0
1773

Европа и идеята за нация

Откъс от сборника с лекции и есета на Ортега-и-Гасет, издаден от „Колибри“ (превод Ефтим Станков).

Книгата „Европа и идеята за нация“ с лекции и есета от Ортега-и-Гасет и след 70 години звучи актуално със загрижеността за бъдещето на Европа. Испанският философ разгръща убеждението, че нацията е резултат от сплотяващото чувство за съпринадлежност към определена човешка общност, което се поддържа, но не се поражда от общия език, територията, традициите, кръвното родство. Според Хосе Ортега-и-Гасет, един от доайените в замислянето на съвременна обединена Европа, европейската интеграция, колкото и да е трудна и съпровождана от кризи, е процес с бъдеще, защото „зад“ този процес е налице хилядолетна общоевропейска история. Оценявайки Европа като „много стар факт“, Ортега-и-Гасет казва, че тя е „разумът“ на историята. И този европейски исторически „разум“, който може да бъде наречен „етос“, „вярвания“, „цивилизационни ценности“, е по-обхватен и предхожда реалността на нациите. 

Първата част на изданието съдържа два неиздавани фрагмента като въведение към темата. Във втората част е поместена лекция, която философът изнася през септември 1949 г. в разрушения Берлин и впоследствие разширява с намерението да я издаде. Текстът е открит недовършен сред неиздадените му творби. Четирите лекции в третата част анализират други аспекти от живота на съвременния европеец.

Хосѐ Ортѐга и Гасѐт (1883–1955) е испански философ, социолог и есеист. През 1914 г. пише първата си книга – „Размисли за дон Кихот“. През 1916 г. става съосновател на всекидневника „Сол“. През 1934 г. публикува книгата „По повод на Галилей“, а през 1935 г. излиза „Историята като система“. Най-известният му текст е „Бунтът на масите“. Избран е за депутат през 1931 г., не след дълго се оттегля разочарован от политиката, а след началото на гражданската война през 1936 г. живее в емиграция до 1948 г.

Дискусия върху въпросите, които поставя книгата, ще има на 20 май, понеделник, от 19 часа в литературен клуб „Перото“. С участието на проф. Лазар Копринаров, проф. Александър Кьосев и журналистите Бойко Василев и Тони Николов.

Хосе Ортега-и-Гасет, „Европа и идеята за нация“, ИК „Колибри“, 2019 г., превод Ефтим Станков, предговор Лазар Копринаров. 

Първа част

Действащите социални практики

През 1937 г. изпитвах ужас от последиците, които предвиждах, че ще настъпят много скоро поради слепотата на големите англосаксонски нации за същността на нацията; трудът на Тойнби, самият той специалист по междунационални въпроси, е гигантски пример в това отношение. Слепотата се състоеше преди всичко в това, че тези страни се смятаха за добре информирани за останалите. Тревогата ме подтикна да публикувам в лондонското списание The Nineteenth Century and After (юли 1938 г.) една статия, част от която е уместно да възпроизведа тук. Тя беше предназначена за англичаните и тъй като от 1900 г. насам англичаните сякаш са се превърнали в професионалисти на тема пацифизъм, аз разглеждах въпроса откъм тази му страна и озаглавих страниците си Concerning pacifism.

Нациите на Запада са народи, които плават като шамандури в единното социално пространство, което представлява Европа; „в него се движат, живеят и съществуват“. Аз настоявам за една история на Европа, която би ни разказала превратностите в това човешко пространство и би ни показала как се е променял неговият индекс на социализация; как в някои случаи е спадал много сериозно, заплашвайки с радикално разцепване на Европа, и как най-вече дозата на мир във всяка епоха е била в пряка връзка с този показател.

