0
1534

Европа и страховете

Изградена в страх от миналото, Европа днес се страхува от бъдещето

Днес популистите не искат да променят народа. Те не могат да представят обща идея за бъдещето. Напротив, колкото сте по-носталгични, толкова по-склони сте да гласувате за крайната десница.

Интервю с Иван Кръстев, в. „Монд“

Една дезинтеграция на Европа възможна ли е?

Рискът е съвсем реален. Но понятието за дезинтеграция се възприема по различен начин, в зависимост от държавите. За Париж и Берлин Европа на две скорости е стъпка към интеграцията, докато Изтокът, напротив, гледа на това като стъпка към дезинтеграцията на общностния проект. Смисълът е различен и в зависимост от политическите позиционирания. По-малко Европа се възприема като постигане на равновесието от суверенистите, докато федералистите съзират в това начало на дезинтеграцията. Преди Брекзит по-лесно се възприемаше възможността за една дезинтеграция, докато сега чуваме съвършено различни неща.

Никоя голяма политическа сила извън Обединеното Кралство, дори евроскептиците, не призовава днес към разрушаването на ЕС. Ала както видяхме някога при разпада на СССР или на Югославия, дезинтеграцията може да бъде неочаквано следствие на процес на реформа или адаптация, поставящ си за цел единствено обновлението. Нещо като банковата криза, когато паниката на вложителите, целящи на всяка цена да си върнат парите, ускори катастрофата. Ако европейските правителства от страх, че Европа ще свърши зле умножат отбранителните мерки, за да избегнат най-лошото, това може да ускори нейното рухване.

Разпадът на Съветския съюз дойде от сърцето на империята, а не от периферията. Би ли могло да стане същото и с Европейския съюз?

Всъщност рухването на СССР не бе причинено от независимостта на балтийските държави или на Грузия. В края на 80-те години Русия изчисли, че плащането за републиките от Централна Азия вече не е в неин интерес и се опита да създаде по-хомогенен съюз с Беларус и Украйна. Тъкмо това бе елементът, който даде тласък на дезинтеграцията преди всичко в главите на хората, вземащи решения, както и на общественото мнение.

Би могло да се случи същото и в Европа, ако някой ден Франция и Германия решат, че Съюзът, такъв, какъвто е, вече не е в техен интерес. Две противоположни явления се случват едновременно. От една страна, чрез Брекзит силите, борещи се за излизане от ЕС или неговото разпадане, позамлъкнаха – както например Марин льо Пен във Франция. От друга страна, имаме силно движение за отхвърляне на елитите и на институциите, най-вече европейските, които биват обвинявани, че не служат за нищо. Ако обаче се ограничат прерогативите на Европейската централна банка, Германия ще остане ли в ЕС? Ако се възстановят границите, как ще реагират множество държави? Пропастта между желанията на обществените мнения и последиците от някои избори могат да ускорят това срутване, без никой на практика да го е желал.

Въпросът за мигрантите ключов ли е в европейския дебат?

Хората се чувстват засегнати от този въпрос, ала сондажите показват, че той не е определящ за техния вот. Днес няма важна партия, която да призовава за цялостно отваряне на границите; напротив, всички настояват върху необходимостта контролът да се засили. А и броят на прииждащите силно намаля. Демографията обаче се превръща в ключов фактор, особено на Изток. Когато попиташ хората дали се тревожат повече от прииждането на мигрантите или от факта, че голяма част от сънародниците им отиват на Запад, едно огромно мнозинство – освен в Чешката република – отговаря, че се безпокои най-много от обезкървяването с младежи и хора с дипломи към богатите западни страни и към севера на Европа. Този страх го има също в Испания и в Италия.

Отначало мобилността се възприемаше като една от характеристиките на свободата след 1989 г. за страните, потопени в тежкия преход. Тогава работата на Запад изглеждаше като великолепна възможност. И това също бе промяна, само че броят на заминалите се оказа твърде важен… За десет години Румъния загуби 20% от населението си; в България данните са от същия порядък.

Има ли страх от изчезване?

Страните от Централна и Източна Европа са като цяло малки нации със скорошни граници, многократно претърпели промяна през последния век. Тяхното население е застаряващо, защото младите са емигрирали, и те се страхуват, че един ден никой няма да говори езика им. В Полша и в Румъния мнозинството заявява, че е готово да подкрепи правителство, което да направи по-трудна емиграцията в търсене на работа. Берлинската стена бе издигната през 1961 г., за да възпре потока на Запад, поток от по-добре образовани и по-млади граждани на ГДР. Паричните преводи към семействата, останали в страната, не компенсират тази загуба на кръв.

