг. Нацистите убиват доведения ѝ брат Яков във военнопленнически лагер през 1943 г. По време на вълната от репресии през 1947 г. и 1948 г., известни като „борба срещу космополитизма“, сестрата на майка ѝ, Анна, и вдовицата на Павел, Женя, са осъдени на седем години строг тъмничен затвор. Дъщерята на Женя, Кира, също е хвърлена в затвора и по-късно изпратена в изгнание.

Нещастията продължават за Светлана и след смъртта на баща ѝ през 1953 г. По-големият ѝ брат, Василий, е арестуван и през 1962 г. умира от алкохолизъм. Приятелите ѝ литератори през 60-те години са изпратени в трудови лагери. Когато Светлана най-сетне намира покой в изпълнената с обич връзка с Браджеш Сингх, властите ѝ отказват правото да се омъжи за него, макар след смъртта му да ѝ разрешават да отнесе праха му в Индия.

В средата на живота си, на четирийсет и една години, Светлана Алилуева изведнъж решава да избяга. Вечерта на 6 март 1967 г. влиза в американското посолство в Делхи и иска убежище. Това е опит да избяга и от миналото си и да намери свободата, от която е лишена в Съветския съюз, където по думите ѝ с нея се отнасят като с държавна собственост. Първоначално Държавният департамент отказва да я допусне в Съединените щати, опасявайки се, че бягството ѝ ще усложни отношенията с Москва. Светлана е принудена да чака в Швейцария, докато дипломатите се опитват да намерят страна, готова да я приеме.

Когато най-сетне пристига в Съединените щати с туристическа виза, американците я посрещат като най-знаменития невъзвращенец от Страната на Съветите. Скоро става невъзвращенка милионер – „Двайсет писма до един приятел“, мемоарите, които е написала през 1963 г. и е успяла да изнесе от Съветския съюз, ѝ донасят 1,5 милиона долара. Но на нея ѝ е чужда стойността на парите: голяма част от богатството си раздава, а останалото скоро загубва, тъй като се поддава на манипулациите на Олгивана Райт, вдовицата на Франк Лойд Райт, която я подмамва да се омъжи за Уесли Питърс, главния архитект на създадената от Райт фондация „Талиесин“. На четирийсет и пет години Светлана ражда дъщеря на Питърс, Олга, която става нейната утеха. Когато е напуснала Съветския съюз, тя е изоставила 21-годишния си син Йосиф и 16-годишната си дъщеря Катя и поради интригите на КГБ няма никаква връзка с тях цели петнайсет години.

Лаконичният хумор винаги e помагал на Светлана. Понякога тя казва: „Вече не храня приятната илюзия, че мога да се освободя от клеймото „дъщерята на Сталин“… Човек не бива да съжалява за съдбата си, но аз съжалявам, че майка ми не се е омъжила за дърводелец.“ През повечето от четирийсет и петте години, прекарани на Запад, Светлана живее като скитница; мести се от едно място на друго над трийсет пъти и дори за кратко се връща в Съветския съюз.
Някои я наричат „неуравновесена“. Историкът Робърт Тъкър отбелязва, че „въпреки всичко в известен смисъл тя приличаше на баща си“.
Всъщност поразително е колко малко Светлана прилича на баща си. Тя не вярва в насилието. Тя притежава издръжливостта на авантюрист, жажда за живот и изненадващ оптимизъм, въпреки че жизненият ѝ път преминава през най-жестоките престъпления на ХХ в. и тя е принудена да опознае тъмната страна на човешкия живот така, както малцина я познават. Разкъсвана между Изтока и Запада в битките им за надмощие по времето на Студената война, тя не среща разбиране нито в единия, нито в другия свят. Налага ѝ се бавно да привикне към западния начин на живот и този процес е една увлекателна и същевременно тъжна история.
За Алилуева е също толкова трудно, колкото и за всички останали, да обясни действията на баща си. Отношението ѝ към Сталин е изтъкано от противоречия. Тя безрезервно осъжда престъпленията му, но в детските ѝ спомени той си остава любящият баща – поне до известно време. Опитва, но рядко успява, да си обясни какво мотивира жестокостта му. „Не вярвам някога да е изпитвал угризения на съвестта; не мисля, че някога е изпитвал. Но не беше щастлив, въпреки че постигаше предела на желанията си, като убиваше много хора, други смазваше, а на някои печелеше възхищението.“
Но същевременно тя предупреждава, че да смятаме Сталин просто за чудовище би било непоправима грешка. Въпросът е какво в личния живот на човека и в определена политическа система предначертават една такава съдба. Светлана Алилуева неизменно твърди, че баща ѝ никога не е действал сам. Той е имал хиляди съучастници.
Светлана се е надявала, че на Запад ще успее да се утвърди като писател и ще намери човека, с когото да сподели личния си живот. Въпреки храбрите си усилия смята, че се е провалила, но други не мислят така. Удивителното е, че изобщо е оцеляла.

Въведение

Бягството

В 7 ч. на 6 март 1967 г. едно такси спира пред отворените порти на американското посолство на „Шантипат Авеню“ в Делхи. Под зоркия поглед на индийския полицай таксито бавно се изкачва по виещата се нагоре алея. Погледът на пътничката на задната седалка се плъзга по огледалната повърхност на голямото кръгло езеро, спокойно в гаснещата светлина. Няколко патици и гъски все още се поклащат между струите вода, които се издигат над повърхността му. Фасадата на посолството е плетеница от бетонни конструкции, което ѝ придава изящество и лекота. Жената си мисли колко много се различава тази постройка от студената, казионна сграда на съветското посолство, което току-що е напуснала. Такава, очевидно, е Америка.
Светлана Алилуева се изкачва по широките стъпала и вперва поглед в американския орел, изобразен върху остъклената врата. Всички решения в живота си е вземала, без много да се замисля. Знае, че прекрачи ли този праг, с предишния ѝ живот ще е завинаги свършено. Не се съмнява, че гневът на Кремъл скоро ще се стовари върху главата ѝ. Чувства се окрилена, но и много изплашена. Взела е най-важното решение в живота си: избягала е, но няма представа какво я очаква. Не се поколебава и, стиснала куфарчето си в ръка, натиска звънеца.
Дани Уол, дежурният морски пехотинец, отваря вратата. Поглежда дребната жена пред себе си: жена на средна възраст, добре облечена, с нищо не бие на очи. Готви се да ѝ каже, че посолството вече е затворено, когато тя му подава паспорта си. Уол пребледнява. Прави ѝ път да влезе, заключва вратата и я отвежда в малка съседна стаичка. После се обажда по телефона на Робърт Рейл, втори секретар в посолството, който отговаря за „нечаканите гости“ – невъзвращенците. Рейл не е у дома, но когато се обажда след няколко минути, Уол му съобщава тайния код, с който го уведомява, че в посолството има съветски дезертьор. Това е последното, което Рейл е очаквал да се случи в онази тиха вечер в индийската столица.

