0
2441

Европа: посланието на катедралите

Йоахим Гаук е роден през 1940 г. в Рощок. В ГДР той е евангелистки пастор, до 1990 г. ръководи регионалната църковна дейност в Рощок. Един от многото протестантски пастори, които работят активно за падането на комунистическия режим в Източна Германия. По време на мирната революция в ГДР е водещ участник в гражданското сдружение „Нов форум“. Депутат в първия свободно избран парламент в ГДР. След обединението на Германия в продължение на два мандата ръководи Комисията за досиетата на Щази, станала известна като Комисията „Гаук“. На 18 март 2012 г. е избран за президент на Германия с огромно мнозинство от федералното събрание. Мандатът му приключи на 18 март 2017 г. На 26 януари 2017 г. Йоахим Гаук бе удостоен с почетната титла доктор хонорис кауза на Сорбоната. Своята реч той посвети на Европа и нейните идеали[1].

Катедралата Нотр Дам в Париж, източник wikipedia

Paris besingt man immer wieder
Von Göttingen gibt’s keine Lieder
Und dabei blüht auch dort die Liebe
In Göttingen, in Göttingen…
Was ich jetzt sage, das klingt freilich 
Für manche Menschen unverzeihlich:
Die Kinder sind genau die gleichen
In Paris wie in Göttingen…[2]

Когато през 1964 г. незабравимата Барбара написа тази песен и смело внесе своя дан за германско-френското помирение – цитирах част от немския ѝ вариант, – тогава за мен, за всички нас в ГДР и в другите страни зад Желязната завеса, Париж и Гьотинген бяха еднакво отдалечени в безкрая. Затова за мен е като сбъдване на мечта, за която никога не бих се осмелил да копнея, да бъда посрещнат по този начин тук, в сърцето на стария Париж, и да получа почетната титла доктор хонорис кауза на Сорбоната. Много се радвам и съм дълбоко развълнуван в този час.

За германците от моето поколение Париж беше и остава културната столица на Европа – едно място на копнежа – колкото по-недостъпно изглеждаше, толкова по-привлекателно беше.

Европа, та след Втората световна война тя беше едно голямо обещание! То започна с чудото на германско-френското помирение. Помним: през 1964 г., когато Барбара пееше в своя шансон за това, че децата в Гьотинген не се различават от тези в Париж, бяха изминали точно 20 години от заповедта на Хитлер Париж да бъде унищожен, която генерал Фон Холтиц не изпълнява. Не, Париж не изгоря – за щастие на хората тук и на нас всички, които обичаме Париж. Навярно германско-френското помирение, което направи възможно създаването на свободна и обединена Европа, беше не толкова чудо, колкото резултат от ангажираната и разумна дейност на умни и готови на преговори политици. Това помирение е дело и на много учени и артисти, приемани с голямо уважение съответно от другата страна на Рейн. С какъв интерес – да спомена само един-единствен пример – се четеше в Германия Албер Камю!

В годините след 1989 г. европейското обещание изгря отново в пълния си блясък: обещанието за свобода и солидарност, за участие и демокрация, за либерална и правова държава, която също е наследство от Френската революция, чиято 200-годишнина беше отбелязана през 1989 г. – вече се отнасяше за целия континент. Това не беше милостив дар от свръхземна сила – ние, европейците, позволихме то да се осъществи буквално стъпка по стъпка.

Понастоящем обаче мнозина от нас имат чувството, че пред очите ни това обещание избледнява и изпод ръцете ни сякаш изтича едно дело, което ние всички смятахме за тъй сигурно и стабилно в основите си.

Не желая в този празничен час да изброявам фактите, които ни изпълват със загриженост. Тук, в стародавната Сорбона, бих искал по-скоро да припомня нещичко от „вътрешния строителен закон“ на Европа, създаден в хода на историята, който крепи и носи нашия начин на живот, нашия начин на общуване и на възприемане на света. Искам да говоря за драгоценното и значимото, което съставлява нашата Европа. Малко са местата според мен, които могат да разкажат по-добре за Европа, от стария Латински квартал и околностите му.