Последното най-много ни интересува с оглед на сегашните ни изпитания. Историческата реалност, или по-просто казано – това, което се случва в света на хората, не е купчина от несвързани събития, а притежава стриктна анатомия и ясна структура. Нещо повече: може би е единственото нещо в света, което има само по себе си структура, организация. Всичко останало – например физическите явления – е лишено от нея. Те са отделни факти, за които физикът трябва да измисли някаква въображаема структура, защото те сами по себе си не я притежават. Но тази анатомия на историческата реалност трябва да се изучава. Когато се изучи добре, става възможно да се постави с известна прецизност диагноза на мястото или пласта на историческото тяло, където е загнездена болестта. Имаше на света едно много широко и мощно общество – европейското общество, – което като общество е било конституирано от един базисен ред като резултат от ефикасността в действието на едни последни инстанции – интелектуалното кредо и морала на Европа. Този ред, който изпод всички повърхностни безредици е действал в дълбоките недра на Европа, се е разпространявал поколения наред върху останалата част на планетата и е наложил върху нея в една или друга степен целия порядък, на който тази останала част е била способна.

И така, нищо не би трябвало да интересува повече пацифиста от това да разбере какво става в дълбоките недра на западното тяло, какъв е сегашният характер на неговата социализация, защо се е изпарила традиционната система на „действените колективни норми“ и дали въпреки това някоя от тях не е запазила латентна своята жизненост. Защото правото е спонтанен акт на обществото, но обществото е съжителство при определени инстанции. Би могло да се случи към сегашна дата така, че тези инстанции да липсват в такава степен, в каквато никога не са липсвали в цялата европейска история. В такъв случай болестта би била най-тежката, от която е страдал Западът от времето на Диоклециан или Северите досега. Това не означава, че е неизлечима; означава само, че би било нужно да се потърсят много добри лекари, а не първият случаен минувач. Означава най-вече, че не може да се очаква някакъв цяр от Обществото на народите – или от ООН, – като се има предвид какво е било то и какво продължава да е: една антиисторическа институция, която всеки злобар би могъл да учреди, измислена в клуб, чиито членове биха били главно мистър Пикуик, мосю Оме и други подобни.

Горната диагноза, точна или погрешна, изглежда непонятна. И наистина е такава. Много съжалявам за това, но ми е невъзможно да го избегна. И най-точните диагнози на съвременната медицина са непонятни. Кой профан, когато чете подробен анализ на кръвта, ще открие в него някакво ужасно заболяване? Винаги съм се стремял да оборвам езотеризма, който сам по себе си е една от злините на нашето време. Но нека да не си правим илюзии. От един век насам по дълбоки и отчасти уважителни причини науките се отклоняват неудържимо в езотерична посока. Това е едно от многото неща, чиято голяма важност не са съумели да видят политиците – хора, страдащи от противоположния порок, от прекален екзотеризъм. За момента може само да се приеме ситуацията и да се признае, че познанието се е дистанцирало радикално от разговорите на beer-table.

Европа днес е дисоциализирана, или – което е същото – липсват принципи на съжителство, които да са действащи и към които да се прибягва. Една част от Европа се стреми да наложи принципи, които смята за „нови“, другата се стреми да защитава традиционните. Само че това е най-доброто доказателство, че нито едните, нито другите са в сила и че са загубили или не са успели да постигнат честта да станат инстанции.

Когато някакво мнение или норма са успели да станат наистина „колективна действаща практика“, те не получават валидността си от положеното усилие на определени групи вътре в обществото да ги наложат или поддържат. Напротив, всяка определена група търси максималното си утвърждаване, позовавайки се на тези общовалидни действащи практики. В момента, в който е нужно да се води борба в полза на някакъв принцип, става ясно, че той или още не е влязъл в сила, или вече е престанал да бъде валиден. И обратното: когато той е напълно действащ, единственото нещо, което трябва да се прави, е да се използва, да се позовават на него, да се облягат на него, както се прави със закона за гравитацията. Нравите оказват магическото си влияние без полемика, без агитация, те кротко лежат в дъното на душите, понякога, без душите да си дават сметка, че са владени от тях, а понякога дори вярвайки, че се борят срещу тях. Явлението е изненадващо, но е безспорно и представлява фундаментален факт в обществото.