Когато пристига в посолството в 7,25 ч., Рейл е заведен в стая, където някаква жена разговаря с консула Джордж Хюи. Когато Рейл влиза, тя се обръща към него направо с думите: „Сигурно няма да ми повярвате, но аз съм дъщерята на Сталин.“
Рейл гледа скромната, привлекателна жена с червеникава коса и бледосини очи, вперила поглед в него. Не отговаря на представата му за дъщерята на Сталин, макар че не би могъл до каже как всъщност си я е представял. Подава му съветския си паспорт и той веднага вижда името: Светлана Йосифовна Алилуева. Бързо прехвърля наум възможностите. Може да е подставено лице от руснаците, може да е агент на контраразузнаването, може да е просто смахната. Джордж Хюи смутено пита: „Казвате, че сте дъщерята на Сталин? На онзи Сталин?“
Тъй като отговаря за „нечаканите гости“ от съветския блок, Рейл трябва да установи самоличността ѝ. След кратък разговор се извинява и отива в центъра за свръзка на посолството, откъдето се обажда във Вашингтон. Иска да му изпратят всички материали за Светлана Йосифовна Алилуева. Час по-късно идва отговорът: „Няма такива.“ Във Вашингтон не знаят нищо за нея – няма данни в ЦРУ, няма данни във ФБР, няма данни в Държавния департамент. Американското правителство дори не знае, че Сталин има дъщеря.
Докато чака отговор от Вашингтон, Рейл разпитва Светлана. Как е попаднала в Индия? Отвръща му, че е напуснала Съветския съюз на 19 декември с необичайна мисия: съветското правителство ѝ е издало специално разрешение да замине за Индия, за да разпръсне праха на „съпруга“ си, Браджеш Сингх, над река Ганг в родното му селце Калаканкар, в щата Утар-Прадеш – така, както повелява индуистката традиция. С горчивина добавя, че тъй като Сингх бил чужденец, Алексей Косигин, председателят на Съвета на министрите, лично отхвърлил нейното искане да ѝ разрешат да се омъжи за него. След смъртта на Сталин обаче ѝ разрешили да отнесе праха му в Индия. През трите месеца след пристигането си тя се влюбила в страната и поискала да ѝ разрешат да остане. Отказали ѝ. „В Кремъл ме смятат за държавна собственост – добавя тя с омерзение. – Аз съм дъщерята на Сталин!“ Казва на Рейл, че под съветски натиск индийското правителство отказало да продължи визата ѝ. Омръзнало ѝ да гледат на нея като на „национална реликва“. Нямало да се върне в СССР. Поглежда решително Рейл и добавя, че е дошла в американското посолство да поиска от правителството на САЩ политическо убежище.
Единственото заключение на Рейл до този момент е, че тази изключително спокойна жена вярва в думите си. Незабавно осъзнава политическите последици, ако онова, което тя твърди, е вярно. Ако наистина е дъщерята на Сталин, тя е един вид „кралска особа“ в СССР. Бягството ѝ щеше да нанесе силен психологически удар на съветското правителство и то щеше да направи всичко възможно да я върне обратно. Американското посолство щеше да се озове в центъра на политически ураган.
Рейл е все така подозрителен. Пита я защо не се казва Сталина или Джугашвили, фамилното име на баща ѝ. Тя му обяснява, че през 1957 г. е променила името си от Сталина на Алилуева, моминското име на майка ѝ Надежда – нещо, на което всяка гражданка на Съветския съюз има право.
Тогава Рейл я пита къде е отседнала. „В дома за гости на съветското посолство“, отвръща му тя – само на няколкостотин метра от американското посолство. Как е успяла да се измъкне, без да я забележат? „Тази вечер има голям прием за гостуваща съветска военна делегация, а всички останали празнуват Международния ден на жената“, отвръща му тя. След това я пита след колко време предполага, че ще забележат отсъствието ѝ. Вероятно едва след около четири часа, обяснява тя, тъй като всички ще са пияни. Всъщност вече би трябвало да е в дома на Т. Н. Каул, бившия посланик на Индия в СССР. Изведнъж я обзема паника: „Трябва да се обадя на дъщеря му, Приити, да ѝ кажа да не ме чакат.“
За Рейл това е начин за проверка. „Добре, нека аз да ви набера номера“, казва той. Намира номера, набира го и ѝ подава телефона. Чува я да обяснява на Т. Н. Каул и на дъщеря му, че я боли глава и няма да отиде на вечеря у тях. После любезно се сбогува и с двамата.
След това подава на Рейл измачкан куп листове хартия. Това е ръкописът на руски на „Двайсет писма до един приятел“, а самата тя е посочена като автор. Обяснява, че това са личните ѝ спомен за детството, прекарано зад стените на Кремъл. Индийският посланик Каул, с когото двамата с Браджеш Сингх се сприятелили в Москва, успял да го изнесе от Съветския съюз преди малко повече от година. Върнал ѝ го веднага щом пристигнала в Делхи. Рейл не може да повярва на ушите си: дъщерята на Сталин е написала книга. Какво ли разказва за баща си? Пита я може ли да направи копие на книгата и Светлана се съгласява.
Следвайки съветите на Рейл, Светлана пише официална молба за предоставяне на политическо убежище в Съединените щати и я подписва. Рейл я предупреждава, че не може да ѝ гарантира успех, и Светлана, с присъщата си политическа прозорливост, отговаря, че „ако Съединените щати не могат или не искат да ѝ помогнат, надали друга страна с дипломатическо представителство в Индия ще го направи“. Твърдо е решена, че няма да се върне в Съветския съюз, и следователно единствената алтернатива би била да разкаже пред журналисти историята си „изцяло и без задръжки“, с надеждата, че ще спечели обществена подкрепа в Индия и в Съединените щати. Евентуален отказ да се помогне на дъщерята на Сталин не би бил посрещнат добре в САЩ – Светлана много добре знае как действа политическата манипулация. Цял живот се е учила на това.
Рейл завежда Светлана в стая на втория етаж, предлага ѝ чаша чай и я съветва да напише декларация, в която накратко да разкаже биографията си и да обясни защо е напуснала Съветския съюз.
После отново я оставя сама под предлог, че трябва да се посъветва с началниците си.

