0
791

Евроатлантизмът (втора част)

Основният исторически „сюжет” на Новото време

KYanakiev

Първата стъпка към една по-дълбока интеграция на следвоенна Европа с отвъд-океанското й „произведение”, създадено в столетията, последвали Великите географски открития (и което нарекохме „глобалната” или „негеографска” Европа) е извършена от Съединените щати, които след 1947 г. пред лицето на съветската заплаха трайно и окончателно се отричат от всякакви изолационистки и „панамерикански” визии за себе си, т. е. не оставят Стария континент в стагнацията на току що преживяната от него катастрофа. В лицето на президента Хари Труман Америка се отказва да присвои победата единствено за себе си, да остави Европа, както са се опасявали интелектуалците като Карл Ясперс, макар състояща се от „победили” и „победени” страни, да се окаже победена като цяло. Напротив, САЩ съзнателно приемат триумфа над нацизма именно като един шанс на атлантизма да възтържествува в глобален евро-американски мащаб. Ето защо в обявената на 12 март 1948 г. „Доктрина Труман” Америка ясно декларира, че „политиката на САЩ трябва да бъде – да подкрепя свободните народи в Европа от въоръжени малцинства и външен натиск” и дори, че „Америка като най-великата свободна сила има морални, политически и идеологически задължения да пази свободните институции в целия свят, като за целта трябва да се въоръжи с военни средства, за да ги изпълнява”. Въз основа именно на тази доктрина на 4 април 1949 г. във Вашингтон, САЩ, заедно с още 11 страни от Западна Европа, подписват Североатлантическия договор за военна защита (НАТО), а през същата година влиза в сила и плана „Маршал”, с който САЩ се ангажират непосредствено с икономическото възстановяване на Европа. В резултат на всичко това само две години по-късно „желязната завеса” по думите на Пол Джонсън става граница освен между демокрацията и тоталитаризма, още и между изобилието и недостига. Ето как въпреки толкова основателно изглеждащите песимистични визии след 1945 г. хищникът от изток, Й. Сталин, само няколко години подир това вижда срещу себе си не както си е правил сметката още през войната, една изтощена, разсипана и най-сетне подлежаща на пълно плячкосване „стара империалистическа Европа”, а именно глобалното „произведение” на тази Европа, достигнало пълната си зрялост и консолидираност, впрочем и благодарение на неговата остра атакуваност отвън. Вижда новия свят на една единна Евро-Атлантика, не „смалила се”, а напротив – уголемила се след кризата. Би могло да се каже дори, че вместо до маргинализиране между „мастодонтите” отвъд океана и Азия, кризата е довела, обратно – до едно радикално историческо декапсулиране на Европа. От просто „старата метрополия” на еманципиралите се от нея отвъдатлантически „колонии”, тя в дълбочина се трансформира в органична част от глобалния исторически свят, който е създала и не тъкмо „се разтваря” в него, а по-скоро най-сетне се възсъединява със самата себе си като изграден вече мондиален, не-географски „континент”. Защото тя и е – отдавна вече – мондиална Европа, Европа като единен ментален политически и културен субект, имащ битието си еднакво върху територията на различни по географското си именуване земи. Ето защо и прословутата следвоенна „американизация” на Европа, за която толкова много и толкова критично говорят редица консервативно настроени интелектуалци от онова време, ми се струва твърде едностранчиво и по същество реактивно понятие. Това е така, понеже чисто исторически и самият „американизъм” не е нещо създадено напълно без връзка с менталните сили на родилните си територии. „Американизмът” е по-скоро креация на най-авантюрно предприемчивата, пионерно-офанзивната и „прозелитска” енергия на най-различни европейски културни менталности. „Американизмът” е сплав едновременно на английската и ирландската готовност да се отдадеш на Божия Промисъл и подобно на Авраам да тръгнеш с него към „обетованата” си земя, от италианската фамилна солидарност в стопанските инициативи извън старото отечество, от полския стихиен „демократизъм” на шляхтата, в която всички са равно-благородни и затова не се големеят един пред друг, от испанската подвижност и от много, много други собствено европейски национално-ментални типове, срещнали се и „взаимонапаснали” се в една постоянно попълваща се отвън „нова родина”. „Американизмът” сам е, значи, фермент на европейския глобален „прозелитизъм”, който след евроатлантическата интеграция на западното човечество срещу съветския комунистически натиск се „връща” обратно в Европа, за да раздвижи нейните по-консервативни и по-неподвижни културни структури и така да създаде един синтез, който е по-точно да се нарече не „американизация” на Европа, а атлантическа глобализация на Запада.