Нравите са истинската социална власт, анонимна, безлична, независима от каквато и да е определена група или индивид. Но е вярно и обратното: когато някоя идея е загубила характера си на колективна инстанция, прави трагикомично впечатление този, който смята, че е достатъчно да се позове на нея, за да се почувства оправдан или по-силен. Това се случва и днес твърде често в Англия и Северна Америка. Например в позоваванията на един предполагаем „цивилизован свят“ или на едно „морално съзнание на света“, които толкова често се появяват комично в писмата до директора на The Times. Оставаме слисани от появата им. Грешка ли е това поведение, или е умишлена фикция? Наивност ли е това, или е тактика? Не знаем какво да кажем, защото при англосаксонеца функцията да се изразява, да „казва“, може би играе различна роля в сравнение с останалите европейски народи. Но какъвто и да е смисълът на това поведение, мисля, че е пагубно за пацифизма.

Нещо повече, би могло да се види дали един от факторите, които са съдействали за загубата на авторитет на европейските нрави, не е била особената им употреба от страна на Англия. Въпросът трябва да бъде изследван задълбочено някой ден, но не сега и не от мен. Така че пацифистът трябва да си даде сметка, че се намира в свят, в който липсва или действа много слабо главното изискване за организирането на мира. В отношенията на едни народи с други вече не може да се прибягва до по-висши инстанции, защото тях ги няма. Дружеската атмосфера, в която плаваха и която, застанала като благоприятен етер между тях, им позволяваше да общуват безпрепятствено, вече е унищожена.

Така че те остават разделени, изправени един срещу друг. Докато преди трийсет години границите бяха за пътника почти въображаеми линии, всички видяхме как те бързо се втвърдиха, превръщайки се в роговидна материя, която анулира шупливостта на нациите и ги прави херметични. Чиста истина е, че от години Европа се намира в състояние на война, в едно състояние на война – забележете, казвах това през 1937 г.!, – което е по същество радикално различно, отколкото през цялото ѝ минало. И пораждането на тази ситуация според мен се потвърждава от факта, че не само съществува една виртуална война между народите, но че вътре във всеки народ има голямо явно или зреещо разединение. Лекомислено е да се интерпретират днешните авторитарни режими като породени от каприз или интрига. Съвсем ясно е, че те са неизбежни прояви на състоянието на гражданска война, в която се намират днес почти всички страни. Сега се вижда как вътрешната сплотеност на всяка нация се е подхранвала в голяма степен от действието на колективните европейски нрави.

Това рязко отслабване на общността между народите на Запада е равносилно на огромно морално дистанциране. Отношенията между тях са крайно затруднени. Общите принципи представляваха своего рода език, който им позволяваше да се разбират. Не беше следователно толкова необходимо всеки народ да познава добре и singulatim всеки друг от останалите.

Техника, пространство и информация

Това морално дистанциране се усложнява опасно от друго противоположно явление, което е конкретната подбуда за цялата тази статия. Имам предвид един гигантски факт, чиито характеристики е нужно да се прецизират малко. Сега мога само донякъде да ги скицирам.