В онази нощ американският посланик, Честър Боулс, лежи болен вкъщи и Рейл отива пеша до резиденцията му, придружен от началника на службата на ЦРУ към посолството. По-късно Боулс ще признае, че не искал да се срещне лично със Светлана, защото се опасявал, че е просто някоя смахната. В присъствието на Ричард Селест, специалния помощник на Боулс, служителите на посолството обсъждат ситуацията. Знаят, че не разполагат с достатъчно време, за да установят истинността на разказа на Светлана, преди руснаците да забележат отсъствието ѝ. Боулс е убеден, че Съветският съюз има толкова силно влияние върху правителството на Индия, което снабдява с военно оборудване, че ако разберат, че Светлана е в американското посолство, индийците веднага ще поискат да им бъде предадена. Ето защо посолството трябва да я измъкне от страната.
В 9.40 ч. във Вашингтон е изпратена втора спешна телеграма с повече подробности, в която се отбелязва, че Светлана разполага с четири часа, преди отсъствието ѝ от съветското посолство да бъде забелязано. Телеграмата завършва с думите: „Ако не получим други указания, ще се опитаме да качим Светлана на полет №751 до Рим на авиокомпания „Куантас“, излитащ от Делхи в 19.45 ч. по Гринуич (01.15 ч. местно време).“ Единайсет минути по-късно от Вашингтон потвърждават, че телеграмата е получена.
Служителите на американското посолство обсъждат възможностите, с които разполагат. Могат да откажат да помогнат на Светлана и да ѝ кажат да се върне в съветското посолство, където отсъствието ѝ вероятно все още не е забелязано. Но тя е дала ясно да се разбере, че ще се обърне към международната преса за съдействие. Могат да я задържат в официалната резиденция на посланика или в канцеларията на посолството, да уведомят индийците, че е поискала политическо убежище в Съединените щати, и да изчакат решението на съда. Проблемът в този случай би бил, че индийското правителство може да се опита да върне Светлана със сила. И накрая, посолството би могло да се опита да я измъкне тайно от Индия. Нито един от тези варианти не им харесва.
Фактът, че Светлана държи в ръцете си своя съветски паспорт, се оказва решаващ. Това е безпрецедентно. В чужбина паспортите на съветските граждани винаги се конфискуват и им се връщат едва след като се чакат на самолета, който ще ги върне у дома. По-рано следобед съветският посланик в Индия И. А. Бенедиктов е дал прощален обяд за Светлана. Напрежението по време на обяда било осезаемо. Бенедиктов бил изключително ядосан на Светлана за това, че е останала в Индия много по-дълго, отколкото ѝ позволява едномесечната ѝ виза, и Москва вече настоявала да бъде върната. Алилуева компрометирала кариерата му и трябвало да се качи на самолета за Москва на 8 март.
„Е, щом трябва да замина, къде е паспортът ми“, попитала тя.
Бенедиктов изръмжал на помощника си: „Дайте ѝ го.“ В този случай Светлана доказва, че неслучайно е дъщеря на Сталин: когато иска нещо, никой не може да ѝ откаже. Бенедиктов допуска огромна грешка, за която ще заплати по-късно. За съветските власти Светлана е най-знаменитата личност, напуснала страната.

