Трябва ли Европа да отстъпи на изкушението на протекционизма? Как да се противопостави на САЩ, налагащи митнически такси върху много продукти с цел защита на американската икономика? Дискусия с участието на Дени Терсен, Красен Станчев и Митко Хитов.
Вторият дебат от поредицата „Нашата Европа: каква Европа искаме ние?“ на тема „Европа: протекционизъм или свободен обмен?“ се проведе в началото на април във Френския институт в България с участието на Дени Терсен, признат френски експерт в областта на търговската политика, виден специалист по глобализация, иновация и търговия, Красен Станчев, директор на Института за пазарна икономика, и известния български икономист доц. д-р Митко Хитов от УНСС.
Отправна точка на дискусията бе фактът, че още с възникването на европейския проект, икономиката заема ключова позиция за неговото изграждане. Със създаването на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) основоположниците на ЕС превръщат икономиката в двигател на европейското изграждане. Днес европейската икономика е изправена пред множество предизвикателства: икономическата криза от 2008 г., засилването на популистката вълна и свързания с нея риск да се сложи край на свободния обмен, а също и споразумението CETA, което разедини европейските политически елити.
Докато различните форми на протекционизъм и агресивните търговски политики се разрастват в световен план, каква е адекватната реакция на Европейския съюз? Как да се защитят европейските интереси? Европа дълго време действаше по правилата на Световната търговска организация и на мултилатерализма, но как днес да противостои на мощната американска и азиатска конкуренция? Как да се противопостави на САЩ, желаещи да прокарат интересите си, налагайки митнически такси върху много продукти с цел защита на американската икономика? Трябва ли Европа да отстъпи на изкушението на протекционизма?
Дени Терсен: В началото на нашия дебат ще се опитам да погледна малко назад – как се е изграждала европейската търговска политика. И искам да обърна вниманието ви върху едно положение: това, че търговската политика е в сърцето на европейския проект. Когато Европа върви добре и търговската ѝ политика върви добре, а когато Европа се колебае, търговската ѝ политика също се колебае. Обединена Европа съществува от шестдесет години, нека го припомним. Така че на шега бихме могли да кажем, че около десетина секунди на година от тях са посветени на търговската политика.
А сега искам да се спра на няколко аспекта, без твърде да навлизам в дълбочина.
Първият аспект е общият пазар. Търговската политика е една от основните политики на ЕС, подобно на селскостопанската политика и политиката на конкурентност. Европа решава да приеме обща митническа тарифа и щом като границата на всяка отделна страна-членка престава да бъде търговска преграда, то и общата търговска политика става приоритет.
Защо е така? Смятам, че в проекта на бащите-основатели на Европа – Жан Моне и Робер Шуман, французи-визионери – се е осъзнавало, че Европа е инструмент на мира. Франция и Германия на два пъти са влизали във война в период от трийсетина години, въвличайки и много други страни, тъй че първоначалната идея е била те да обединят ресурсите си. Така е възникнала „общността на въглищата и стоманата”. А втората идея е била: нека търгуваме свободно. Затова ми се иска да цитирам един френски философ, това е Монтескьо, който е техен вдъхновител и който още през XVIII в. казва, че „търговията е фактор на мира, че тя отстранява предразсъдъците. И че навсякъде, където има кротки нрави, има търговия, а там, където има търговия, има кротки нрави”.
Затова европейската търговска политика си остава нещо основополагащо. Щом има търговия, значи има напредък, има мир, и обратното.
Ето идеята, която е определяща в отношенията със страните от Средиземноморието, с източните съседи, балканските страни и т.н., с убеждението, че търговията е фактор на мира, макар невинаги да е така. Виждаме го по търговското споразумение с Украйна, което бе сключено, за да възпре украинско-руския конфликт.
И тъй, в основата на този аспект в европейската търговска политика е намаляването на митническите тарифи и квотите, да оставим настрана селскостопанската политика. Но този аспект е бил особено решаващ в първите десетилетия от изграждането на ЕС.
