Какви изводи можем да направим за развитието на процесите в нашия континент след изборите за нов Европейски парламент? Сбъднаха ли се гръмките „пророчества“ на т. нар. „консерватори“ за „революционното изменение на политическия пейзаж на Европа“? Излъчи ли своя власт „консервативната реакция на народите“ срещу „бюрократичната либерална плява“?

Вместо да разискваме, нека да вземем химикалка и лист и да започнем да смятаме.

* * *

Да отбележим първо че на 25 и 26 май „народите“ на Европа действително гласуваха впечатляващо масово. Общата изборна активност достигна 50,82% срещу едва 42,54% през 2014 г., като в някои от водещите страни бе още по-внушителна: в Германия тя бе 61,41%, в Испания – 64,30%, а в Люксембург и Белгия съответно – 84,10% и 88,47%. И ето: при това ентусиазирано гласуване на „народите“ формациите, които твърдят, че се борят за освобождаването им от „либералния брюкселски диктат“, регистрираха незначителен резултат. Техните три блока – този на „Европейските консерватори и реформисти“, на „Европа на свободата и пряката демокрация“ и на „Европа на нациите и свободите“ получиха сумарно 171 депутатски места, което, сравнено с броя им до този момент (155) е само с… 16 места повече. Дори да добавим към тях 13-те депутати на Орбан, чиято партия формално членува в ЕНП, ръстът отново ще бъде твърде скромен – 29 депутати повече. И ето: от това следва първото – нека се изразя така – теоретико-политическо опровержение. Оказа се, че не отговаря на истината определението, което традиционно дават на тази съвкупност от партии съчувстващите им политически говорители. При този мащаб на доверие те няма как да олицетворяват някаква действителна „реакция на народите“ срещу „политическото инженерство на либералните елити“. Те не могат да са популистки консервативни, както ги дефинира у нас (заедно с Ирена Тодорова) Петър Николов-Зиков в монографията „Политическият консерватизъм“.

Пак повтарям: на тези избори гласуваха „народите“ в европейските страни, гласува populus-а на Европа и с вота си не показа каквато и да било (така убедено „диагностицирана“ от „наблюдателите“) консервативна реакция срещу „досегашното либерално статукво“. Което от своя страна верифицира нещо, което пък аз утвърждавах преди почти една година. А именно, че т. нар. нови „консервативни“ партии съвсем не са олицетворители на европейска национална реакция, а много по-скоро са – да, популистки прицелени – идеократски проекти, строящи успеха си върху възбуждане на фобии и дразнене на травматични национални ресантимани. Поради което историко-типологически са много по-сходни с национал(но) социалистическите и фашистките формации от първата половина на миналия век, отколкото с класически консервативните.[1]

Добре е да се види например, че и след 26 май партиите с антимигрантски фобийни програми продължават да имат някакъв успех главно в страни, слабо засегнати от извъневропейска миграция и почти нямат тежест в държави, където тя е реален факт. Което ясно показва, че въпросните партии израстват не от някакъв реален проблем на populus-а, а от вълната на фобиите и конспиративните теории, които успяват да внедрят в него. Изключение тук прави може би само Италия, където обаче причините за настоящата популярност на национал-консерваторите не са само мигрантите от северна Африка, но и регионалният егоцентризъм на севера спрямо юга и нежеланието на някои италиански бизнес-среди да спазват икономическите правила на ЕС. Във всеки случай изборите през миналата седмица отново показаха, че страната, която от 2014 г. е основна дестинация на извъневропейската миграция – Германия на Меркел (и в която, по логиката на теоретиците на новия консерватизъм, реакцията на „националната общност“ спрямо тази миграция трябва да е най-силна) – практически въобще не регистрира подобна „реакция“. Да припомня: в Германия миналата неделя за пореден път, макар и с по-слаб резултат, спечели формацията на Ангела Меркел, ХДС-ХСС (28,9% и 34 евродепутати в Европарламента), а впечатляващ скок – показващ къде се концентрират страстите на германците – регистрират не други, а по същество левите „зелени“ (20,5% и 20 евродепутати). Единствената националистична и антиимигрантска партия „Алтернатива за Германия“ е едва четвърта с 10% и 11 евродепутати. Но по същия начин и Швеция, предпочитана от мигранти от Близкия и Средния изток – за която новоконсервативни „експерти“ (включително у нас) ни вещаят как към 2050 г. ще има вече 30 % мюсюлманско население, даде най-голямо доверие на социалдемократите си (23,6%), следвани от умерената проевропейска партия (с 16,8%) и остави едва с 15,4% антиимигрантски настроените „Шведски демократи“. В Холандия картината (въпреки очакванията на „консерваторите“) е същата: социалдемократите имат най-висок процент доверие – 18%, следвани от либералите – 16%, а наскоро така гръмко препоръчваните ни ксенофоби са някъде в дъното на класирането.