От почти един век насам се говори, че новите средства за комуникация – движение на хора, транспортиране на стоки и предаване на новини – са сближили народите и са унифицирали живота на планетата. Обаче, както обикновено се случва, всички тези приказки са преувеличение. Почти винаги човешките работи започват като легенда и едва по-късно се превръщат в реалности. В този случай днес виждаме съвсем ясно, че се е касаело за едно ентусиазирано предизвестие. Някои от средствата, които е трябвало да направят действително това сближаване, вече съществуваха по принцип – параходи, железници, телеграф, телефон. Но тези изобретения още не бяха усъвършенствани, нито бяха поставени масово в служба на хората, а най-решаващите – като двигателя с вътрешно горене и радиосъобщенията – дори не бяха все още изобретени. XIX век, развълнуван от първите велики завоевания на техническата наука, побърза да излее потоци от реторика за „напредъка“, за „материалния прогрес“ и т.н. Така че към неговия край душите започнаха да се уморяват от тези общи фрази, въпреки че ги приемали за истина, тоест, въпреки че бяха успели да се убедят, че XIX век действително е осъществил прокламираното от тази фразеология. Това породи една куриозна грешка на историческата оптика, която пречи на разбирането на много сегашни конфликти. Обикновеният човек, убеден, че предишното столетие е било връх на великите постижения, не си даваше сметка, че несравнимата епоха на технически изобретения и на тяхната реализация са именно последните четиресет години. Броят и важността на откритията, както и темпът на ефективното им използване през този много кратък етап превишават многократно постигнатото през цялото минало на човечеството, взето като цяло. Тоест ефективното техническо преустройство на света е съвсем скорошен факт и тази промяна предизвиква сега – сега, а не от един век насам – радикални последици. И това е във всички области. Немалко от дълбоките разстройства на сегашната икономика произтичат от внезапната промяна, която тези изобретения предизвикват в производството; промяна, към която икономическият организъм е нямал време да се адаптира. Това, че една-единствена фабрика е в състояние да произвежда всички електрически крушки или всички обувки, от които се нуждае половин континент, е прекалено хубаво, за да не ни се стори като нещо чудовищно. Същото се случва и с комуникациите. Изведнъж и наистина през последните години всеки народ получава начаса и на минутата такова количество и толкова бърза информация за случващото се с други народи, че създава у него илюзията, че действително се намира при другите народи или в абсолютна близост до тях. Казано по друг начин: размерът на обществения живот на света внезапно се е свил, смалил се е. Народите се оказват неочаквано динамично много по-близко един до друг и това се случва именно в същия момент, когато европейските народи са се дистанцирали морално най-много.

Не се ли забелязва веднага колко е опасна подобна конюнктура? Знае се, че човешкото същество не може да се доближи току-така до друго човешко същество. Тъй като идваме от една от историческите епохи, в която доближаването е било привидно по-лесно, ние сме склонни да забравяме, че винаги е била нужна голяма предпазливост, за да се доближиш до този звяр, представящ се за архангел, какъвто обикновено е човекът. Затова през цялата човешка история протича еволюцията на техниката на сближаването, чиято най-явна и видима част е поздравът. Може би с известни резерви би могло да се каже, че формите на поздрава са функция на гъстотата на населението, следователно на нормалното разстояние, на което се намират едни хора от други. В Сахара всеки туарег разполага с радиус на самота, който достига до доста мили. Поздравът на туарега започва от сто ярда и трае три четвърти час. В Китай и Япония, които са с гъстонаселени народи, където хората живеят, така да се каже, едни върху други, нос до нос, в компактен мравуняк, поздравът и общуването са се усложнили в най-фината и сложна техника на вежливост, толкова префинена, че на човека от Далечния изток европеецът прави впечатление на грубиян и нахалник, с когото в крайна сметка е възможно само да се биеш. В тази свръхблизост всичко е нараняващо и опасно; дори личните местоимения се превръщат в нахалство. Затова японецът е стигнал до изключването им от езика си и вместо „ти“ ще каже нещо като „присъстващото чудо“, а вместо „аз“ ще направи нисък поклон и ще каже „нищожеството тук“.

Ако една проста промяна на дистанцията между двама души води до подобни рискове, представете си опасностите, които поражда внезапното скъсяване на дистанцията между народите, настъпило през последните петнайсет-двайсет години. Аз смятам, че не е обърнато необходимото внимание на този нов фактор и е нужно спешно да се направи това.