От леглото си, болен, Честър Боулс взема решение: с редовните си индийски документи и със съветския си паспорт Светлана може открито и легално да напусне Индия. Боулс нарежда в паспорта ѝ да бъде поставена туристическа виза, валидна шест месеца. Пита Боб Рейл готов ли е да я придружи, когато отпътува от Индия. Рейл се съгласява и служителите се връщат в посолството.
Часът е 11.15. Докато се готвят да тръгнат за летището, Рейл се обръща към Светлана: „Наистина ли сте наясно какво правите? Изгаряте всичките си мостове.“ Моли я да премисли всичко внимателно. Светлана отвръща, че вече е имала достатъчно време за размисъл. Рейл ѝ дава 1500 долара от безотчетните средства на посолството, за да ѝ е по-лесно, когато пристигне в Съединените щати.
Рейл се обажда на жена си Рамона, за да ѝ каже да му приготви куфар с най-необходимото за няколкодневно пътуване и да го чака след час на летище „Палам“. Не ѝ казва къде заминава. След това отива до гишето на „Куантас Еърлайнс“ и купува два билета първа класа за Съединените щати без определена дата, с прекачване в Рим. Не след дълго се присъединява към другите американци на летището – на полупразния терминал вече са се събрали десетина служители на посолството, но само двама седят редом със Светлана.
Светлана минава лесно през индийския митнически и паспортен контрол и след пет минути, с редовна индийска изходна виза и с туристическата си американска виза, вече е до Рейл на изхода за заминаващите с международни полети. На въпроса му дали се притеснява отвръща с усмивка: „Съвсем не“. Тази реакция е типична за нея. Светлана по дух е авантюристка. През целия си живот взема съдбовни решения спонтанно, а после сякаш с опиянение приема последствията. Винаги казва, че любимият ѝ роман от Достоевски е „Картоиграч“.
Макар външно спокоен, самият Рейл е много притеснен. Убеден е, че щом открият отсъствието ѝ, руснаците непременно ще поискат тя да им бъде предадена. Открие ли я на летището, индийската полиция ще я арестува и той ще е безсилен да ѝ помогне.
Знае, че евентуалните последствия за нея биха били изключително тежки. Смъртната присъда би била съвсем в стила на някогашния сталински режим, но баща ѝ е мъртъв от четиринайсет години.
Въпреки това съветското правителство наказва сурово бегълците и не е изключено да я хвърлят в затвора. Рейл вероятно си е мислел за неотдавнашните процеси срещу писателите Андрей Синявски и Юлий Даниел. През 1966 г. те са осъдени за „антисъветска“ пропаганда и изпратени в трудови лагери и по онова време все още гният там. Кремъл едва ли би си позволил публичен процес срещу Светлана, но тя би могла да изчезне зад мрачните стени на някоя психиатрична клиника. Светлана също вероятно си е мислела за това. Синявски е неин близък приятел. Тя знае, че ако я арестуват, в най-добрия случай повече никога няма да ѝ позволят да излезе от Съветския съюз.
Самолетът на „Куантас“ за Рим пристига навреме, но облекчението на Рейл преминава в ужас, когато съобщават, че полетът ще закъснее поради техническа повреда. Двамата със Светлана седят в зоната за заминаващи и чакат, а минутите се превръщат в часове.
За да не се поддаде на изострящото се безпокойство, Рейл става от време на време да погледне таблото за пристигащи полети. Знае, че редовният полет на „Аерофлот“ от Москва пристига в 5 ч. и голяма делегация от съветското посолство винаги идва да посрещне дипломатическите куриери и други важни особи. Служителите от „Аерофлот“ вече отварят гишето си. Точно тогава най-сетне обявяват полета за Рим и в 2.45 ч. самолетът на „Куантас“ е във въздуха.

Когато те вече са на път, в американското посолство в Делхи пристига телеграма относно „невъзвращенката“. Във Вашингтон Доналд Джеймисън, служител на ЦРУ за връзка с Държавния департамент, е уведомил Фой Колър, заместник на държавния секретар, за ситуацията. Реакцията на Колър била смайваща. „Кажете им да изхвърлят тази жена от посолството. Да не ѝ се оказва никаква помощ“, избухнал той. Колър до неотдавна е бил посланик на Съединените щати в СССР и смята, че лично е поставил началото на известно затопляне в отношенията със Съветите. Не желае бягството на дъщерята на Сталин, още повече в навечерието на петдесетата годишнина от болшевишката революция, да размъти водите. В посолството прочитат телеграмата, с която се отхвърля искането на Светлана за политическо убежище, и веднага изпращат отговор: „Късно е. Заминаха. Вече са на път за Рим.“
Служителите са пропуснали да проверят дали самолетът на „Куантас“ наистина вече е излетял. Ако бяха разбрали, че Светлана и Рейл са чакали почти два часа на летището и е можело да бъдат върнати, Светлана щеше да бъде закарана обратно в посолството и „изхвърлена“. Животът ѝ щеше да премине по съвсем различен начин. Но животът на Светлана като че ли винаги е висял на косъм и шансът или съдбата я тласкат ту в една, ту в друга посока. Понякога тя сама се нарича циганка. Дъщерята на Сталин живее цял живот в сянката на бащиното си име и никога не успява да намери спокоен пристан.

–-

Глава 36

Окончателното завръщане

Светлана с радост се връща в Спринг Грийн. Вече е на седемдесет и една години и има чувството, че кръгът се е затворил: твърди, че повече никога и никъде няма да ходи. Казва, че годините, прекарани в Англия, са били „пълна загуба на време“ – но после я обзема носталгия. Както винаги, сякаш трябва изцяло да се отърси от миналото, за да може след това да се върне отново към него и сред неговите отломки да открие добрите спомени.
Олга е купила къщата, където някога е живяла под наем, и на горния етаж е настанила наематели, за да изплаща ипотеката. Украсила е дома си с индийски и тибетски тъкани и статуи. Майката, дъщерята и две котки ще отпразнуват заедно Деня на благодарността и Коледа. Светлана пише на Мери Бъркет, че сега Олга е нейният „покровител, приятел и всичко останало“. Тя е изцяло в „младите ръце“ на дъщеря си, но чувството е непривично: „Аз обичам да съм независима.“ Както винаги, тя е емоционално раздвоена – иска изцяло да се подчини на друг и същевременно сама да си е господар. Старае се да не критикува Олга. Изпраща на приятелите си снимки от река Уисконсин с потъналите в цвят острови и особено от любимото си местенце – пристана „Орион“. Уверява ги, че се чувства добре в Спринг Грийн.

Животът продължава така четиринайсет месеца, докато накрая и Олга, и Светлана разбират, че макар да не искат да го признаят, пропастта между две жени – на двайсет и седем и на седемдесет и две години – е твърде голяма. Светлана се оплаква на стария си приятел Боб Рейл, че Олга води бурен живот, като баща си обича компаниите и шумната музика (която Светлана не понася). С широко отворените си врати домът приличал на железопътна гара.
За Олга тези четиринайсет месеца са тежки. „Тя бе моята „стара“ майка – тя остаряваше, но аз какво можех да направя? Ставаше все по-стара и все по-мъдра, а аз бях млада“ Олга скоро разбира, че колкото и да обича майка си, не могат да живеят заедно. Въпреки това сърцето ѝ понякога се къса от жалост: „Според мен за нея бе просто трудно да живее. Майка ми това не го умееше – тя не живееше, тя оцеляваше.“
Като всеки американец на напреднала възраст, който е плащал данъци и отговаря на изискванията, Светлана по това време вече има право на помощ по Програмата за социално обезпечение.
След като получава съгласието на дъщеря си, през февруари 1999 г. тя постъпва в старчески дом. Както сама казва: „Трябва да намеря начин да бъда щастлива там, където съм.“ Остават ѝ книгите, радиото, посещенията на дъщеря ѝ и неколцина добри приятели.