* * *

Въобще изводът, който трябва да направим пред схемата на новия Европейски парламент е, че „консервативната революция“, за която (направо „за наше добро“ и за да свикнем овреме с мисълта) ни „предупреждаваха“ почти от две години, не се състоя през 2019 г. Не мога да се въздържа да не приведа на читателя как например убедено ни рисуваше картината на настоящия Европейски парламент само преди три месеца един наш „консервативен“ говорител. „… Утре – пишеше той – Европа ще има политическо семейство, в което ще влизат ПиС на Качински, Фидес на Орбан, Лигата на Салвини, АфД на Гауланд, Льо Пен и пр. и пр. И най-простата бакалска сметка показва, че този съюз ще е минимум втори в Европарламента. Далеч пред АЛДЕ, ПЕС, Зелените и формацията на Макрон. И непосредствено зад ЕНП.“ (Курсивът мой).

Единствено верните в това „предсказание“ неща днес са следните. Да, изредените в статията „консервативни“ партии действително ще имат място в Европарламента. Сумарно трите техни блока дори наистина могат да бъдат наредени „непосредствено зад ЕНП“. И все пак – „бакалската сметка“ се оказва напълно погрешна. Защото както АЛДЕ (собствено либералите), така и ПЕС, и дори „Зелените“, съвсем не са „далеч зад“ всеки един от трите „консервативни блока“, ами са даже доста пред всеки от тях. Така, ако „Европейските консерватори и реформисти“, както стана ясно, ще имат в този Европарламент 59 депутати, „Европа на нациите и свободите“ 58 депутати, а „Европа на свободата и пряката демокрация“ – 54, то социалдемократите от ПЕС ще имат съответно – 146 депутати, либералите от АЛДЕ – 109, а Зелените – 69. Което сумарно прави… 324 депутати (щом ще сумираме „консерваторите“, честно е да направим същото и с „либералите“). „Сметката“, следователно, излиза съвсем различна: център-лявото е (даже) най-голямата политическа сила в Европарламента, следвана от класическото дясно-центристко (ЕНП) – 180 депутати, и чак тогава от „консервативното“ със 171 депутати.

Невярна от миналата неделя следователно, се оказа както „простата бакалска сметка“ на цитирания наш „консервативен“ теоретик, така и ефектната (и толкова повтаряна) фраза на един от лидерите на новия европейски „консерватизъм“ – Виктор Орбан, който през 2017 г. дръзко заяви: „Преди 25 години тук, в Централна Европа вярвахме, че Европа е нашето бъдеще. Сега вече чувстваме, че ние сме бъдещето на Европа“. Е, на 26 май, 2019 г. се оказа, че страните от Централна (т. нар. „Вишеградска“) Европа – при това даже вече не съвсем всичките, след успеха на „либералните“ формации в Словакия – заедно с Италия и отчасти Австрия си остават изолирани с фашизоидните настроения на избирателите си в рамките на континента. Който си остава „либерален“ (и даже май „левее“).

Нека добавим тук и това, че ново-„консервативните“ партии, които според статията на нашенския теоретик отпреди три месеца трябваше да съставят новото „политическо семейство на Европа“ и да започнат (консервативната) „европейска контрареволюция“, както тогава, така и днес си остават разделени на три блока, между които далеч няма единодушие по всички въпроси. Техният „съюз“, който нашият теоретик предпоставяше (за да може да ги нареди „непосредствено след ЕНП“) и днес си остава само (при това трудно осъществим) проект. Нещо повече – след скандала с вицеканцлера на Австрия разделението между европейските „консерватори“ все по-определено се разкрива като разделение по оста русофилски-нерусофилски (за да не кажа направо подкрепяни от Кремъл и независими от Кремъл) „консерватори“. И в първия лагер освен „разкритите“ австрийци, са още Марин Льо Пен (за която има все по-сериозни сигнали за тесни връзки с Москва) и Матео Салвини (който пък никога не е крил пропутинските си симпатии). Във втория остават Орбан и Качински. Смея да предположа, че при този – вече неможещ да се скрие – допълнителен разлом в „консервативните“ блокове, те едва ли ще имат капацитета да вдигат дори осезателен „шум“ в доминирания от „либерали“ Европейски парламент.