През тези месеци се говореше много за намесата или ненамесата на едни държави в живота на други страни. Но не се говореше, поне не с достатъчна настойчивост, за намесата, която реално упражнява днес мнението на едни народи в живота на други, понякога много далечни. А според мене второто е много по-сериозно от първото. Защото в крайна сметка държавата е един относително „рационализиран“ орган във всяко общество. Нейните действия са обмислени и дозирани от волята на определени индивиди – „политическите мъже“, – на които не може да липсва един минимум от разсъдливост и чувство на отговорност. Обаче мнението на един цял народ или на големи обществени групи е безразсъдна и безотговорна власт, която освен това предлага без защита инерцията си на влиянието на всякакви интриги. Когато общественото мнение sensu stricto на една страна засяга живота в собствената си страна, то винаги има „резон“ в този смисъл, че никога не е несъобразено с реалностите, за които се произнася. Причината за това е очевидна. Реалностите, които преценява, са това, което се с случило на същия субект, който ги преценява. Когато английският народ изказва мнение по големи въпроси, които засягат нацията му, той изказва мнение за факти, които са се случили на самия него, които е изпитал на собствения си гръб и в собствената си душа, които е преживял и които в крайна сметка представляват самия него. Как тогава ще сгреши в най-същественото? Доктринерската интерпретация на тези факти може да даде повод за най-големи теоретични разногласия, а те да породят партийни мнения, поддържани от отделни групи; обаче под тези „теоретични“ различия неподатливите на софистика факти, оползотворени или изстрадани от нацията, утаяват в нея една жизнена „истина“, която е самата историческа реалност и има по-висша стойност и сила от всички доктрини. Tази жива „истина“ или „резон“, която трябва да признаем като атрибут на всяко автентично „обществено мнение“, се състои, както се вижда, в нейната съобразеност с реалността.

Казано с други думи, получаваме следното съждение: крайно невероятно е по сериозните въпроси на своята страна „общественото мнение“ да няма минимално необходимата информация, за да може преценката да отговаря органично на преценяваната реалност. Може да страда от второстепенни грешки в подробностите, но взета макроскопски, не е правдоподобно да не съответства на реалността, да бъде неорганична спрямо нея и поради това – токсична.

Точно обратното се получава, когато става дума за мнението на една страна за онова, което се случва в друга. Съвсем вероятно е това мнение да се окаже във висша степен неадекватно. Народът А мисли и изказва мнение, изхождайки от своя собствен жизнен опит, който е различен от този на народ Б. Може ли това да доведе до друго нещо освен до куп безсмислици? Ето първата причина за една неизбежна неадекватност, която би могло да се поправи благодарение на много трудно нещо, а именно – достатъчна информация. Тъй като тук липсва „истината“ на преживяното, тя би трябвало да се замести от истината на познанието.

Преди един век не беше толкова важно дали народът на Съединените щати ще си позволи да има определено мнение за случващото се в Гърция и това мнение да е зле информирано. При положение че американското правителство не предприемаше действия, това мнение не оказваше влияние върху съдбините на Гърция. Светът тогава беше „голям“, не толкова компактен и еластичен. Динамичната дистанция между един народ и друг беше толкова голяма, че докато я пресече, неадекватното мнение губеше своята токсичност. (Нека добавим, че тези мнения винаги изпълняваха много важна нормативна роля за целия Запад.) Обаче през последните години народите навлязоха в една крайно динамична близост и например мнението на големи северноамерикански социални групи се намеси реално – пряко като мнение, а не като действие на тяхното правителство – в Испанската гражданска война. Същото казвам и за английското обществено мнение.

Много далеч съм от претенцията да се опитвам да подрязвам свободната воля на англичани и американци, да оспорвам тяхното „право“ да изразяват мнение както им харесва, по всичко, каквото ги интересува. Не е въпрос на „право“ или на празна фразеология, каквато обикновено се крие под този претекст; това е просто въпрос на здрав разум. Твърдя, че намесата на общественото мнение на едни страни в живота на други днес е важен фактор, който трови и генерира войнствени страсти, защото това мнение все още не се регулира от техника, адекватна на промяната на дистанцията между народите.

