Европа в капана на предразсъдъците

От 20 години проф. Клаус-Михаел Богдал изследва образа на ромите в литературата. „Циганин“ се очертава като най-упоритото европейско клише. Какви механизми работят в случая?

Клаус-Михаел Богдал e роден през 1948 г. Той е професор по германистика в университета в Билефелд, преди това е бил професор по история на най-новата германска литература във Висшето педагогическо училище във Фрайбург и в университета в Дуисбург. Тази година при откриването на Лайпцигския панаир му бе връчена Наградата за европейско разбирателство за книгата  „Европа измисли циганите”, в която той описва как се затвърждават предразсъдъците срещу един въображаем колектив.

Понятието „циганин” днес се смята за некоректно. Какво знаете за неговия произход и как го използвате във вашата книга?

Определението „циганин” е едно от многото конкуриращи се определения за чуждия, наред с „татари” или „джипсис”. Един много ранен немски източник за „циганите” датира от 1427 г. Етимологичният произход според мен и до днес не може да бъде обяснен убедително. Най-правдоподобните опити отвеждат към византийския гръцки. Най-честото определение за циганин в първите векове след заселването е било „пътуващ крадец, мошеник” (на немски ziehender Gauner). Понятието непрекъснато се употребява с дискриминационна цел, контекстът също е напълно негативен: живея като циганин, циганско стопанство и пр. Национализмът довежда до крайност дискриминацията, тогава се казва „да живееш по цигански”. В книгата употребявам понятието, за да изясня конструирането на образа на чуждия. Важно според мен е, че единствено на този народ европейските общества отказват правото на самоназоваване, въпреки че от няколко века са познати думи като „синти”, „роми” и „калдараши”.

В края на книгата ви „Европа измисля циганите” прогнозирате, че историята на изключване на ромите ще продължи още дълго. Днес ромите отново са в центъра на политическия дебат, този път нищетата ги кара да емигрират. Кои от анализираните във вашата книга механизми и образи на чуждия преоткривате днес?

Според мен много важно обстоятелство в днешната дискусия е, че ромските народи идват от Изток. Открай време с тях са свързани предразсъдъци, от много отдавна те са възприемани като шпиони на турците, в скандинавските страни ги наричат „татари”, свързват ги с проникващите на Северозапад монголи.  Днес реакцията е подобна. В масовата съпротива на гражданите на Европейския съюз срещу тези групи се проявява на първо място силна неприязън към румънците и българите, нежеланите кандидати за ЕС. Реториката още се колебае между един популистки вариант, който залага на враждебност към циганите, и силната евронеприязън спрямо смятаните за корумпирани и некадърни страни Румъния и България. Това смесване на предразсъдъци  съществува отдавна. През 30-те години при Ернст Юнгер [1] , доколкото си спомням, още в „Работникът” се казва: „Как така вече третираме българите като народ?” Сякаш става дума за етнос, който не притежава или не заслужава държава. Всичко това, в пъти по-силно, се адресира към ромите.

Колко стари са най-удобните предразсъдъци?

Стандартните предразсъдъци могат да се проследят назад до Трийсетгодишната война (1618 – 1648 г.). Още тогава е имало голямо преселение поради бедност, ромите са представяни като просяци, крадци на деца, проституиращи. Например Кураж на Гримелсхаузен [2] е циганска княгиня. Циганите са причислявани към криминалните среди. Те минават през страната като напаст – такава е представата – и се разполагат навсякъде като паразити, отнемат на хората и последния къшей хляб, спечелен с труд. Към това винаги се прибавя и упрекът за по-ниско ниво на цивилизованост, свързано с телесната хигиена, хранителните навици и облеклото. Това са онези предразсъдъци, които първи се появяват. Боклукът се превръща в препъни камък – боклукът, който за хората, живеещи на сметищата, е ценна суровина. Тези различни възгледи днес отново се сблъскват.

Съществуват ли и нови елементи в историята на предразсъдъците спрямо ромите? Днес се намираме във фазата, когато всеки има право на мнение. Сякаш изводът, че повечето бедни имигранти са роми, е някакво интелектуално постижение.

Да, това е ново. Аргументацията идва от две страни – веднъж от политиката и медиите на страните, където имигрантите пристигат, и втори път страните, от които те произхождат, настояват: имаме правото да кажем, че не сме такива. В книгата обяснявам, че за разлика от антисемитизма враждебността към циганите  се е изразявала винаги без всякакви задръжки. Фантазиите за унищожаване на циганите винаги са били по-бързи и по-брутални от всички други. По същество срещу тази група презрени, парии е можело да се каже всичко – до 70-те години на ХХ век. Днес обаче обществеността има задръжки. Както спрямо Израел и тук политическата коректност започва да действа. Бих могъл с доза предпазливост да го разглеждам като прогрес.