Втората стъпка в разширяването на атлантическата солидарност срещу реактивния континентализъм в Европа е неподценима заслуга на големите политически фигури на следвоенна Германия, Италия и Франция. На Конрад Аденауер най-вече, Германия трябва да благодари за изцелението на нейната столетна „мономания” Европа да се превърне в германска, да стане Lebensraum на Германия. Тъкмо напротив, идеята на Аденауер (споделена от премиера християндемократ на дефашизирана Италия Де Гаспери и, за щастие на Запада, възприета от президента на „победила” Франция, Шарл дьо Гол) е Германия най-сетне да стане европейска и вместо да воюва за „свое” пространство, за своя – континентална и анти-атлантическа (анти-френска и анти-британска) Европа, да се присъедини към пространството на Евро-Атлантика. Да позволи, т. е., отначало чрез един „общ пазар” с Франция и страните от Бенилюкс (Белгия, Нидерландия и Люксембург), Европа на приокеанския Запад, която вече е „глобален континент”, да включи в себе си и Германия. Само по този начин според Аденауер и Дьо Гол вековната „клаустрофобия” на Германия на Стария континент ще бъде излекувана радикално. Германия ще престане да е „запушеният” от запад-северозапад „остатък” от „Свещената империя”, изградена от Карл Велики през IX век, съперничеща с транс-географската, мултиконтинентална Европа от следколумбовата епоха и ще влезе в Lebensraum на тази последната. Наистина, самият Аденауер (а в още по-голяма степен Шарл дьо Гол) мислят епохалното помирение на Германия и Франция по-скоро като връщане към голямата „каролингска идея” за Европа на Франция, Германия и Италия, която да направи съюзените отново (след векове съперничество) земи на Карл Велики „център на сила, алтернативна както на СССР, така и на САЩ”. Същностното обаче в идеите на Аденауер е не това първоначално и тъй да се каже инерционно „анти-англосаксонство”, а онова, което канцлерът е предвидял още в своята политическа младост, когато през 1918 г. бидейки кмет на Кьолн е заявил за родния си Rheinland: „Тук, на Рейн, на древния международен кръстопът на Запада, през следващите десетилетия ще се срещнат германската цивилизация и цивилизацията на западните демокрации. И ако между тях не бъде постигнато истинско помирение, то лидерската роля на Европа ще бъде изгубена завинаги”. Ръководен именно от тази фундаментална културно-политическа визия за помирението на Германия и западните демокрации, в старостта си Аденауер продължава да настоява, че „новата държава (Германия) трябва да бъде федерална, за да е готова за евентуалното създаване на Съединени европейски щати”. Той дори държи „столицата на нова Германия да бъде там, където германските прозорци са широко отворени към Запада” (т. е. не в Берлин, а на Рейн). Единственият Drang (натиск), който Аденауер ще разреши на Германия, е икономическият. Не, т. е., Drang за разширяване на пространството (с война), а разширяване в пространството на Европа с производство. В резултат на това в годините на неговото управление старите, действително континентално самозасферени, готически по изгледа си германски градове и провинции натежават от богатство, набъбват от благоденствие като зърна в грозд, като запазват при това стария, достопочтен етос това благоденствие и това богатство да не „крещят” с разточителна показност, а да се артикулират със сдържания (старопротестантски) тон на деловия стопанин.

И тъй, след този епохален преврат на вътрешно-европейските визии, които до средата на 40-те години на XX век постулираха Европа като фундаментално разделена на приатлантически („колониални”) сили и ощетен откъм простор и жизнено пространство „германски свят”, и независимо от чисто личния анти-американизъм на дьо Гол, изградената през изминалите четири века глобална Европа, която до този момент е строяла себе си най-вече в западна посока – като (англо-саксонска) Евро-Америка, започва да се разширява сега и в източна. Онова, което до този момент е било „вътрешна” (или „собствено”) Европа, противопоставена на „атлантическа” (предимно британска) Европа, става също територия на Евро-Атлантика; става по равно разпроспростреният от двете страни на океана мондиален континент. Разширява, ако щете, територията си нейният „анклав” на източния бряг на Атлантическия океан. Този „анклав”, който само традиционната оптика, наследена от XIX век, ни пречи да видим, защото го мисли като отделен от океана и Новия свят, фигуративно казано става по-дълбок. „Глобалният континент” се състои вече (или е готов да се състои) на западния бряг на океана от Съединени американски щати, а на източния – от Съединени европейски щати.  И най-вече – атлантическата „полоса” на Европа се разширява доста по-навътре в сравнение с изминалите от океанското „втурване” четири века. „Атлантическа” е вече цяла Западна Европа до Елба и горния Дунав.

