1
6233

Европейският департамент:
Война и мир

А. И. Фьодоров, Завоевател, 1993 г.

Всяка власт винаги точно усеща кое я подкрепя политически, и кое не. Затова тъкмо романът Война и мир бива официално канонизиран в руската култура, а не повестта Хаджи Мурат.

Руската външна политика има един комплекс от константни характеристики, които карат хората с европейско съзнание да я наричат „азиатска”. Но тук трябва да направим важно разграничение: „азиатската“ външна политика се прилага към Европа. Към Азия политиката на Русия може да бъде наречена „европейска“ по един специфично руски начин; за тази специфика – в следващата статия.

„Азиатската“ руска политика на Европейския департамент на руското Министерство на външните работи (Путин възстанови имперските названия на подразделенията на министерството) носи чертите, присъщи на затворените общества: страх от другия, основан на незнание и реализиращ се като агресия. Откакто съществува руска външна политика към Запада, е така. Неизбежно, докато руското общество се възпроизвежда като затворено общество.

По-дългото изключение беше в периода на демократизацията от 1990-те. Демократизацията вътре се проявяваше навън като експериментален външнополитически либерализъм, с характернните му черти: насоченост към благоденствие за всички участници в резултат от междудържавно сътрудничество и стратегии, при които всички са на печалба. А връщането към диктатуризация през 2000-те години беше връщане и към традиционния за СССР от времето на Студената война външнополитически реализъм – с неговата прицеленост в оцеляването, основано на максимализиране на собствената сила и търсене на победа над останалите в игра с нулев резултат (в която моята печалба е загуба за другите и обратното).

Външната политика в стил игра с нулев резултат не е съветско изобретение, а традиционен подход, присъщ най-вече на империите от ХIХ и ХХ век. Световните войни обаче показаха, че играта с нулев резултат практически води неизбежно до игра с отрицателен резултат: в една война губят и двете страни, а по-малката загуба може да бъде таксувана като печалба само много условно. Това бе осъзнато от европейското съзнание и в резултат бе изобретен анти-традиционен външнополитически подход: либералният. Той е много по-сложен от традиционния и за да успее, изисква по-висока политическа култура на елита, който ще го прилага. И е подготвян на Запад отдавна, поне от Кантовото послание Към вечния мир, и трасиран от Обществото на народите, което след Втората световна война се разви в Обществото на обединените нации. Като политическа линия днес е главна характеристика на Европейския съюз. Както знаем, и такава политика е тромава, скъпа и често неефективна. Русия не издържа дълго на подобна неефективност. Къде по-ефективно е да поискаш Крим и да си го вземеш!

Главната характеристика на руския външнополитически реализъм е дихотомията Русия-Нерусия, свят-несвят. „Ние разбираме себе си, но не разбираме не-себе си.” Следователно изграждаме външнополитическата си схема така: 

  1. Ние, (имперските) руснаци, не можем да разберем какво иска не-Русия. (Опитът показва, че дори когато сме мислили, че можем да го разберем, в жизненоважни случаи сме се лъгали – например като сключихме пакта с Хитлер, който ни надхитри).
  1. Следователно най-предвидливо е да приемем, че не-Русия ни желае злото. (Предвидливо, защото се основава на поглед назад: исторически факт е, че е имало много случаи, когато не-Русия е искала злото на Русия. Примерно в последните двеста години Русия на два пъти е била поставяна от не-Русия под въпрос: при Наполеоновото нападение – дали ще оцелее като държава; при Хитлеровото – дали ще оцелее изобщо: като държава, население и култура.)
  1. Оттук следва, че Русия трябва да използва всички възможности, военни или не, по целесъобразност, за да отслабява не-Русия. (В противен случай не-Русия би могла да наложи със сила сътрудничество – това в историята се е случвало, виж например наложената чрез американската „дипломация на канонерките” Канагавска конвенция от 1854 г., която отваря Япония към света след 220-годишна самоизолация.)