Ако човек иска да бъде позитивен, в дискусията за имиграцията поради бедност става дума и за това да се намерят причини за потискащата безпомощност на много роми. За целта се нуждаем от размисли за тяхната идентичност. Ала изследвайки я, има опасност да изпаднем в старите механизми на обезценяване. Дискусията се върти в кръг.

В края на XVIII и началото на XIX век ситуацията е подобна. През Просвещението идва откритието, че романес е отделен език, който произхожда от Индия и е родствен със санскрит. Впоследствие се стига до преоценка, ала след кратък период тя е последвана от един вид  препрограмиране. Старата програма е проиграна върху новата информация и отново се появяват същите предразсъдъци, само че по-изтънчени и подкрепени с мними научни доказателства. По аналогия с еврейската еманципация се появяват първи проекти за изселване на ромите.  Въпросът е: съществуват ли народностни качества и как биха могли да изглеждат? Този въпрос е занимавал тогава етнолозите. Ала ние знаем – пиша го изрично в книгата – че етноложките методи са се оказали твърде повърхностни, за да опишат многобройните ромски групи. От друга страна, ако не признаем идентичност на ромите, те с право ще кажат, че не признаваме тяхната уникалност. Не можем да излезем от капана на предразсъдъците, докато приемаме погледа на мнозинството към малцинството.  Ако обаче погледнем с очите на признати субекти към равнопоставени на тях, ще навлезем в преговорното пространство на приписване на идентичност. Разбира се, ние, германците, имаме предразсъдъци спрямо французите и те спрямо нас, но те са в едно пространство, в което всеки може да намери своята идентичност, включително и личната. Ромите са несигурни, а би трябвало да могат да кажат: мога да бъда адвокат, но и човек, който се занимава с традиционно кошничарство.

Как се опитвате да решите проблема в книгата? Вие пишете история на предразсъдъците – кой неутрален образ ви служи за отграничаване?

При моята работа има една особеност на метода и затова тази книга трябваше да бъде написана от литератор. В голяма част от нея се движа в областта на символната репрезентация, това означава, че трябва да извлека и интерпретирам от един и същи символен материал два вида информация – тази за жизнената действителност и тази за символната репрезентация чрез мнозинството от населението. И смятам, че това един литератор го върши особено добре. В книгата не се занимавам с психоанализа, но се хващам и за модела на Фройд за тълкуване на сънищата. Виждам изопачена действителност и мога да кажа защо е била изопачена. Мога да го направя само с широк поглед върху сравнителен материал. Това беше много важно за работата над материала, затова подготвях книгата в продължение на 20 години. Всеки път трябваше да проверявам дали даден предразсъдък се проявява и във Финландия, Полша или Испания. В края обаче човек държи в ръката си ключ и може да каже не само, че изобразената действителност е преиначена, а и че зад това се крие една деформирана действителност, чиято деформираност мога отчасти да отстраня с помощта на интерпретацията.

Не трябва ли въпреки това в основата на изследването да стои определена представа за човека, за да се покаже, че и най-разпространените предразсъдъци не са верни?

Убеден съм, че в основата на хуманитарните науки – за мен това би било основна позиция – трябва да стои представата за човешкото достойнство в широк смисъл и за индивидуалността. С помощта на една негативна антропология чудесно бих могъл да разкажа историята за това какво един човек, който притежава власт, прави на друг. Но не представлявам точно тази антропология. Освен това винаги мога точно да покажа: опасните развития се случват в определени исторически фази. Като цяло се опитвам да се съпротивлявам на антропологичните обобщения, като подхождам строго исторически.

Как ромите успяват да си създадат идентичност при липсваща територия и при почти общовалидна  устна традиция? Джаз певицата Дочи Райнхард например говори в автобиографията си за тайните на своя народ, които никога не би разкрила на чужденец.

Зная много такива тайни и бих казал, че не са никакви тайни! Но не за това става дума. А за друго, да се каже, че за тази отличителна черта можем да се разберем, без да разменяме и дума. Но това се отнася само за много осъзнати културно и езиково роми като немските синти. Всичко това няма нищо общо с новите имигранти. Те са най-бедните от бедните, бихме могли да ги сравним с коренните народи в Бразилия, които днес напират към фавелите. Във всеки случай би било победа за Европа, ако чрез програма на ЕС можем да гарантираме запазване на идентичността при ромите – както сме я признали на лужишките сърби и др.