Започваме от самата Сорбона: сред най-драгоценните изобретения на Европа са нейните университети. В тях от самото им начало систематично се работи върху това, което се нарича критично съзнание и научен дух. Да си припомним само един от най-значимите учени на Европа, Абелар, академичната звезда на Париж през XII век, още преди фактическото основаване на университета.

Той пръв поставя под въпрос т.нар. аргумент към авторитета. Защото е имало, както кристално ясно е виждал, при авторитетите, например при църковните отци, съществени противоречия по основни въпроси. Даже Библията, последната инстанция в спора, не е лишена от противоречия.

Така най-важната научна нагласа става съмнението, най-важните методи – критиката на текста и схоластичният, ръководен от правила диспут. А човешкият разум и разсъдъкът се превръщат в непрестанно наточвания инструмент на критиката. Възторжени студенти от цяла Европа се стичат масово, все още без стипендии по програма „Еразъм“. По-късно техните групи по произход и език образуват нациите. Да, universitas, общностите на студентите и преподавателите в Париж, но също и в Болоня, Оксфорд и другаде, са били „обединени нации“ – в търсене на истината, в непрестанен устрем да различат действителност от привидност.

Систематиката и достойнството на това критическо съзнание предполагат човек да е в състояние сам да защити ясно и разбираемо противниковата позиция, преди да я обори. А съмнение да проявява преди всичко към собственото си мнение.

Днес ние можем да припомним основното убеждение: действителността като такава е познаваема и подлежи на описание. И съществува истина, и тази истина се разкрива на спорещата общност на учените: защото от съмнението ние достигаме до питането; а питайки, разбираме истината.

Следователно е толкова трудно да си представим една т.нар. „постфактическа“ нагласа към действителността или даже една постистинна философия при тези твърде умни интелектуалци, както по-късно и при енциклопедисти като Дидро, просвещенци като Волтер или есеисти като Монтен. А това се отнася и за други големи европейски мислители като Хюм и Лок, Лайбниц и Кант.

На още нещо ни учи първата ранна епоха на критическия разум: религията се нуждае от критика и самокритика – и религията може да понесе критика и самокритика. Религия, която си забранява критиката, не вярва на собствената си претенция за истина. Интелектуално тя е приключила. Въпреки това, за да се утвърдят, някои нейни последователи използват насилие. През XII век – не по-различно от XXI век. Знаете за какво говоря. Когато обаче религията застава до разума, биват посети духовните семена на секуларизацията. Дългият път от средновековната борба за инвеститура[3] до ясните и полезни разделения между религия и политика, Църква и държава в по-новата история е неотменна част от европейската идентичност дори когато този принцип в нашите държави е приложен по различен начин. Преди да напуснем университета като lieu de memoire (място на паметта), си припомняме също, че Абелар със своето категорично решение, че трябва да постави под съмнение всички конвенции и авторитети, изживява напълно целенасочено и оставя писмено свидетелство за онази любовна история, която е първообраз на всички страстни любови в Европа.

Професорът и духовник, спазващ целибата, Абелар и младата му ученичка Елоиза: това било известно на целия град, било скандално, затова не бивало да продължава. Любовниците били разделени насилствено. Когато четем писмата на Елоиза и се оставим на въздействието на автобиографията на Абелар, усещаме даже и днес силата и хармонията на тази любов. Тя е първата действителна, не митична любовна история в Европа, която е предадена литературно – и тя е в началото на онази дълга история, в чийто край след векове най-сетне повсеместно се налага идеята за брак по любов. Само истински обичащите се трябва да живеят заедно; бракът по принуда и уговорените бракове вече не са част от европейската култура – и никой не бива да възпрепятства тези, които се обичат, да живеят в тази любов.

Кой знае дали разнеслата се из цяла Европа история за учителя и неговата ученичка не става причина Париж да придобие за пръв път славата си на града на любовта. Все пак Пиер Достопочтени, абат на Клюни, лично отнася тленните останки на Абелар в манастира, където Елоиза е абатиса. Така по-късно двамата получават общ гроб.