Елизабет Койн, която ѝ е помагала при отглеждането на Олга преди толкова години и на която тя е подарила талиесинското пиано, е загинала трагично при автомобилна катастрофа, но децата ѝ, Майкъл Койн и Кейти Росинг, си спомнят с топло чувство за Светлана. За тях Светлана е просто Лана: „Нямаше значение кой е бил баща ѝ.“
Кейти Росинг отделя много време за Светлана, защото е трогната от непринудените ѝ отношения с Дженифър, нейната вече пораснала дъщеря, която е инвалид. „Дъщеря ни беше нещо като радар. Мисля, че бе родена с това качество: умееше да разпознава кой е искрен и кой не, а Лана притежаваше същото умение.“ Лана обича да обикаля магазините за вещи втора ръка с Кейти и често купува дребни подаръци за дъщеря ѝ. Винаги казва: „Вземи това за Джени.“
В началото на 2001 г. Олга заминава на Западното крайбрежие, където иска да работи и да се дипломира като счетоводител. Светлана е отчаяна, не знае как ще живее, без да вижда Олга три или четири пъти седмично. Разбира се, казва язвително, че трябвало да остане, за да се грижи за котките на Олга. Но тя се гордее с дъщеря си и обича да се хвали пред приятели колко е предприемчива. Винаги когато може, Олга ѝ изпраща пари и всяка неделя ѝ се обажда по телефона.
Въпреки това парите не стигат на Светлана. Както сама би признала, причина за това е страстта ѝ по каталозите, които пристигат по пощата. Кейти Росинг си спомня: „Тя обичаше каталозите, обичаше да подчертава ту едно, ту друго и да го огражда с кръгче.
„А за това какво ще кажеш“, питаше. „Твърде скъпо“, отговарях аз. И тъй като в пощата често не можеха да разчетат почерка ѝ, аз трябваше да се обаждам по телефона, за да не се загубят нещата, които поръчваше.“

Когато Олга си идва за Коледа, майка и дъщеря си разменят подаръци. Светлана обича да получава подаръци. „В това отношение тя бе като дете. Тръпнеше от радост при вида на торбата с подаръци, предвкусвайки удоволствието. Не получаваше често подаръци, затова винаги се радваше – ние също.“
Но Светлана обича също да прави подаръци. „Понякога се случваше, че някой ѝ подаряваше нещо, което смяташе, че ще ѝ хареса, но още щом го разопаковаше, тя възкликваше: „О, това е чудесен подарък“ за този или за онзи. Казваше го, без да се замисли.
Не искаше никого да обиди, просто бе такава.“ Често Светлана има пари, колкото да изкара месеца, но въпреки това тя все нещо подарява. Веднъж Майкъл Койн ѝ дал сто долара, за да си купи нещо, а после научил, че дала парите на някакви жени, които били купили стар хамбар, където да се грижат за бездомни котки. До края на живота си Светлана продължава да води скитнически живот, но районът на скиталчествата ѝ е силно ограничен.
Мести се ту в един, ту в друг старчески дом и ту се появява, ту изчезва от дома в Спринг Грийн. Прави го отчасти защото не обича да се застоява на едно място, но понякога защото се страхува, че журналисти, или някой още по-опасен, са по следите ѝ.

Майкъл Койн си спомня жилищата ѝ. Много хора са убедени, че Светлана живее охолно, а всъщност тя „се обличаше във вехтории, ходеше с прокъсани пуловери, увита в одеяло“. Има стар касетъчен видеоплеър, който Олга ѝ е подарила, и Койн и Олга обикалят вехтошарските магазини, за да купят ѝ купят касети със стари филми.
Светлана обича филмите с Елизабет Тейлър; спомня си как като дете е гледала в Кремъл някакъв филм с коне и Тейлър в главната роля.
На малкия си радиоприемник се опитва да слуша Би Би Си. Гостите, когато идват, често я заварват да чете – биография на Джорджия О’Кийф например или мемоарите на съпругата на Достоевски. Понякога пише. Понякога моли приятели да я закарат до любимото ѝ ресторантче на брега на реката, където седи на откритата тераса, яде хамбургер с чаша червено вино и гледа как птиците кръжат над водата – все едно се е върнала в детските си години в Зубалово.
По това време Светлана вече страда от тежка форма на сколиоза и има ужасна гърбица, което я принуждава да ходи с проходилка, която тя нарича „моя автомобил“. Уверява Койн, че не се притеснява да се разхожда с бастун „като кралица Виктория“. Още като дете научила от брат си как да пада с достойнство.
Обикаля магазините за дрехи втора употреба. Купува мъжка риза голям размер, разпаря я по шевовете и след това отново я зашива така, че да ѝ е по мярка и да ѝ прикрива гърбицата. Казва, че го научила от шивачките си в Москва.
Койн се възхищава от Светлана. „Тя не бе щастлив човек. Понякога се смееше, но почти винаги бе много замислена.“ И както по-рано, никога не се колебае да изрази мнението си. „Ако нещо не ѝ харесва, веднага ще ви го каже.“ Оптимизмът ѝ е съзнателен избор. Обича да повтаря думите на Алексей Каплер: „Моят стар, отдавна починал московски приятел (Каплер умира през 1979 г.) обичаше да казва, че животът е като зебра. Има черни ивици, но ти знаеш, че след тях неизбежно идват бели.“