В книгата си сравнявате страха от циганите със страха от слабоумието и от животинското. Не нараства ли този страх в Европа днес, когато много роми тръгват на път?

Да, със сигурност е така. Въпреки че пътуващите днес от стотици години не са били номади. Те са били роби, от XIV век нататък –  крепостни селяни първоначално при молдавските князе или в манастирите. Робството там е отменено едва в средата на XIX век, тогава е първото разселване. Ромите роби просто станали твърде скъпи. Отново може да се направи сравнение със сегашната ситуация: днес става дума за свободна евтина работна сила от бившите социалистически републики, която редовно бива изтласквана от румънското население. Това са хора без каквито и да било шансове, въпреки че някои от тях имат основно  образование. Но аз смятам, че те не са някаква особена група сред трудовите номади – в сравнение с полските берачи на аспержи или южноевропейските опаковчици. Днешната имиграция поради бедност беше предвидима. Това е съвсем нормален процес в обществата в преход. Ала винаги ромите са онази част от населението, която никой не иска.

По какво се различава антисемитизмът от презрението към циганите?

Расисткото унижение е идентично. Разликата е в това, че антисемитизмът е по същество битка на европейските култури срещу самите себе си, защото е безспорно, че еврейството е част от европейската история. При цялото си презрение антисемитизмът винаги развива и модели на включване: въпреки всичко се сключват договори с партньори, чиито права после биват накърнявани. При ромите няма културни опорни точки, затова първо трябва да им се създаде образ, образа на чуждия, на неевропееца. При евреите се знае какво трябва да бъде отграничено, при ромските народи то трябва първо да бъде открито. Но за тях няма никакво пространство на включване, до днес никой не е стигнал до идеята, че с тях може да се преговаря. Те са безправни субекти, прокуждани от една територия в друга. Когато в края на XIX век се налага расизмът, този подход изглежда естествен, на европейските конференции се говори за биополитически мероприятия срещу тях. В Швеция и Швейцария се провеждат първите насилствени стерилизации и отнемания на деца, това е прелюдия към Холокоста.

Съществува ли преди 1933 г. германско презрение специално към циганите?

Да. В полицейските служби се създава един вид институционализирано презрение към циганите. Налице са една сбирка публични обяви за търсене на престъпници и прочутата база данни за скитниците в Бавария, които впрочем продължават да се водят и след 1945 г. Началниците им правят кариера по време на националсоциализма, а през войната тези хора стават съветници на Антонеску[3] в Румъния, за да могат да демонстрират на място как се постъпва с циганите. Те вече са натрупали почти 50-годишен опит.

Има ли нови образи на цигани в литературата след 1945 г.?

Това беше най-отчайващото в изследването ми, въпреки че текстовете от този период не бяха сред най-ужасните: с какво равнодушие, в какво нехайство големи автори от Група 47 [4], на чието отношение към миналото се възхищавах в младостта си, се отнасят към фигурите на цигани. Донякъде те нямат за цел презрение, но пишат така, сякаш тази група не е била жертва. В цялата европейска литература и досега циганите се появяват като клиширани образи. Абсолютен континуитет. Казваш си: да има поне минимум мислене със собствената глава, минимум уважение към половин милион жертви и оцелели от нацизма! Оцелелите днес казват, че са преживели вторична травма, не ме учудва при това равнодушие.

Да се върнем при литературно-научното ядро на вашата книга. Може ли да се каже, че най-добрите писатели са най-справедливи по отношение на циганите? Сервантес, Гьоте, Пушкин, Юго създават доста нюансирани образи.

Много е трудно да се отговори, но по някакъв начин, да. Вижда се при Гьоте, в чиито писма се появяват нелюбезни изказвания за циганите: докато се занимава със съответните герои, започва да трупа знание и не приема безкритично информацията, която намира. В „Гьоц фон Берлихинген” циганите се повяват като обекти на Шекспирова възхита, а в края дори се превръщат в спасители, благородни диваци в гората.

Повече от 20 години се занимавате с образа на циганина. Каква представа имате днес за ромите?

Никаква. Образът се разтвори в многобройните образи на европейски синти и рома. Приятно е да разпознаеш фински калдераши – силно традиционна група; приятно е също да не можеш да разпознаеш адвокат с ромски корени, който е изоставил традиционните белези.

Франкфуртер Алгемайне Цайтунг

превод от немски: Людмила Димова