Уточнение: това не означава, че Русия следва да се стреми към пълен изолационизъм. Може да има всякакви взаимоотношения със „заграницата”, стига да има достатъчни основания те да бъдат оценени като по-изгодни за Русия, отколкото за не-Русия. Тези взаимоотношения Русия ги вижда като мирновременно – и временно – продължение на войната с други средства. Тук нямам пред вид само интернационалистката „доктрина Ленин”, според която световната работническа класа може да бъде освободена чрез революция или чрез война (на РСФСР против която и да е капиталистическа държава); или Сталиновата, или Брежневата окупаторски практики, обвити в съответната „прогресивна” риторика. Имам предвид преди всичко една стереотипна схема, появила се в Русия през ХVІІІ век, съвременница на първата руска агресия към Западна Европа, и достигнала класическа форма след победата над Наполеон. Очевидно, тя е била популярна и сред руския народ, и сред руския елит. И до такава степен всеобхватна, че я намираме скицирана дори у такъв критик на руския елит и на имперската политика като граф Лев Толстой. Фундаменталното положение за превъзходство на руското над останалия свят е заложено във фундаменталното му произведение Война и мир. Пак там са дадени стереотипите, структуриращи и днес руската политика към Запада, свързаната с нея антизападна пропаганда и лъжеисторическите интерпретации на всичко това.

Това прави Толстой политологически изключително интересен автор, още повече, че намираме в творчеството му едно основно противоречие. Всяка власт винаги точно усеща кое я подкрепя политически, и кое не. Затова тъкмо романът Война и мир бива официално канонизиран в руската култура, а не повестта Хаджи Мурат. Защото Хаджи Мурат разказва как се отнася Империята със слабите, с малцинствата. Там Толстой е силно критичен. А Война и мир разказва как се отнася със силната Европа и там Толстой е силно апологетичен.

Преди всичко във Война и мир Русия е за мир, но получава война – без основание, по волунтаристкото решение на Наполеон. Толстой не казва, че Наполеоновото нашествие е ответна реакция на военната интервенция на Русия против Франция (в коалиция с Прусия, Австрия, Англия и др.) с цел да бъде възстановен Старият режим. Нито пък споменава предшестващата руска агресия против Прусия, когато руснаците през 1760 г. за пръв път превземат Берлин. Просто защото могат: Елизавета Петровна, императрица и дъщеря на Петър І, решава да използва за пръв път в Европа създадената от баща ѝ модерна армия и праща руските момчета да убиват прусаци и да мрат без никаква провокация от страна на Фридрих ІІ. Тази първа демонстрация на сила в Европа осигурява участие на Русия в Първото разделяне на Полша от 1772 г., когато Полша бива разкъсана между Русия, Прусия и Австрия.

Наистина, в началото на дългия роман се споменава, че руските войски са се озовали в Западна Европа, но това са, казва Толстой, просто „опити за движение от изток на запад през годините 1805-1807-1809”, които „предшестват голямото движение” от 1812-1815 г. „Предшестват”, а не „предизвикват”. Войната – за Толстой-писателя и за Толстой-моралиста – започва едва с нахлуването в Руската империя през 1812 г. При това нападателят не е Франция (подкрепена и от нефренски части), Толстой нееднократно пише, че в Русия нахлуват „силите на Западна Европа”. И тъй като руските агресии преди 1812 г. са наречени от Толстой само „опити”, отговорността за започването на Войната тежи върху европейците.[1]

За Толстой хуманизмът и пацифизмът не са писателска поза, самият той се е бил на война и я ненавижда от личен опит. Но войната, на която се е бил, е Кримската: Толстой започва да пише романа си (1863), когато раните от тази война още кървят. Заедно с цяла Русия той, оцелелият, няма основания да обича Западна Европа след понесеното поражението и унижение от 1856 г. Същевременно прочелите знаят, че във Война и мир романистът нееднократно пише като философ на историята и като историк – и то така, сякаш си е повярвал, че е такъв. Оттук натътък делото е довършено от читателите – те четат роман, но в мнозинството си възприемат Война и мир като история на руските войни от 1805 до 1813 г., които за разлика от Кримската завършват с победен край! Вероятно поради това Война и мир е най-популярното четиво в Русия през последните 50 години; четено по цял свят преди руската революция и канонизирано от Сталин след нея, то продължава да учи хората на човещина, а Русия на изолационистко-агресивна външна политика.