Следващият аспект е вътрешният пазар. През 80-те години на миналия век обединена Европа е вече без митнически тарифи между страните-членки, но съществуват множество вътрешни пречки пред международната търговия. Европа се стреми да разреши тези проблеми чрез изработването на законодателство за вътрешните пазари. Тя предприема специално предоговаряне, за да се стигне до директивата за вътрешния пазар, лансирана от Жак Делор. Отделните елементи от вътрешния пазар се слагат в обща кошница на споразумението, към което се добавят и споразумения за селското стопанство и услугите, за които винаги са настоявали нашите американски приятели. Но има и други споразумения – за стоките, за интелектуалната собственост и т.н. Нека е ясно, че регламентирането по отношение на всяка страна не носи дискриминационен характер по отношение на стоките и услугите от чужбина. Заключението на всичко това е създаването на Световната търговска организация, която позволява да се уредят търговски конфликти между различни партньори, когато има различия по даден казус или приложението на правилата.
Третият аспект е, че след като имаме безусловно доверие в пазара, постепенно регулациите и законите навсякъде се уеднаквяват. Това се стига до глобализацията на пазара – един и същ американски продукт може да бъде закупен навсякъде. Тази идея, която някои определят като „хиперглобализация”, поражда много спорове, особено по повод на някои последни търговски споразумения на ЕС като това с Канада. Паскал Лами преди време призова към „протекция и предпазливост”. От една страна, става дума да се предпази даден селскостопански или текстилен производител от заплахата на много силната конкуренция, а от друга – за арбитража между производител и потребител.
Какво ниво на екологична или санитарна защита ние искаме? Какъв модел за хранителните стоки ни закриля най добре? Дебатът не се води само между различни икономически интереси, но и между икономически и други интереси. Опасенията са, че някой чужд инвеститор, позовавайки се на тези международни споразумения, може да не се съобразява с вътрешното законодателство или със своите местни партньори.
Нещата допълнително се влошават, защото хората не са съгласни с това. Ето защо ми се иска да цитирам друг един знаменит немски философ с брада, за когото, не знам как е в България, но не всички във Франция искат да чуят за него. Ето какво казва Маркс: „Говорят ни за свободната търговия, която щяла да облекчи участта на работническата класа. Вижте какво се случва: народът, на когото предлагат такъв свободен пазар, най-често залинява”. Истината е, че народите, или поне части от тях, са твърде разделени в отношенията си към тези глобални търговски споразумения. Хора се бунтуват и често се стига до блокиране на тези споразумения на европейската търговска политика. Освен това изборите в някои страни и феномен като Брекзит произтичат от същата протекционистка логика.
Така че всички тези противоречия изникват сред „хиперглобализацията” и въпросът е какво идва след това. И сега се връщам към въпроса либерализъм или протекционизъм. Французите умеят добре да играят с думите. Един наш външен министър беше казал, че е за една „отворена” Европа, но не и за една „предоставена” Европа, а друг наш министър на търговията по време на срещата си със своя германски колега беше казал, че е за една силна Европа, но не и за „Европа крепост”.
Лично аз ще кажа, че аз съм за една отворена Европа. Нуждаем се от повече отвореност. Но съм и за намиране на баланса между една Германия, с нейната икономическа експанзия, и една Франция, която в момента има голям бюджетен дефицит. Затова аз съм „за” една отворена Европа, която обаче отговаря на следните 5 принципа: първо, търговията, както ни казва и СТО, е средство. Не самоцел, а средство за развитието на човечеството. То трябва да съдейства за увеличаване на доходите, за опазване на околната среда и т.н.
Вторият принцип е този на лоялността. Търговията е открита, но всички партньори в нея трябва да спазват едни и същи правила, приети от СТО, както и правилата на конкуренцията. Ако стоката идва от страни, където има големи субсидии, тогава конкуренцията не е валидна и трябва да се намерят средства, за да се спази принципът на лоялността.