* * *

Но през изминалите една-две години освен „радикално“ – за приближаваща се „европейска контрареволюция“ – новите „консерватори“ ни говориха напоително и за подготвящия я стремителен „разпад на досегашния либерален консенсус“ за битието и устройството на Европа в противовес на който в дълбините на континента ни се оформял един нов – вече консервативен – „консенсус“ за него. И ето: изборите миналата неделя трябваше да извадят на бял свят окончателния крах на стария – на „либералния консенсус“ и да демонстрират кристализиралия вече нов, възтържествувал най-сетне и на формално политическо равнище.

Какво, в тази връзка, показва реално случилото се на 26 май?

Доминиралите до този момент Европейския парламент „политически семейства“ – дясноцентристката ЕНП и лявоцентристката ПЕС, в най-определен смисъл олицетворяващи досегашния „либерален консенсус“ за битието на Европа, действително претърпяха частична загуба на доверие. Вместо с досегашните 216 депутати ЕНП ще разполага вече със 180, а ПЕС вместо 185, ще има едва 145 депутати. Само че паралелно с този (частичен) отлив, изборите миналата неделя показаха и нещо съвсем несъгласуващо се с приказките за вече оформил се нов и именно „консервативен“ консенсус за битието на континента ни. Защото на 26 май европейските „народи“ (които все повече се противопоставяли на „либералните евро-елити“) най-неочаквано изпратиха в Европейския парламент цели 109 депутати от партиите на Алианса на либералите и демократите (АЛДЕ), т. е. увеличиха представителството на собствено либералите с цели 40 души. Гласуваха доверие да ги представляват в Брюксел и на 69 депутати от „зелените“ партии и движения (със 17 повече в сравнение с 2014 г.). За съпоставка: в същото време групата на „Европейските консерватори и реформисти“ намаля с 18 депутати, а групите на „Европа на свободата и пряката демокрация“ (където е Качински) и на „Европа на нациите и свободите“ (където са Салвини и Льо Пен) се увеличиха сумарно с 32 депутати[2]. Общо – както вече казах – „новоконсервативните“ блокове увеличиха тежестта си сред избирателите на Европа с… 16 депутати.

Нека следователно да направим и ние – една „бакалска сметка“. Ако съберем дясноцентристките сили (ЕНП) с АЛДЕ (собствено либералите) ще получим 289 депутати. През 2014 г. сборът на тези две партийни „семейства“ е давал 285 депутати – т. е. те практически са запазили своята тежест в доверието на европейските „народи“ като относително по-голям дял в тях са придобили даже собствено либералите.

Ако, по-нататък съберем десните и центристките сили (ЕНП и АЛДЕ) с депутатите на ПЕС, т. е. представителите на всички онези партии, които до този момент са изразявали „либералния консенсус“ за Европа, ще получим 435 депутати.

Разрушен ли е, питам, тогава „либералния консенсус“ за битието и устройството на Европа? „Въстанаха“ ли миналата неделя (както ни вещаеха) европейските „народи“ срещу досегашното „либерално статукво“ и артикулираха ли чрез избора си този нов и различен – „консервативен“ – консенсус за живота на континента ни? Аз във всеки случай виждам не това, а нещо дори противоположно – едно придвижване на визиите на европейците… наляво. Защото дайте си сметка, че сумата от центъра (където стоят партиите на АЛДЕ – собствено либералите) до самия ляв край на спектъра (където са ПЕС и „Зелените“) дава цели 324 депутати. Да си призная, мен лично ме безпокои по-скоро тази твърде многолюдна лявоцентристка „опашка“ на новия Европарламент.