Душевността на нациите

За да разберем добре сложността на процеса, който протича, нека да си го представим схематично. Новините, които народ А получава за народ Б, предизвикват у него някакво мнение – било на широки групи, било на цялата страна. Но тъй като тези новини пристигат днес с огромна бързина, изобилие и честота, това мнение не остава малко или много в „съзерцателен“ план, а безвъзвратно се зарежда с активни намерения и придобива, разбира се, характер на намеса. Освен това винаги има интриганти, които поради свои интереси се заемат да я раздухат. Обратно, народ Б също получава в изобилие, бързо и често новини за това далечно мнение, за неговия нерв, за движенията му, и придобива впечатлението, че чужденецът с нетърпимо нахалство е нахлул в страната му и че е там, почти присъстващ, и действа. Но тази гневна реакция се умножава многократно и се ожесточава още повече, понеже народ  Б забелязва в същото време несъответствието между мнението на А и това, което действително се е случило на Б. Достатъчно дразнещо е, че ближният се опитва да се намесва в нашия живот, но ако освен това открием, че той игнорира напълно живота ни, неговата дързост предизвиква у нас френетична ярост.

Изглежда излишно да възразявам, че тези намеси разгневяват една част от потърпевшия народ, но пък радват другата. Това е прекалено очевидно, за да не бъде достоверно. Тази част от страната, която е облагодетелствана за момента от чуждото мнение, ще се опита, разбира се, да се възползва от тази намеса. Другото би било глупаво. Но под тази привидна и преходна благодарност протича реалният процес на преживяното от цялата страна. Накрая нацията се стабилизира в „своята истина“ за това, което действително се е случило, и двете враждебни части съвпадат по това, независимо дали го декларират, или не. Така че в крайна сметка се обединяват против неадекватността на чуждото мнение. То може да очаква трайна благодарност само дотолкова, доколкото по случайност улучи или поне донякъде съответства на тази жива „истина“. Всяка игнорирана реалност подготвя своето отмъщение. Тъкмо такъв е произходът на катастрофите в човешката история. Затова би бил пагубен всеки опит да не се признава, че всеки народ е като една личност, макар и по друг начин и по други причини, със съкровен свят – следователно е система от тайни, която не може да се разкрива току-така отвън. Нека читателят да не си мисли за нещо непонятно, за нещо мистично. Нека да вземе която и да е колективна функция, например езика. Съвсем явно е, че е практически невъзможно човекът да познава съкровеното в един чужд език, колкото и много да го изучава. А не би ли било глупост да се вярва, че е лесно познаването на политическата реалност на една чужда страна?

И така, твърдя, че новата структура на света превръща движенията на мнението на една страна за случващото се в друга – движения, които преди бяха почти безвредни – в истински нашествия. Това би било достатъчно, за да се обясни защо сега, когато европейските нации изглеждат по-близко от всякога до едно по-висше обединение, внезапно започнаха да се затварят навътре в себе си, да херметизират съществуването си едни срещу други и да превръщат границите си в изолиращи ги скафандри.

Смятам, че тук има проблем от първостепенно значение за международната дисциплина, който се развива успоредно с проблема за правото, засегнат по-горе. Така както някога постулирахме една нова юридическа техника, тук поставяме въпроса за необходимостта от една нова техника за общуване между народите. В Англия индивидът се е научил да спазва известна сдържаност, когато си позволява да изказва мнение за друг индивид. Има закон за злословието и съществува една много силна диктатура на „добрите маниери“. Няма причина да липсва подобна регулация на мнението на един народ за друг.

Разбира се, това предполага наличието на съгласие по един основен принцип. Той е, че народите, че нациите съществуват. Да, но старият и евтин „интернационализъм“, който породи сегашните тревоги, мислеше по същество обратното. Никоя от неговите теории и действия не може да бъде разбрана, ако не се открие в корена им непознаването на това, което е една нация, и на факта, че нациите са огромни реалности, разположени в света, с които е нужно да се съобразяваме. Един куриозен интернационализъм беше този – интернационализъм, който в своите сметки винаги забравяше подробността, че има нации.