Главната теза за невинно нападнатите и същностно свестни руснаци (въпреки всичките им изповядани в романа грехове) е подкрепена и с ред други писателски конструкти – тях само ще маркирам. Например аристократът проговаря на езика на простия народ и когато става дума за „самоувереността” на народите, разсъждава на равнището на руския селски панаир, използвайки презрителни обобщения за „французина”, „англичанина” и пр. „Немецът”, да кажем, е обруган като „най-противно самоуверен от всички”. Не-руснаците на руска служба предлагат военни решения „със смелостта, присъща на хора, действащи в чужда среда”; нещата се оправят едва когато императорът се отвръща от немците и дава военната власт на „нашия” Кутузов. А противниците, те просто не са нормални: Наполеон, защото заповядва самото нахлуване; съюзниците му поляци, защото, обезумели от военен възторг, препускат право в граничната река и се издавят като евангелските бесове Легион. Толстой директно цитира сентенцията: „Бог когото ще погубва, първо взима му ума”. „Цивилизованите” французи, по които си припада по-глупавата част от руската аристокрация, се оказват в сравнение с руснаците варвари без достойнство (историята с Балашов, когато този личен пратеник на Александър до Наполеон, наред с понесените лични унижения, става и свидетел на френско презрание към низшестоящите, докато в целия роман няма и една гавра на руски господар с крепостни). Толстой представя Наполеон като нечестив двуженец, разбойник сред разбойници, на които подхвърля парчета от покорени държави, а неговата т.нар. „гениалност” била просто резултат от ред благоприятни „случайности”, но в Русия Случаят се отвръща от него (защото тъй иска Бог!) и вместо „гениалност” „се показват безпримерни позор и глупост”. Романният разказ, който „обосновава” тези положения, е чудесен – това е Толстой! – но политическият му стил е като на печално известната съветска рубрика „Техните нрави” (в която американски войничета се клатушкаха, пияни от кока-кола). Противопоставен му е руският Император (Александър І според други текстове на Толстой може и да е отцеубиец, но в романа това не се казва), който вместо след Победата през 1815 г. от позиция на силата „да твори благо за своите народи”, със страх Божий бил отритнал таз светска съблазън и вече не като Император, а като обикновен християнин – започнал да живее за душата си! Това, разбира се, е точно обратното на политическата истина: на Виенския конгрес на победителите над Франция (1814-1815 г.) Александър І съвсем не се отказва от силната си позиция, а се опитва да заграби цяла Полша (останалите победители обаче го принуждават да сподели все пак тази плячка с Прусия).

Защо човек като Толстой си позволява да мисли по този начин? Лапидарният отговор е следният: защото в Русия модерното образование е западно отскоро, от началото на ХIХ век, а комплексът за малоценност е огромен. Когато изброява националните самоуверености, Толстой пише и за „руснака”: той бил самоуверен, „защото нищо не знае и не вярва, че нещо може да се знае истински”. Значи Западът си мисли, че дава на руснака знание, но руснакът не вярва и не ще!

Да обобщим „образа на не-Русия”, който според Война и мир е обратен на Русия: „те” искат да „ни” унищожат без всякакво основание и смисъл, защото са луди; може би на времето сме могли да научим нещо от тях – например от немците военно изкуство, а от французите френски език, но немците ги бием по руски, а френските ваджии ги говорим и от френци по-добре; революционните им „права на човека и гражданина” са фасада, прикриваща безчовечието им; те мислят за награбени печалби, а ние – за душата… Se non è vero, è ben trovato – и да не е вярно, е добре казано!

Изобщо, прозвуча съвременно, нали?

На главната страница: С. Н. Трошин, Кутузов. Глътка вода, 2011 г.

__________________________________

[1] Виж напр. откриващите изречения на третия том на романа. Не цитирам – нито тук, нито по-долу – за да не отегча читателя. Интересуващите се могат да намерят релевантни препратки и цитати в моята статия Русия като черна кутия, сп. „Критика и хуманизъм”, кн. 45. (2016). Б.а.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияНасладата от откривателството
Следваща статияПъкс и Швейк

1 коментар

  1. чудесно започна дисекцията. на масата Московията а скалпела в ръцете на познавач. Виждаме руската патология… Гнусна е. . Дано да е далече от нас. Адмирации… адмирали….