Спомних си думите в Евангелието, гдето Христос е казал, че не всички, които ми викат „Господи, Господи!“, ще влязат в Царството Небесно. Дойде ми на ум и че не всички, които изговарят името „свобода“, които се наричат либерали, са истински приятели и защитници на свободата. Свободен е, казал най-великият германски поет Гьоте, този, който умее сам себе си да обуздава и връзва; истински свободен е онзи народ, онази държава, гдето има граждани с характер, гдето има граждани с убеждения, готови да положат и костите си за тези убеждения. А не такива граждани, както се срещали у нас, каквото название да носят, или които в 1883 г. едно поддържаха, а 1887 г. съвсем друго поддържат.
Константин Стоилов, 12 декември 1887 г., Девин
Историческата ретроспекция винаги е била опасна каскада за специалистите, които търсят отговори в миналото по две причини – от една страна, защото се базира малко или много върху своеобразен субективизъм, от друга – дори на когнитивно ниво, когато се движим напред с обърната глава назад, то със сигурност ще почувстваме замайване. Това подсказва, че човешките мисъл и съзнание функционират максимално ефективно, когато са свързани с идеи за бъдещето. Но при условие, че действителността чертае път без посока, си струва да направим крачка назад в царството на времето, за да се получи сцеплението между точката, в която се намираме, и тази, към която искаме да вървим.
Свидетели сме на геополитически и социални трусове, които разместват глобалното „кубче на Рубик“, а настоящите световни лидери не съумяват да го подредят отново. Поради това не само българските бъднини, но и европейските, приличат на задънена улица. Сякаш не ни остава друго, освен да извърнем поглед към отминалите времена на възраждане и разцвет.
Българската възрожденска интелигенция е богата на личности, чиито ревностни дела са подчинени изцяло на национално-освободителните и културно-просветните стремежи, но малцина успяват да ги постигат с дипломация вместо с радикализация.
Един от тях е д-р Константин Стоилов – човекът който очертава тенденциите във формирането на консервативната обществена традиция – традицията на българския политически деец, официално признат и утвърден от българските и чуждестранните политически среди.
Роден е през 1853 г. в семейството на Стоил Константинов от Ески Заара и Мария Моравенова от видния копривщенски род Моравенови. Може да се твърди, че на онтологично ниво, Стоилов е рожба на представители от тогавашната интелигенция, доказателство за това, е инвестицията, която правят в неговото образование. Независимо от смутните времена, в които живее, той получава завидна подготовка и академичен ценз, което предопределя пътя на неговата политическа кариера. Възпитаник на пловдивското епархийско училище „Свети свети Кирил и Методий“ при Йоаким Груев и на Робърт колеж в Цариград, където остава до 1872 г. като учител и секретар. Научните търсения и изключителните интелектуални способности, които притежава, го отвеждат в Хайделбергския университет, където през 1877 г. защитава докторат по право, а по-късно доразвива правното си образование в Париж.
Условията за българските емигранти по време на Освободителната война, са били повече от трудни, поради което, след своето дипломиране във френската столица, Стоилов остава около година в Прага.
На 1 август 1878 г. той се завръща в Родината си, където започва забележителният му политическият възход. Новоосвободените български земи и населението наподобявали на заравнена работна площадка, където тепърва ще се полагат основите на съвременната българска държава. Качествата на младият Стоилов са оценени от княз Дондуков, който през 1879 г. го назначава за председател на Софийския губернски съд, а по-късно той става депутат по право в Учредителното събрание.
Тук е редно да си зададем въпроса, който е стоял и пред българските народни представили по онова време – кое превръща населението в общество? Максимално краткият отговор на този въпрос може да се ситуира в следното:
– устойчива законодателна система;
– наличието на елит;
– обща национална кауза, която има за цел да сплоти обществото;
Политиката, която води бележитият българин, е фокусирана върху тези три пункта. И ако приемем, че етиката и духовният конструкт у даден човек се определят от принципите, които следва, за Стоилов това е консерватизмът. Според определението, което дава изследователят Майкъл Кук: „фундаменталистът се стреми да възстанови своето идеологическо наследство, към неговото първоначално състояние, а консерваторът – да го запази такова, каквото го е заварил“. В този смисъл Стоилов не може да се нарече нито фундаменталист, нито консерватор, а заслужено носи прозвището „баща на българския консерватизъм“.