Светлана продължава внимателно да следи политическите събития в Русия. През 1997 г. признава на Боб Рейл, че дори тя не е подозирала, че СССР „ще рухне“ толкова скоро. Очаквала, че ще настъпят промени вътре в партията, както стана в Китай, но „събитията изпревариха и най-смелите догадки“. С присъщия си сарказъм обаче предупреждава Боб, че вероятно промените не са толкова дълбоки. „Този стар пияница Елцин и целият му апарат са все същите болшевики, които сега просто се преструват на нещо друго.“
Когато нейният приятел вулканолог Томас Милър ѝ казва, че планира да посети Русия през януари 2000 г., тя го съветва да внимава, особено ако смята да носи пари за руските учени – това можело да се възприеме като вмешателство във вътрешните работи на Русия. По думите на Милър Светлана „безупречно разбираше как функционира властта“. На 31 декември 1999 г., когато след неочакваната оставка на Елцин Владимир Путин става президент, тя предупреждава Милър:

Русия (по мое мнение) бързо се връща към миналото – ето че сега президент стана този ужасен бивш агент от КГБ! Надявам се и вярвам, че хората няма да гласуват за него – но изборите, разбира се, могат да бъдат фалшифицирани… Чеченската война – „Славната война“ – бе провокирана с добре познатото руско коварство.
Чеченците, колкото и да са войнствени, никога няма да напуснат планините си, за да устройват експлозии в градовете на „същинската“ Русия! Така просто не се води партизанска война – това бе дело на самото КГБ. А когато Артьом Боровик (който прави журналистическо разследване) искаше да разнищи цялата тази история и да покаже как е започнала Чеченската война, същите тези сили без много шум му видяха сметката. [В навечерието на президентските избори през 2000 г. Боровик загива при самолетна катастрофа точно преди да бъдат публикувани неговото разследване за експлозиите в жилищните блокове в Москва и статията му за детството на Владимир Путин.] Знам всичко това от времето на класическия комунизъм и Студената война. Лидерите на демократичните страни трябва да бойкотират Путин, а вместо това те се прегръщат с него и се наливат с водка. Бъди внимателен, Томас. Времето на псевдодемокрацията в Русия отмина.

Светлана казва на Майкъл Койн, че Путин възражда култа към личността на баща ѝ. Койн си спомня: „Тя не бе съгласна с начина, по който Путин възкресяваше паметта на Сталин, независимо дали в негова чест издигаха статуи или с други символи.“ Постепенно Светлана започва да вярва, че тя също ще се превърне в един от тези символи. Казва на Боб Рейл, че се страхува, че ще я депортират в Русия. Или че след смъртта ѝ ще фалшифицират завещанието ѝ, за да кажат, че е пожелала тленните ѝ останки да бъдат погребани в родината.

За Рейл, разбира се, това е несъмнено проява на параноя. Може би наистина е било така. Президента Путин вероятно никак не го е било грижа дали дъщерята на Светлана ще се върне в родината, жива или мъртва. Но Светлана разсъждава като всеки руснак, за когото символите имат огромно значение. В нейната параноя има логика: не тя, Лана Питърс, е нужна на руснаците. На тях им е нужен последният щрих към картината, величаеща Сталин – завръщането на блудната дъщеря, похитена от Запада, но която никога не е забравила кой е баща ѝ. За нея съвсем не е абсурдно след смъртта ѝ да бъде използвана за възраждане на култа към великия Сталин.
Ето какво пише на Рейл, който очевидно е отхвърлил страховете ѝ.

Приятно ми е да установя, че опасенията ми, че „ще ме върнат у дома“ по искане на комунистите или КГБ, Ви се струват безумни. И аз си мисля, че това е безумство. Но безумство е и Чеченската война, и това, че бивш червен шпионин е станал президент на Русия. Хората знаят коя съм аз – и тук, и там – и това е ДОСТАТЪЧНО… Като Лана Питърс аз никому не съм нужна; нужна съм им като Светлана Сталина.

Казва на Рейл, че тя като всички в Русия по онова време е израснала в плен на параноични страхове. Той какво е очаквал? Но ако някога решат да я депортират в Русия, там ще пристигне трупът ѝ, защото по пътя тя ще сложи край на живота си.
Може би за всеки човек на преклонна възраст светът става все по-малък, а страхът расте и накрая запълва целия живот. Кейти Росинг знае, че Светлана живее в страх. Тя вече вярва, че агенти на руското разузнаване могат да я отвлекат посред бял ден. Когато Кейти се опитва да разсее опасенията ѝ, Светлана отвръща: „Ти не знаеш на какво са способни. Виждала съм как хората изчезват. Ти нищо не разбираш. Виждала съм как хората просто изчезват и после никога не се връщат.“ А Кейти си мисли: Имаш право. Аз никога не съм живяла в такъв свят… „Лана откриваше много неща, на които е била свидетел по времето на баща си. Според нея Путин се възхищаваше от баща ѝ и се опитваше да му подражава. Светлана се страхуваше, че когато умре, ще изпратят Йосиф да прибере тялото ѝ.“
Светлана наема адвокат, за да изготви завещание, което забранява на Йосиф всякакъв достъп до трупа или тленните ѝ останки.
Заедно с брат си Кейти ѝ помага да плати на адвоката с надеждата, че завещанието ще ѝ помогне да възвърне спокойствието си. Светлана дава на Кейти списък от имена на служители в Държавния департамент и на други лица: „Ако изведнъж изчезне, значи са я отвлекли, и ние трябва да се обърнем към правителството за помощ.“

Светлана пише на Боб Рейл, че постоянно изпитвала физическа болка. Чувствала се стара, използвана и искала да я чуят запоследен път. „Искам да възстановя името и репутацията си на достойна жена. Искам да възстановя името си като писателка, която пише собствените си книги без черноработници. Искам моето име Светлана да не звучи като заплаха.“ Най-много я ядосвало това, че хората все още смятали, че е богата. Един от приятелите на Олга я попитал: „Все още ли получавате пари от швейцарските си сметки?“ Унгарски емигрант не преставал да ѝ досажда с въпросите си: „Кажете ми – под секрет – къде държите парите си?“ Това, че тя самата уж някога била решила да спре в Швейцария на път за Съединените щати, било лъжа, „достойна за Кремъл“. Оплаква се на Боб: „ДО ДЕН ДНЕШЕН това ме обижда и разстройва живота ми.“