Важното, което искам да кажа тук обаче е, че направената току що „бакалска сметка“ буквално разбива на пух и прах възгледа за криза и дори „крах“ на досегашния „либерален консенсус“ на европейците за устройството на техния континент и заменянето му с нов – и именно „консервативен“ такъв. Пак казвам: събраните тук от мен „по бакалски“ депутати на ЕНП, ПЕС и АЛДЕ (т. е. представителите тъкмо на досегашното „либерално статукво“) бяха изпратени миналата неделя в Европейския парламент не от някакви „безродни елити“, а от… избирателите на „народите“ на Европа, от избирателите на нейните „отечества“. И те, както виждаме, препотвърдиха (с 435 депутати от традиционните политически „семейства“) „либералния консенсус“, който продължават да имат, като добавиха към него и отчетлив „зелен“ цвят (69 депутати), с което пък не дадоха никаква възможност на избраните общо 171 депутати от „консервативните“ блокове да променят европейското битие в не-либерална посока. Това е.

* * *

Мога да се съглася, че новите „консерватори“ сякаш имаха определени основания да се надяват на по-голям успех. На какво се дължи тогава провалът на техните надежди?

Мисля, че е вероятно все по-нарастващата от две-три години агресивност в речите и действията на техните лидери и говорители, вместо до убеждаване на европейските „народи“ в „необходимостта“ и „неотвратимостта“ на „консервативната контрареволюция“ постепенно (и почти „подводно“, защото досегашният брюкселски „истеблишмънт“ действително не им противодейства енергично и решително) да доведе до ответна мобилизация в либералния сектор. Възможно е често съзнателно скандализиращото политическо поведение на Орбан, Салвини, Качински и пр. постепенно да „дойде малко в повече“ на умерения, себеовладян, трезв и цивилизован европеец, който (а не „джендърите“ и „гейовете“), за сведение на новите „консерватори“, отдавна съставлява масата на европейските или поне на западноевропейските „народи“.

Не е за пренебрегване, мисля си, и „ефектът Доналд Тръмп“, от който „новоконсерваторите“ се надяваха да извлекат дори дивиденти. Безцеремонният, граничещ с хулиганството начин на правене на политика на настоящия американски президент, генерираните от него глобална непредсказуемост и несигурност, и към чийто „стил“ новите „консерватори“ изпитват неприкрити симпатии, може би също доведоха до мобилизация на мнозинството европейци, които – оказа се – не биха искали континентът им да се застопанисва от „клонинги“ на този човек. Та нека чуем как „предупреждаваше“ самите нас, че ще започне да изглежда Европа веднага след грядущата „консервативна контрареволюция“ цитираният по-горе наш теоретик. Тя – казваше ни той преди три месеца – „ще напомня силно американската и затова, ако не харесвате стила и поведението на Доналд Тръмп, вече е хубаво да започнете да се подготвяте за естетическия шок. Европа на реакционерите ще бъде арогантна и тромава, но много, много по-жизнена и автентична от днешната бюрократична плява. …ще върне традиционните ни ценности и ще види света такъв, какъвто той отдавна е. Политическа джунгла със зверове и опасности, а не игрище за голф с коктейли Мохито до последната дупка“ (Курсивът мой). Не ще и дума – остроумно и романтически-картинно. Но… и леко намирисващо на тридесетте години на ХХ век. Мисля си, че именно този „мирис“, все по-настойчиво излъчващ се от ново-„консервативните“ лидери и говорители през последните година-две накара масовия европеец, отначало склонен да се вслушва с любопитство в техните „експресии“, да се върне решително към, собствено никога не подлагания на сериозни съмнения, свой „консенсус“ за либерално-демократична Европа и да го гарантира, чрез вота си и формално политически.

Оттук нататък поради това, казвам аз, рискът пред новия Европейски парламент идва не от някаква, продължаваща да го грози „консервативна революция“, а единствено от (май) продължаващата неспособност на самите либерални политици да направят „консенсуса“ на избирателите си по-убедителен и жизнен. И – чисто технически – от необходимостта от „стиковане“ между ЕНП, либералите и обширната „лява периферия“, с която, без да щат, мисля си, ни сподобиха с неумерените си приказки и действия нищо същински непостигналите нови „консерватори“.

______________________________

[1] Вж. например статията ми „Трите опори на новия консерватизъм“, в: Портал Култура от 25.09.2018 г., https://kultura.bg/web/трите-опори-на-новия-консерватизъм/

[2] Непременно трябва да имаме предвид, че броят на „консервативните евродепутати“ ще намалее през октомври тази година, когато ЕП ще напуснат британските партии (а повечето от тях са от групите на „Европа на нациите и свободите“ и на „Европейските консерватори и реформисти“). На тяхно място квотното разпределение, още от сега може да се изчисли, няма да изпрати само „консерватори“ от европейските държави.