Междувременно гробът им е вече тук, в Париж. На него е написано: „Красотата, умът и любовта би следвало да дарят на тази двойка щастие за цял живот, ала тя бе щастлива само за един миг“.

Философските въпроси за истината и познанието и тези за истината на любовта и желанието са неразделни. С тях са свързани въпросите за политическото утвърждаване на права в най-различни житейски форми. След XII век те непрестанно са определяли мисленето на левия бряг на Сена, чак до Мишел Фуко. Непрестанно мислители от университетските аудитории и колежите на Латинския квартал са оставяли най-дълбок отпечатък върху културата на Европа, та и на целия свят.

Оттук са само няколко крачки до Рю Сен Жак, булеварда, който със своето име напомня за светеца, почитан в самия край на Европа, в Сантяго де Компостела[4]. В мрежата на европейските поклоннически пътища до Сантяго един много важен маршрут е минавал през Париж и го е свързвал с целия известен тогава християнски свят. Това е била една Европа в движение, оживено движение по старите поклоннически пътища. Европа е живяла и живее от и във взаимен обмен. Никога нито един европейски регион не е преживял разцвет чрез културна изолация. А културата на европейските градове нямаше да я има без пътищата, които водят до тях и поемат от тях. По тях шестват пилигримите, които крачка по крачка участват в моделирането на Европа. По тях шестват студентите, които разпространяват нови идеи, движат се търговците, без чиито стопански усилия не би имало прогрес и благосъстояние, пътуват трубадурите, които разнасят сплетни и истина, поезия и музика.

И по тях се движат художниците и строителите, които усвояват нови естетически решения и ги предават нататък. Все някога всички те са идвали в Париж и са създавали тук образци на цялата европейска култура. Като катедралата Нотр Дам, която е само на няколко крачки от Рю Сен Жак.

Докато интелектуалците от левия бряг на Сена са подлагали на проверка всеки принцип на вярата, на Ил дьо ла Сите катедралата Нотр Дам мощно утвърждава християнската вяра в небесата. След Сен Дени и Ил дьо Франс внезапно навсякъде в Европа се появява първата наистина новаторска архитектура: готическата катедрала не само се издига в центъра на европейския град, тя самата е един град с порти, кули, бойници и пътища, но преди всичко с нечувана и невиждана тайнствена светлина.

Самата катедрала е цял един космос: тя изобразява не само небесния Йерусалим, а и целия земен живот – от селското стопанство, през занаятчийските задруги до политическата и духовната власт. Хиляда години след рождението на Христос Европа се е превърнала в съзнаващ достойнствата си християнски свят.

Ала тук са потискани и преследвани тези, които не принадлежат към него, например евреите. Почти общоприетият антиюдаизъм – дори сред критически настроените учени – една от най-тъмните глави в дългата история на континента, достига своята ужасяваща кулминация през ХХ век в Германия с Шоа.

Трябва да призная – понеже нашата виртуална разходка е все още пред Нотр Дам – че винаги ме е вълнувала историята на малкото еврейско момче, чиито родители са депортирани и майка му умира в Аушвиц, а то е взето от приемни родители католици, покръства се, става свещеник и после, през 1981 г., е ръкоположен като 139-и архиепископ на Париж[5]. И който продължава да пази своята еврейска идентичност и отрежда на погребението му, преди да начене реквиемът в катедралата, пред портала първо да се прочете кадиш, еврейската заупокойна молитва.

Като протестант се прекланям пред този евреин католик, а като германец – пред този французин, син на имигранти с полски корени, който изрично е поменаван в Нотр Дам със своето еврейско и със своето християнско име: Кардинал Аарон Жан-Мари Люстиже. Толкова много европейска история в един-едничък живот!