През 2005 г., когато е на седемдесет и девет години, Светлана пише на Боб и Рамона Рейл няколко номерирани писма. Сякаш се опитва да възпроизведе структурата на първата си книга, „Двайсет писма до един приятел“. Тези писма трябва да опровергаят клеветите от миналото. Отваряйки стари рани, Светлана отново разказва историята на своето бягство от СССР и пристигането си в Америка и излива гнева си срещу адвокатите, банкерите, дипломатите и журналистите, които са я измамили и очернили.
Гневът на Светлана е невъздържан и дори страшен. Отприщи ли го, тя вече е неспособна да сдържа ругатните си и дава воля на яростта си – което кара мнозина да я сравняват със Сталин. Но може също да се каже, че в нейния гняв има нещо типично руско – той е един вид духовно пречистване. Светлана не разбира американската дипломатичност. „О, как ненавиждам тези американски привички! – оплаква се тя. – „Как сте?“ „Чудесно! Прекрасно!“ Дори мъжът ти да е току-що починал, пак ТРЯБВА да кажеш, че всичко е ПРЕКРАСНО.“ Светлана не може да се отърси от болезненото чувство, че е била използвана, дори това да е било продиктувано от дипломатически съображения. Но по-късно писмата „до Боб и Рамона Рейл“ секват така, както секва гневът ѝ – и тя се отказва от намерението си за нова книга.

Светлана се запознава с Мари Андерсън през есента на 2005 г. Приятелка е попитала Мари би ли помогнала на Светлана да се премести в новото си жилище, като пренесе с колата си няколко от нейните кашони. И тъй като Светлана не е изгубила своя дар да убеждава, Мари постепенно започва да я вози с колата си навсякъде, където ѝ се налага да отиде. Спомня си как веднъж, когато се върнали заедно със Светлана в старческия дом „Ричланд Сентър“, заварили непознат мъж във фоайето. Той ги попитал със силен акцент дали не познават Лана Питърс; чукал на вратата, но никой не му отворил. Мари отговорила: „Не, не я познаваме.“ А Светлана казала: „Може би е заминала някъде през почивните дни.“ Когато стигнали до стаята ѝ, Мари решила да остане със Светлана, която явно била много уплашена. Не след дълго някой почукал на вратата. Бил местният полицай, който знаел коя е Светлана. Очевидно мъжът пристигнал заедно с някаква жена в кола с нюйоркска регистрация. Жената се обадила по телефона на собственика на старческия дом, а той, обзет от подозрения, на свой ред се обадил в полицията, за да проверят дали всичко е наред с Лана. Непознатият мъж твърдял, че единственото, което искали, било да получат автограф от Светлана. Полицията им наредила да напуснат града.

По време на едно пътуване през 2006 г. Боб и Рамона Рейл се отбили в Спринг Грийн да навестят Светлана. Тя ги завела до гроба на Уесли Питърс, а после отишли в ресторант, където Светлана и Боб започнали да си припомнят срещата си в Индия през 1967 г. Откъде тогава бе намерила сили да вземе такова съдбовно решение? Светлана по-късно изпраща на Боб писмо, в което пише:
„Днес, слаба и изплашена, често сама се чудя как съм могла да го направя. Не се боях от нищо тогава. Приятно ми е да си спомням онези дни… беше прекрасно!“ Бягството ѝ е следата, която ще остави в света. Тя е „ударила плесница на съветското правителство“.
Надхитрила ги е всичките.

През 2010 г. журналистът Дейвид Джоунс я открива в „Ричланд Сентър“ където, както пише в статията си: „Лана Питърс, или Светлана Сталина, както тя се нарича, преди бракът да измие петното от името ѝ… се крие“. Прегърбена е от сколиоза и е облечена в сив анцуг и розова блуза; човек би я взел за „истинска американска пенсионерка“. Казал ѝ го, а тя възкликнала: „И защо не?“
Живяла е толкова дълго в Америка, че се чувствала изцяло американка. Попитал я дали е простила на баща си, но въпросът му предизвикал изблик от „прословутия ѝ гняв“. „Не прощавам нищо и никому! Убил е толкова много хора, сред които бяха и чичовците, и леля ми. Никога няма да му простя. Никога!… Той разби живота ми. Искам да го разберете: той разби живота ми!“ Това, както ще се окаже по-късно, е последното интервю на Светлана.
Въпреки това Олга вярва, че – колкото и да е странно – през последните две години от живота си майка ѝ е намерила вътрешен покой. „Изведнъж започна да приема нещата спокойно… Понякога се случваше нещо, което по-рано би я изкарало извън равновесие, а сега тя се смееше, вместо да се ядосва.“ Олга често се чуди: Какво е станало с теб? Къде се дяна майка ми? „Сякаш като едно време отново бяхме безгрижни и щастливи. Бе наистина чудесно.“
Може би за спокойствието на Светлана е допринесъл един нов приятел, писателят Никълъс Томпсън. Той успява да убеди вашингтонската агенция да възстанови авторските права на Светлана върху „Двайсет писма до един приятел“. Присила Джонсън Макмилън също любезно се съгласява нейните права върху английския превод да бъдат прехвърлени на Светлана. Сега тя може да завещае своята книга на дъщеря си.
Светлана, изглежда е открила нов смисъл в живота. С приятелката си Линда Кели тя споделя: „Стигнах до заключението, че най-важното нещо в живота са не постиженията, а скромната, но трудно постижима, способност да оставаш винаги верен на себе си.“