На първо място е участието на д-р Константин Стоилов в съставянето на съществена част от българската конституционна рамка. По негова инициатива са гласувани: Законът за насърчаване на местната промишленост, Законът за съдене на незаконно забогателите чиновници, Законът за свободата на словото и печат, закони, свързани с прокарване на железопътни линии и т.н. Но като че ли неговата убеденост в силата на законността си проличава най-силно в речта му за въвеждането на смъртното наказание през 1888 г. Тогава Константин Стоилов е министър на правосъдието и внася предложението. В заседателната зала не липсват ожесточени възгласи и резонни контрапозиции, на които отговоря със следните думи:
Тук, когато се наказват престъпленията, трябва да се основаваме изключително на такива съображения, които са достъпни на човешкия ум, а не на Заповеди Божии или на Светото писание. Правната точка е, че наказанието е стойността на извършеното деяние. Във всяка една държава, както в най-необразованите, така и в най-образованите гражданите помежду си са равни пред закона. Както всяко деяние има своето последствие във физическия свят, така и тук, както виждаме, когато един човек с остър нож засегне пръста си, потича кръв, така също и след едно злодеяние следва наказание. Неизбежното последствие на престъплението е наказанието. Само от тая точка на зрение може да се гледа на правото на държавата да налага наказание за извършени престижни деяния.
Стоиловите речи, са образец за ораторска дарба – обстоятелствени със силен емоционален заряд и подкрепени от безупречна аргументация. Да не забравяме, че Константин Стоилов е бил православен, въпреки това никога не е смесвал своите религиозни убеждения с политиката. Българският историк проф. д-р Веселин Методиев казва:
За мен Стоилов е български патриот и политик от европейски мащаб. Най-малко поради две причини. Първо, виждането му 3а силата на малката държава: нейното величие той вижда в нравствените ù възможности. И втората: размислите му 3а принципа на народностното и принципа на човечното. Ако читателят е минал по тези редове мимоходом, моля, нека ги прочете отново. Речите в парламента, когато отговаря на лъжепатриотите или на онези, които, убедени в своята любов към родината, не виждат нищо друго, са образец на политика, която няма да остарее и през днешния XXI в. Чрез тези свои думи Стоилов дава посока на българската политика, която можем да наречем стратегическа. Тя е и най-трудният елемент от правенето на онова, което наричаме европейска общност… И да отбележа, това не е приключил процес, а всекидневно политическо старание…
На второ място e представата за елит през призмата на консерватизма. Стоилов е привърженик на конституционно-монархическата управа и постепенния легален метод за отмяна на Берлинския договор. Неслучайно при избирането на Александър Батенберг за български княз Стоилов става негов личен секретар, а по-късно оглавява политическия му кабинет. В зората на политическата си дейност д-р Стоилов е убеден в необходимостта от по-силна изпълнителна власт за страна като България, която преминава рязко от „робство“ към самоуправление. След детронирането на княза младият държавник призовава консерватори и либерали към общи действия, за да се запази страната от вътрешни сътресения и външни посегателства. Така на 1 декември 1886 г., като член на българската делегация във Виена, се среща за пръв път с бъдещия български княз, принц Фердинанд Сакскобургготски. Следващата година той е избран от третото Велико народно събрание за български княз, а на д-р Стоилов е възложено съставянето на правителство, което да организира пристигането на новия княз и поемането на неговите задължения.
Погледнато от философска гледна точка, мирогледът на младият консерватор твърде се доближава до йерархичната скала на Конфуций, а именно: „младите на по-възрастните, жената на мъжа, бедните на богатите, всички на императора, той – на Бога“.
На трето място, според Константин Стоилов общата национална кауза, която има за цел да сплоти обществото, се състои в постигането на икономически, социален и политически подем на българската държава. Впрочем тя съвпада с визията и целите на най-големия му политически контрапункт – Стефан Стамболов. За разлика от него, Стоиловото правителство успява да ги осъществи чрез водене на активна вътрешна политика без гръмки репресии. „Малките държави, държавите, които приличат на България, трябва да съзнаят, че тяхната сила се състои не в тяхната външна политика, а в тяхната вътрешна политика.“ 24 октомври 1894 г.
И все пак, неговата роля във външната политика, е съществена, особено когато говорим за дипломатическата му дейност, свързана с македонския въпрос, както и с дебелите руски усои над България.
Настоящата социална реалност говори, че кризата, пред която е изправен светът, не само в ЕС и България като част от него, се изразява в дефицит на качествени лидери. Водачи, способни да устоят на съвременната динамиката от предизвикателства, както в социален и икономически аспект, така и в политически. Казано накратко – личности, какъвто е бил д-р Константин Стоилов!
В заключение се надяваме, че направената крачка назад в историята не е причинила замайване, а тъкмо обратното – би могла да послужи като пътна карта във времена на безпътица.