Да се върнем назад, към строежа на катедралата през XII век: нищо не е твърде скъпо, нищо не е недостъпно за новата готическа архитектура, въздигаща се към небесата. Особено добре го показват невижданите прозорци розетки, Париж притежава три от най-красивите. Нищо не е технически твърде сложно, за да бъде изпитано – с цел да се строи още по-елегантно, по-смело, по-щедро. Катедралите и църквите от Париж през Милано и Кьолн и в много други европейски градове – те показват на какво е способна Европа в най-добрите си мигове: в чест на доброто и възвишеното да употреби цялото си художествено умение и целия си дух.

Тъкмо във времето на критични дебати за Европа ние трябва да осъзнаем: Европа може да бъде разточителна и щедра и да има търпение спрямо проекти, които се осъществяват по-дълго от един човешки живот. И това е посланието на катедралите, чиито първосъздатели никога не са виждали завършека им. Има реалности, които ни превъзхождат, струва си да построиш нещо, което ще влезе в действие едва за нашите деца и внуци. Това, което е направило Европа велика, е готовността да се гледа отвъд собствения живот, отвъд собственото поколение – и още: да се проявяват съпричастност и порив отвъд собствените интереси.

Тази нагласа се отнася не само до изкуството и архитектурата, но и до социалния живот. Точно срещу Нотр Дам, само на няколко крачки, е Отел Дийо[6]. На това място още през VI век е имало болница. Грижите за болните и умиращите, грижите за бедните и бездомните от самото начало са съдържателен отличителен белег на Европа, на идеята за Европа.

Библейската притча за милосърдния самарянин е изначалният разказ на европейската етика. Безброй са последвали този пример. А децата в Европа от векове слушат разказите за Мартин от Тур[7], който споделя наметалото си с просяк, или за Елисавета от Тюрингия[8], която, престъпвайки всички забрани на своето княжеско обкръжение, дава хляб и помощ на бедните. От този дух израства в политическото пространство и идеята за солидарност, самозадължението на силните спрямо слабите, отхвърлените и потиснатите.

Наистина, наред с доброто, Европа е сътворила и много ужасни неща и е преживяла много ужасни неща. Всички жестокости, за които можем да си помислим, са извършени тук. Наистина няма основание да рисуваме позлатен образ на Европа. Тя никога не е имала златен век и няма да има. Има само една все започваща отначало битка за хуманност, за свобода и права, за мир, справедливост и демокрация.

Искам да завърша нашата малка въображаема разходка по левия бряг с кратко посещение в Отел дьо Клюни[9]. Тук може да се види един мотив, който обобщава много от това, с което досега се срещнахме.

Имам предвид шестте световноизвестни гоблена на Дамата с еднорога. Тайнствените стенни гоблени ни представят добър образец на една култура на субективната съкровеност: това особено състояние – бъдене-при-самия-себе-си, съсредоточеното приемане на света с всички сетива.

Съкровеността е категоричен белег на европейската култура и начин на живот. Да се „интериозира“ нещо, да се разбере нещо с душата и сърцето, и да се направи – за това иде реч непрестанно. Дали в проповедите на Майстер Екхарт, или в Пасионите на Йохан Себастиан Бах, дали в усмивката на Джокондата, или в тълпата Госпожици от Авиньон, дали в стихотворенията на Гьоте, или в кадър от филм на Жан Реноар: това винаги означава да се проникне от външната видимост във вътрешната истина.

Не величавият блясък и изкусното художествено майсторство са последната цел на нашата култура. А преживяването на вътрешното богатство на душата, на магията на природата, на тайните на света – и интуицията за това, което може би ни трансцендира. Накрая обаче е истинската среща с Другия: с привидно познатото лице на ближния и привидно смущаващото лице на чуждия.