През 2011 г. лекарите установяват, че Светлана е болна от рак в крайна фаза. През май тя пише на Мери Бъркет: „Свършено е с мен.“ А на Филипа Хил казва: „Малко по малко се подготвям да напусна този свят.“ Говори често с Кейти Росинг за смъртта. За да я утеши, Кейти ѝ разказвала за брат си. Бил тежко болен и от болницата го изписали, за да умре у дома. Точно двайсет и четири часа преди смъртта му тя влязла в стаята, а той ѝ казал: „Шттт! Дошла е мама, за да ме отведе със себе си.“ Казала на Светлана: „Ще видиш близките си, които са починали преди теб: бавачката си, майка си, баба си.“ А Светлана я погледнала и попитала: „А ако някого не искам да видя?“ По изражението ѝ Кейти се досетила за кого мисли. „Не знаех какво да ѝ отговоря… Мисля, че тя отначало се боеше от смъртта, но после, не зная как, успя да преодолее страха и се примири.“

Светлана иска тялото ѝ да бъде кремирано и отначало се обърнала към Кейти с молба да разпръснат праха ѝ в река Уисконсин, край пристана „Орион“. Но после казала: „Няма да стане – ще се разчуе, че прахът ми е изсипан там, и някой ще каже, че съм замърсила реката.“ Кети напразно се опитва да я увери, че всичко ще бъде запазено в пълна тайна: „Имаме кану, никой няма да научи.“ Светлана е непреклонна. Все някак ще се разчуе. Подготвила е официален документ с инструкции: мистър Стафърд от погребалното бюро ще прибере тялото ѝ от болницата, ще го откара незабавно в крематориума и после ще предаде праха ѝ на Олга – „преди някой друг да го докопа“.
Светлана оставя и снимка, която да използват по време на прощалната церемония. Кейти едва сдържа смеха си: на снимката се вижда спокойна морска шир, блестяща в светлината на пълната луна, а над водата стърчи опашката на кит, който е изскочил над повърхността и после отново се е гмурнал. На гърба на снимката Светлана е написана: „Сбогом на всички! Вашата Рибка (тук впишете датата).“
През ноември състоянието на Светлана изведнъж се влошава и тя постъпва в болницата „Пайн Вали“. Изрично е заявила, че не желае никой от персонала да се обажда на Олга. Не иска дъщеря ѝ да я види мъртва. Тя самата помни ужаса, който е изпитала преди толкова години, когато е видяла трупа на майка си, изложен за последна почит в московския ГУМ. Този образ е останал запечатан в съзнанието ѝ. Кейти е убедена, че Светлана иска да спести подобно преживяване на дъщеря си. „Според мен тя не си даваше сметка каква болка ще ѝ причини, като не ѝ позволи да бъде редом с нея, както Олга би искала.“ Накрая лекарите успяват да убедят Светлана да се обади на Олга. Казват ѝ: „Дъщеря ви заслужава да го научи от вас.“

Олга дори не подозира, че майка ѝ умира – болестта се е развила много бързо. Прекарали са заедно цял месец преди това и са се уговорили да посрещнат заедно Коледа. Когато научава за състоянието на Светлана, Олга веднага си купува билет за самолета, но пристига твърде късно. Лекарите я успокояват, че така или иначе, нямало значение. Майка ѝ наредила да не я пуснат в стаята при нея. Олга изпитва гняв и обида – през целия ѝ живот майка ѝ винаги е вземала решение вместо нея. Олга не е била край смъртното легло на баща си; искала е поне да бъде до майка си в нейните последни мигове.
Но Кейти Росинг е редом със Светлана до края. Светлана вече не можела да говори, но знаела, че Кейти е до нея. Стискала ръката ѝ и я гледала със странен поглед. Кейти притиснала в дланта ѝ медальона, който Светлана винаги носела, но тя сякаш „все още не бе готова“. Тогава Кейти помолила сестрата да извикат свещеник. Когато дошъл, свещеникът прошепнал на Светлана последни думи на утеха, „и след минути тя издъхна. Не мисля, че бе просто съвпадение. След неговите думи тя си отиде в мир“. За разлика от баща си Светлана не се съпротивлява. „Дишаше все по-слабо и по-слабо. Трудно е да изпълниш с достойнство собствената си смърт. А тя го направи блестящо.“

Светлана умира на 85-годишна възраст на 22 ноември 2011 г., в месеца, който винаги е бил най-тежък за нея – така, както го е предвидила; малко повече от две седмици след годишнината от смъртта на майка ѝ 79 години по-рано.
На дъщеря си оставя писмо, напечатано на машина. Последните ѝ думи звучат сякаш ги е написала не преди, а след смъртта си:

В любовта си аз оставам винаги с теб. Не го забравяй. Ние, които вече сме лишени от тленна плът, все така ви обичаме вас там, на Земята. Затова не плачете за нас. Никога, никога не плачете за нас. Сълзите ви само ни разстройват. Така е, така се получава. Но ние, от които не е останало нищо освен душата ни, винаги ще ви обичаме. Понякога чувстваме… Понякога вие чувствате топъл полъх или дихание да ви докосва. Това е – ние. Това сме ние. Знам го, тъй като сега аз също съм само дух, само душа… само? О, не, ние тук можем много. Можем да ви защитим от беда, можем да ви прегърнем… да ви вземем в обятията си като в топъл пашкул. Можем да изцерим раните, които сами си нанасяте, защото оттук, високо над Земята, ние всичко виждаме. И сме готови винаги да ви помогнем. Но не плачете, никога не плачете за нас, по-скоро мислете за нас с усмивка. Ние ви обичаме и винаги ще ви обичаме. Казвам НИЕ… защото ние, любящите души, тук сме много. Дори моята толкова отчаяна майка е тук; най-сетне се е освободила от земните противоречия и тревоги и сега е тук – една прекрасна душа; такава, каквато винаги е била. Ние всички ви обичаме. Не плачете за нас. Обичаме ви. Мама. Извинявай за печатните грешки, но, уви, и тук писането на машина трудно ми се удава.

Олга взема от болницата праха на майка си и го разпръсва над Тихия океан. Изгубила е човека, който я е обичал най-силно на този свят, и скръбта дълго ще я съпътства.