Има ли носталгия към стария свят?

Философът Карл Ясперс (1883-1969) дава чудесна дефиниция на отечеството: това е мястото, където разбирате или усещате, че ви разбират. Това е част от проблема на Европа: никой няма усещането, че наистина го разбират и мнозина се чувстват неразбрани.

Според едно изследване на фондация „Бертелсман“, осъществено в 28-те държави от Съюза, европейците смятат, че преди е било по-добре… Равнището на носталгия е почти същото във всички възрастови прослойки. Само периодът на позоваването варира в зависимост от страната и поколенията. Българският писател Георги Господинов пише в момента роман на тази тема: след като не можем да постигнем съгласие по бъдещето ва Европа, решаваме заедно към кой момент от близкото минало трябва да се върнем заедно. Годината на консенсуса е 1989-а: тогава, когато надеждите както на Изток, така и на Запад бяха огромни. Европа се е изградила заради страха от своето минало, от двете световни войни. Сега тя има страх от бъдещето.

Предстоящите европейски избори ще се окажат ли важен залог?

Европейският парламент не е най-важната сред институциите. Когато хората се безпокоят от увеличаването на крайната десница в тази асамблея, те забравят, че тази крайна десница е вече набрала сила. Залозите са преди всичко национални и за всяка страна поотделно. Независимо че политическият отзвук ще бъде очевиден, особено във Франция и в Италия, където Националният сбор на Марин льо Пен и Лигата на Матео Салвини са вече достатъчно могъщи. Крайната десница не е само една протестна сила, тя е на власт в редица страни от Съюза.

Вие живеете едновременно в Австрия и България, две страни, където десницата управлява заедно с крайната десница…

Феноменът е един и същ, но обясненията са различни. Не съм много обезпокоен от политическото развитие на Австрия. Крайната десница там е институционализирана отдавна и тя управлява в някои региони заедно с десницата, както и с левицата. Демокрацията оцелява в тези страни, където десният център е по-силен, отколкото крайната десница.

В България е по-различно. Партиите се променят по-бързо. По въпроса за етническите и сексуалните малцинства например Българската социалистическа партия е много по-дясна от десния център. Опозицията между ляво и дясно не функционира като в Западна Европа. Повечето социалистически партии идват от комунизма, техните избиратели са твърде консервативни и по неикономическите въпроси.

Не е ли рисковано да имаме една крайна десница, която да е по-силна от традиционната десница, както е в Италия?

В страна, където крайната десница има хегемония над десницата, демокрацията трудно може да оцелее. Нейните дейци са в състояние да променят изцяло политическия дискурс и тъкмо това е началото на нелибералните демокрации. Наличието на силна крайна десница поставя проблем за цялата политическа система. Но когато десният център е в състояние да контролира крайностите, тогава има изход.

Напоследък има много припомняния за 30-те години на ХХ в. Има прилики, но има и разлики. Между двете световни войни броят на бившите войници е бил значителен и е имало огромна възможност за силова промяна. Крайната десница и крайната левица са били твърде идеологизирани. И двете са търсили промяна и са искали да превъзпитат народите, въпреки че комунизмът и фашизмът по различен начин са гледали на тази промяна. Днес популистите не искат да променят народа. Те не могат да представят обща идея за бъдещето. Напротив, изследването на „Бертелсма“ показва, че колкото сте по-носталгични, толкова по-склони сте да гласувате за крайната десница.

Възможно ли е обединението на крайните десници?

Възможно е, но само на повърхността. Стигнем ли до политическите проблеми, то между италианеца Матео Салвини и поляка Ярослав Качински няма нищо общо. Те са в съгласие, че не ни трябват мигранти, но не и по въпроса как да се регламентира въпроса с вече наличните мигранти в Италия. Същото е и за политиката спрямо Владимир Путин. Което ми напомня една швейцарска шега: три момчета – французин, германец и швейцарец – спорят откъде идват децата. „От небето“, казва немецът. Французинът се смее: „От спалнята“. Швейцарецът е обезпокоен: „Да не обобщаваме! Различно е във всеки кантон“. В Европа е същото. Популистките партии се различават във всяка една страна.

Въпросите зададоха Ален Сал и Марк Семо

В. „Монд“, 6 май 2019 г.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статия120 години Панчо Владигеров
Следваща статияДордето не се вижда, Иисусе мой!