Благородният, свидетелстващ за осъзната интегралност „план Маршал” както и създаването на Общия пазар, а по-късно на Европейската икономическа общност от новите, следвоенни лидери на Стария континент очертават, следователно, основните предпоставки и на следващия етап от задълбочаването на победата. Защото „офертата” на евро-атлантизма от края на 40-те години е отправена по същество към цяла Европа. И това че след началото на Студената война тя, поради окупацията на част от нея, не може да бъде приета от редица страни, не отменя нейната убедителност. Напротив, в десетилетията след края на войната тъкмо възпрепятстването тази „оферта” да бъде приета в окупираните страни на изток от Елба, се превърна в същински двигател на органичната им съпротива срещу натрапения „комунистически” проект. Но ето защо крахът на този последния през 1989 г. отприщи в тези страни такъв ентусиазъм за присъединяване към изгубения „глобален континент”, че никакъв, дори най-слабо скептичен към евро-атлантизма глас просто не можеше да бъде чут в тях. Евро-атлантическата интеграция на бившите комунистически страни стана буквално първи приоритет на новото им, свободно битие. Припламващите тук-там в самото начало по-специфични, по-„местнически” проекти (напр. този за „пентагоналната група” държави, която да събере в един „централен” съюз страните от старото Хабсбургско пространство, или по-ограниченият и базиращ се на идеите на чешки, унгарски и полски интелектуалци-дисиденти от 60-те години проект за единство на централно-европейските нито просто западни, нито просто източни, култури) макар да бяха основани на лежащи в дълбочина стари исторически свързаности, бързо трябваше да отстъпят пред ентусиазма от толкова дълго фрустрираната „евро-атлантическа мечта”. Така обаче близо половинвековният „епизод” със Студената война послужи само за щастлив катализатор на една още по-дълбока, непредвиждана дори от следвоенните строители на евро-атлантизма стъпка навътре в Европа.

И тъй, ако от началото на XVI до средата на XX век Европа на атлантическата мондиализация, Европа на трансокеанското себеглобализиране имаше на територията на Стария континент само страните на атлантическия й бряг и се създаваше като своеобразен нов „мултиконтинентален” свят преди всичко от тях, то след преломната криза от средата на XX век този „мултиконтинентален” свят (глобална или трансатлантическа Европа) вече обхваща всички западни страни на Стария континент, за да го превърне накрай – след 1989 г. – целия в източно-атлантически „анклав” на този глобален „континент” на Новото време.

Достоен за удивление е фактът, че в самото начало на XXI век този източно-атлантически „анклав” се разшири дотам, че премина на изток дори онзи рубеж, който далеч преди раждането на атлантизма бе разделял Европа на латинска и византийско-славянска, премина т. е. „границата Filioque” (според метафоричния термин на Ален Безансон) – граница, която мнозина историци и политолози (като Хънтингтън, например) смятаха за отделяща европейската цивилизация изобщо от цивилизации, които, макар фундаментално-религиозно и географски да лежат в този континент, все пак не са „европейски”. С две думи, след епохалната си победа над германския „континентализъм” през XX век, атлантизмът печели в началото на XXI век пълен реванш и срещу руско-съветското „евразийство”. Украйна е може би пиковата точка на този успех, която показва каква историческа мощ и заряд носи със себе си атлантизмът като собствения исторически проект на Европа през Новото време, впрочем, развил, надстроил и придал глобален мащаб на нейния първи, средновековен исторически проект – този за Christianitas („християнското съобщество”).

Дали тези главоломни и бързи (в исторически мащаб) успехи не „поизнежиха” по някакъв начин Евро-Атлантика? Дали тя не позабрави, че всички велики завоевания, колкото и да са дълговечни, трябва да бъдат пазени непрестанно и бдително?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДвамата папи бяха истински миротворци
Следваща статияОчарованието няма възраст