Третият принцип е принципът на реципрочността. Нашите европейски пазари са невероятно отворени – за стоки или чуждестранни инвеститори. Тогава и нашите световни партньори – например Китай – трябва да предложат на европейските компании същото ниво на откритост и реципрочност.
Четвъртият принцип е този на суверенността. Всеки е свободен да дефинира нивото, до което иска и защита на околната среда, социална защита и т.н. И това не трябва да се поставя под въпрос от глобалните търговски споразумения.
И накрая – принципът на солидарността. Всеки знае, че от глобализацията има печелещи и губещи. Затруднението идва оттам, че не знаем как да направим така, че печелившите да разпределят част от печалбата в полза на губещите. Във времето на държавите-нации това минаваше през държавата, данъчната политика и преразпределението. Но днес има цяла серия от практики, особено в дигитализираното общество, което се изплъзва от данъците. Ето защо принципът на солидарността, който е в основата на обществения договор, и според който печелещите отчасти възмездяват губещите, днес не функционира напълно. Затова се обсъждат споразумения, които да разрешат този вид проблеми.
Красен Станчев: Какви са търговските практики на Европейския съюз спрямо страни кандидатки и други страни, прилежащи към периферията на ЕС, или глобално? Един от най-ярките примери за търговска политика, която подпомага икономическото развитие на големи региони, особено на такива, които са пострадали по различни политически причини, е търговското споразумение със Западните Балкани. Става дума за едно унифицирано търговско споразумение, аз бях част от неговата пропаганда и прокарване в отделните страни, както на Балканите, така и в Брюксел, и в по-важните страни членки. Естествено трябваше да приключат всички войни на Балканите, трябваше да приключи косовската криза през 1999 г., трябваше да се преодолее след това конфликтът между Косово и Македония и т.н. Така или иначе през 2001 г. тези споразумения започнаха да се съгласуват, подписват и ратифицират от всички страни членки. Особеното на тези споразумения е, че ЕС едностранно либерализира своите търговски отношения с изключение на две стоки от 10 000 – едната е свързана с рибата, а другата с едно специфично сирене, което се произвежда в Македония. Всичко останало ЕС либерализира едностранно, само някои страни – да кажем, Косово – запазват правото да налагат по-високи мита, отколкото са договорени с другите страни, поради простата причина, че 40% от приходите в косовския бюджет идват от мита. Тези споразумения се обновяват, тоест гласуват се повторно при същите условия на всеки пет години от 2001 г. насам. Досега те са актуализирани три пъти, без да се променят. Особеното като резултат от всичко това е, че за период от 15 години износът на Западните Балкани към ЕС се увеличава 5.5 пъти. Търговският обмен между Западните Балкани и ЕС, включително с България, се увеличава 4.5 пъти, същото се отнася, разбира се, и за вноса от Европа. Това оказва много силно влияние върху стопанската структура на тези страни, върху структурата на банковата система, която между другото е по-стабилна, отколкото тази на Италия. В крайна сметка за 2016 г. 80 цента от всеки евродоход, произведен в Западните Балкани, е свързан с търговия с ЕС. Така че ЕС печели от чуждестранни инвестиции, като води по този пункт в Западните Балкани и то с много пред следващия търговски партньор, Китай, който е 17 пъти под нивото на търговски обмен с ЕС. Русия е някъде на 7-8-о място. Може да си говорим много за ролята на търговията и чуждестранните инвестиции на Западните Балкани, но така или иначе самият факт, че 80 цента от всеки евродоход там е свързан с търговия с ЕС, е достатъчен.