В Отел дьо Клюни, където продължаваме нашата обиколка, стоим пред самобитните глави[10] от Кралската галерия на Нотр Дам. Пред чудото как в твърдо установените схеми на романското изкуство се появяват портрети, наистина все още не действителни, а по-скоро лица на индивидуалности. Това е началото на хуманизма: човешки лица, които можем да срещнем. През ХХ век един философ се посвещава на погледа на човека и на неговото лице: Еманюел Левинас. Той отчетливо изтъква „другостта” на Другия, когото срещаме: спрямо нас Другият винаги остава непреодолимо суверенен, а неговият поглед е същевременно настояване да се отнасяме адекватно към него. Непосредствена чуждост, която ни задължава етически: това са погледът, лицето на Другия. Това е чисто и просто антитоталитарно мислене. В лицето на Еманюел Левинас се срещаме с една парадигматична интелектуална екзистенция в Европа на ХХ век: роден като евреин в източноевропейска Литва, прекарал студентските си години във френския Страсбург и германския Фрайбург. Той се учи от френски философи, от германци като Хусерл и Хайдегер, изгубва своите братя и родители в лагерите на смъртта, сам попада в германски военен плен. През 1967 г. става професор в университета в Нантер, където през 1968 г. започва това, което мнозина приемат за революционно движение. И той непоколебимо развива своята философия за лицето на Другия, а накрая получава своята окончателна професура. Къде? Разбира се, в Сорбоната!

Тук сме и ние отново, след нашата обиколка през малката Европа на левия бряг на Сена: припомнихме си Европа на поезията и на шансона, на критиката и науката, на страстта и на вярата, на големите проекти и на елегантността на създаденото, на любовта към ближния и на солидарността, на свободата и на съкровеността, на индивида и на човешкото лице. Една Европа, която си струва да помним и да пазим, защото тя има бъдеще само в своите тъй дълго отстоявани през вековете ценности. Нашата кратка разходка из Латинския квартал разкрива повече възможности и шансове, повече насърчение и мисия, отколкото носталгия и спомен.

Преди нас и за нас е измислено, създадено и извоювано тъй много велико, красиво, ценно. Защо не и ние? Pourquoi donc pas nos? À Paris ou à Göttingen…
Много благодаря, merci beaucoup!

Превод от немски: Людмила Димова

Текстът е публикуван в брой 119 на сп. „Християнство и култура“.

[1] Заглавието на речта е на редакцията.
[2] През 1964 г. шансонът Гьотинген на френската певица Барбара (1930–1997) се превръща в химн на помирението между френската и германската нации след Втората световна война. Записан е във френски и немски вариант. Президентът Гаук цитира два стиха от немския вариант: „Париж възпяван е отново и отново / за Гьотинген песни няма, / но и там цъфти любовта, /в Гьотинген, в Гьотинген… Това, което казвам, наистина / за някои хора е непростимо: /децата са съвсем същите / в Париж, както и в Гьотинген…“.
[3] Спорът се води между папа Григорий VII и императорите Хайнрих III и Хайнрих IV и се отнася до мястото на светската и духовната власт в западното християнство. Б.пр.
[4] Пътят към Сантяго, ок. 800 км – започва във Франция, преминава през Пиренеите и през Северна Испания, за да стигне до катедралата „Сантяго де Компостела“, където се смята, че е гробът на свети Яков Зеведеев. Б.пр.
[5] Жан-Мари Люстиже (1926–2007 г.), френски кардинал, Орлеански епископ от 1979 до 1981 г., архиепископ на Париж от 1981 до 2005 г.
[6] Букв. „Божи дом“, най-старата болница в Париж. Б.пр.
[7] Мартин от Тур (316/317 г. – 397), третият епископ на Тур, Франция, един от най-известните светци на Католическата църква. Честван също в Протестантската, Англиканската и Православната църква.
[8] Елисавета от Тюрингия (1207–1231), дъщеря на унгарския крал Андраш II, ландграфиня на Тюрингия, католическа светица, францисканска терциария.
[9] Едната от сградите, в които се помещава Националният музей на Средновековието, е била резиденция на абатите от Клюни.
[10] Създадени около 1220 г. и открити през 1977 г., тези 21 глави от Кралската галерия на Нотр Дам са предадени на Музея на Клюни през 1980 г. Б.пр.