Нека вземем друг пример, да кажем, търговията в рамките на бившия Съветски съюз, където по тертипа на ЕС беше направен митнически съюз преди около 10-12 години, а след това този митнически съюз се превърна в нещо като Евразийски икономически съюз. Онова, което наблюдаваме в рамките на този съюз, първо, митнически, а след това икономически, е, че търговията на тези страни, които участват в него – те са различни през различните години, – с ЕС се увеличава с по-големи темпове от търговията между тях самите. Второто нещо, което се наблюдава, особено през последните три години, и то не е заради цените на петрола, процесът започна преди спадането на цените на петрола, е, че търговията между тях също намалява и то намалява значително поради няколко много прости причини. Едната причина е, че Евразийският съюз е доминиран, най-голямата икономика там е 17 пъти по-голяма, отколкото всички останали икономики. Другото нещо, което е много важно, е, че няма стабилна парична единица, тоест паричната единица на Руската федерация, поради характера на руската икономика, много се влияе от цените на петрола. И третата причина е, разбира се, че не може в тази конфигурация на Евразийския съюз да има печеливш търговски партньор. Единственият печеливш търговски партньор е Китай. Най-простият факт е, че след влизането на Киргизстан в Евразийския съюз вносът на обувки от Китай от около 120 милиона долара обем на година се увеличава до 2 милиарда и 200 милиона долара обем на година, като очевидно Киргизстан не може да обуе всички тези обувки. Тоест има едно изкривяване, което в Европа не се наблюдава.
ЕС е най-свободната търговска зона в света, ако се махнат офшорните зони. Това е така поради една много проста причина – забраната на държавна помощ, на държавни субсидии. Разбира се, има периоди като случилото се през 2008-2009 г., когато за 15 месеца бе вдигната забраната за държавна помощ по определени правила, разбира се. Така или иначе обстоятелството, че Европа е най-либерализираната търговска зона означава, че от всяко едно споразумение на ЕС за либерализация на търговията, с която и да е друга страна – в момента се водят 27 такива преговори, като основните са, разбира се, с Канада и САЩ – съюзът печели повече, отколкото партньорите, които в момента са по-защитени, отколкото ЕС. И това много добре се вижда от всичките анализи на тези споразумения. Онова, което в момента възниква по случая с канадското споразумение и цялата реторика около него, напомня едно разсъждение на френския автор Фредерик Бастиа. Накъсо той казва, че, когато стоките престанат да преминават границите, войниците започват да преминават границите. Това е резюме на неговия 22-ри афоризъм от „Икономическите софизми“: „Френският железар казва: „На нас ни пречи английското желязо, дайте да го спрем“. Английският земевладелец казва: „На нас ни пречи френската пшеница или френската царевица, дайте да ги спрем“. Постепенно се изграждат прегради, преградите водят до омраза, омразата води до неприязън, неприязънта води до сблъсък, сблъсъкът води до война“.
Логиката, която в момента наблюдаваме, на критика, да речем, на ТТIP или на италианското споразумение, е възпроизвеждане на реторика от немската философска класика. Първият такъв автор е Фихте. Това, което виждаме от европейски политически деятели в момента, е повторение на реториката от 1800 г., когато Фихте издава своята книга „Затворената търговска държава“. Тази философия е повторена по-късно, през 1840 г., от Фридрих Лист, който между другото е бил от учителите на Маркс. С неговите търговски възгледи Маркс не е съгласен, това трябва да се каже, но Лист има съществено влияние върху него през Плеханов. Идеята на Лист е за защита на националните територии и тази защита на националните територии, тоест на националните производители, е развита на доста сериозно ниво при Фридрих Лист в националната система на политическата икономика. Това води до Втората световна война и възгледите на Гьоринг и Хитлер за това как трябва да изглежда светът след Втората световна война, тоест когато Германия завладее жизненото пространство.
Деленето на печеливши и губещи от глобализацията е всъщност философията на националната икономика на Фридрих Лист. Онова, което при Джоузеф Стиглиц са губещи и печеливши, не са реалните губещи и печеливши. Онези, които печелят най-много от т. нар. глобализация са по-бедните поради една много проста причина – когато си беден и търгуваш с по-богати, ти имаш шанс да станеш по-богат. Когато си беден и търгуваш с толкова бедни, колкото си ти, или с по-бедни, ти имаш шанс единствено да останеш толкова беден, или да станеш още по-беден.
Митко Хитов: Ще се върна към изказването на г-н Терсен и ще се съглася с него за това, че Европа преди едно десетилетие живееше във времена на хиперглобализация и сега ще се наложи леко да се намали скоростта на подобна глобализация. Ще се опитам да аргументирам тази своя теза с исторически аргументи, обръщайки се най-напред към основателя на класическата политикономия Адам Смит. Той казва нещо, което много хора са забравили и което е изключително важно, той казва, че продуктивността, ефективността от функциониране на една икономика зависи от нейните мащаби, от степента на разделение на труда. Колкото по-мащабна е една икономическа система, толкова по-ефективно функционира тя.
От тази гледна точка, връщайки се към историята на Европа, за да разберем перспективите пред ЕС, ние трябва да си припомним, че към средата на ХХ век, по-точно в края на 20-те години на ХХ век, когато западният свят навлиза в най-тежката си глобална икономическа криза, т. нар. Велика депресия, това е период, който поставя много сериозни проблеми пред по-нататъшното функциониране на системата. По това време ние имаме сравнително независимо функциониращи икономически и технологично пет зони на влияние – това са американската зона, британската зона, която първа се създава, това са още германската, японската и нововъзникналата съветска зона.
Практически благодарение на Втората световна война, въпреки многобройните жертви, които се дават и от двете страни, се осъществява един от последните етапи на глобализация, на окрупняване на дотогава фрагментираните пазари и светът в продължение на около половин век заживява в две технологични зони под предводителството на САЩ и на Съветския съюз. Разбира се, много по-мащабната зона е западната технологична зона, което в крайна сметка дава и решителните преимущества, когато се стига до директния сблъсък за усвояване на нови пазари. Фактът е, че в рамките на американската технологична зона се изгражда нашият проект за това, което днес е ЕС, проект, който се развива изключително успешно до момента, в който светът за пореден път навлезе в тази голяма глобална криза на модела.
Съвременната икономическа система функционира благодарение на това, че непрекъснато се разширява ареалът на нейното приложение, тоест, казано по друг начин, ако ние искаме да наблюдаваме иновации, инвестиции, научно-технически прогрес, трябва непрекъснато да разширяваме пазарите за реализация на нашата продукция, в противен случай следва стагнация, следва и регрес. Подобна стагнация е наблюдавана да речем в САЩ през 70-те години – този период е известен като десетилетието на голямата стагфлация.
Благодарение на новата политика по отношение на Китай, който е привлечен в американската технологична зона, се дава пореден тласък на тази глобализация, за която говорим в момента, което дава възможност рязко да се свалят инфлационните напрежения в западния свят именно по пътя на това инвестиционно взаимодействие, за което се спомена.
Най-простичко казано, производствата от развитите страни се изнасят в беден Китай, но с високо образовано население, като по този начин рязко падат разходите за труд. Съответно наблюдаваме тенденции към дефлация, тоест намаляване на цените или поне тяхното задържане. Това се проявява много ярко чрез основната лихва на Федералния резерв. Да кажем, през 1981 г. Федералният резерв държи основна лихва от 19%. Всички знаем, че в момента основната лихва на Федералния резерв бе леко повишена, благодарение на процесите, които се оттичат там, но дълго време тя се колебаеше около нулата. Именно въвличането на Китай в американската система за разделение на труда бе този последен тласък, който даде възможност на съвременната икономическа система да създава иновации.
Днес, когато достигнахме до предела на развитието в рамките на тази система, всъщност се сблъскахме и с тези големи проблеми, които наблюдаваме, както в нашия ЕС, така и в Америка, така и в Китай, така и практически по целия свят. Затова когато говорим за проблемите на ЕС, ние винаги трябва да ги свързваме и с проблемите на глобалната вече икономика, която очевидно има тенденции към постепенна дефрагментация, разпадане на някога единната система за разделение на труда. И това е всъщност големият проблем, който трябва да стои пред стратезите, пред политиците, определящи бъдещия дългосрочен път на развитие на нашия европейски проект.
