1
3362

Европейският и „Евразийският” съюз (1)

KYanakiev

Напоследък у нас в определени политически кръгове (обяснимо) и в определени интелектуални „кръжоци” (по-скоро необяснимо) за Путиновия проект, наречен „Евразийски съюз”, започнаха да говорят с учудваща лекота и наивност; да говорят без дори минимална историческа експертиза, без грижа за фактите и реалностите, с едри, смътно очертани или заети от чужди сфери „концепти” („съюз на православните”, „консервативен съюз” и т. н.). Впрочем последното е напълно в стилистиката на мечтателно-спекулативната „евразийска идеология”, възникнала в началото на 20-те години в някои травматизирано-националистични среди на руската бяла емиграция и „реновирана” в последните десетилетия след падането на комунизма от такива „пенкилер”-мислители като философа Александър Дугин.

На първо място (най-вече при собствено политическите говорители) неизграденият все още формално-юридически и неясен като обхват „Евразийски съюз” започна да се съпоставя (и да се противопоставя) на напълно реалния Европейски съюз, като за двата захванаха да разсъждават като за напълно равно-битийни, макар и полярно-противоположни реалии. „Евразийският съюз” направо започна да се представя като алтернативната на ЕС политическа асоциация, като алтернативната на последния цивилизационна форма – чисто и просто като „другия” (при това конфесионално и политически по-близкия до нас) съюз.

От въпросното говорене може дори да се остане с впечатлението, че в Европа и на изток от нея вече са налице два, започващи да се конкурират, различни по състав, по ценностен свод – но все пак еднопорядкови интернационални общества, които можем да сравняваме по валидни и за двете базисни критерии, да влизаме в дискусии за предимствата и недостатъците на всяко от тях (преди всичко с оглед на „съдбините на България”) и т. н. и т. н.

Всичко това обаче е крайно лаическо и ако не бъде писано на сметката на партийно-политическите пристрастия на вършещите го, трябва да говори много зле за интелектуалното им равнище.

Защото за малко от малко исторически образования човек между двата „съюза” има не просто, да се изразим философски – „акцидентални” (касаещи външните признаци) различия, но и различия по същност и по дълбинна морфология. Двата „съюза” (повтарям, ако се абстрахираме от все още потенциалната природа на „Евразийския”) са по-скоро субстанциално различни помежду си. Така, ако първият – Европейският съюз – се основава на действително хилядолетна общност на историческо съжителство, предшестваща дори формирането на националните държави, „съюзени” в него, на практически пълното равенство в развитостта на недрената култура на съставляващите го страни, то другият – „Евразийският” – не ни представя нито такава (сравнима дори приблизително по времетраене) общност на историческото съжителство на народите му, нито равна степен в развитостта на културите му. Нещо повече, доколкото страните от планирания „Евразийски” съюз не принадлежат дори към една историко-религиозна цивилизация (част от тях са мюсюлмански по вяра и номадско-скотовъдни по традиционен бит и социална структура), то равнището на развитостта на техните култури и въобще не би могло да се сравнява по сериозни исторически критерии.

Тези две очевидни различия могат да се оспорват единствено от позициите на спекулативно-фантасмагоричните идеи на евразийците, според които, стоящата в центъра на „Евразийския” съюз Русия въобще не е обикновена национална държава (национална общност), но уникална „държава-свят” („государство-мир”), в която множеството етноси и култури, населяващи територията й, образували сложна тъкан, всеки елемент от която – славянският, тюркският, кавказкият, монголският, палеоазиатският – е взаиморазтворен в другите и съставлява мистичната „душа России-Евразии”. Русия-Евразия въобще е „самостоятелна и особена духовно-историческа реалност, съставена на основата на славянската култура, тюркското номадство и православната традиция” (вж. Ал. Дугин, „Геополитика”, Москва, 2011, стр. 167).

По-късно в този текст аз ще критикувам в детайли тази мистификация на руското имперско пространство. Сега ще кажа само, че за разлика от този постулирано извършил се „синтез”, както предшествалата днешния Европейски съюз историческа общност на съставляващите го национални държави, така и единната им култура и цивилизационна форма, може да се експлицира на базата на обилни, проверими и неоспорими от никой що-годе исторически образован човек факти. Ще припомня, че тъкмо на базата на тази фактически обилно засвидетелствана дълговековна общност на историческото съжителство, а така също на добре известните общи основи на цивилизацията в страните, които днес съставляват ЕС, големият испански философ Хосе Ортега-и-Гасет, още в 1936-1937 г. разисква едно възможно (и именно надстрояващо се над тях) бъдещо юридико-политическо тяхно обединение. Важно е да се отбележи, че Ортега-и-Гасет развива тези свои мисли, противопоставяйки се тъкмо на извършващите се по онова време опити за изкуствено създаване на политически общности на основата на чисто формални, международно-правни пактове, т. е. развива ги в спор със старата просвещенска философия за обществото като продукт на чисто волеви „обществен договор”. Заслужава си тези негови мисли да бъдат припомнени.

„Общество, основано просто посредством пакт – пише Ортега-и-Гасет – е общество само в смисъла, даден му от гражданското право. То е (всъщност) асоциация. Но една асоциация не може да бъде и юридическа действителност, ако не се изгради на основата на предварително влязло в сила гражданско право … Основата на това договорено общество е друго, предварително съществуващо общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство” (Х. Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, София 1993 г., стр. 188). И на друго място: „Обществото не се учредява чрез съгласуване на желанията. Обратно, всяко съгласуване на желанията предполага наличието на общество, на хора, които съжителстват, а съгласуването на желанията е само уточняването на една или друга форма на това съжителство, на това предварително съществуващо общество. Идеята за обществото като договорено обединение – следователно юридическо – е най-нелепият опит воловете да се впрегнат пред каруцата” (пак там стр. 14). Нека отбележим, че цитираното твърдение на Ортега-и-Гасет атакува идеята за обществото като продукт на чисто волеви „обществен договор”, който не е предшестван от нищо друго, принципно, т. е. и като идея за възникването и на националното общество (нацията). Но атаката му с още по-голяма сила важи за едно интернационално (или наднационално) общество (каквото по онова време е Уилсъновото „Общество на народите”), което в още по-силна степен може да се „създаде” юридически, само ако е предшествано от „вече съществуващо общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство”. И ето, вглеждайки се в Европа, Х. Ортега-и-Гасет намира, че нейните народи (най-малкото тези от Запада) вече представляват и от дълги векове вече представляват точно такова „общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство”. Не би било пресилено – според испанския философ – „да кажем дори, че едно европейско общество съществува още преди европейските нации, които са се родили и са се развили в неговото лоно” (пак там, стр. 190). „Европа винаги (на друго място Ортега-и-Гасет се изразява по-внимателно – „откъм единадесети век”) е била единна социална среда без абсолютни граници, в която всичко е взаимно свързано… в нея винаги е съществувало богатството от колективни норми със силата на закон – общност на убежденията, общност на ценностната система”. Европа е „многовековно общество, което, подобно на всяка нация има собствена история”. Ето защо Ортега-и-Гасет открито заявява, че не одобрява представата за нея, възобладала от средата на 19 в. и достигнала най-голяма рязкост през десетилетието, в което излиза „Бунтът на масите”, и според която „тя е съставена от множество сфери – нации, които поддържат само външни контакти… Вместо да си представяме европейските нации като редица от независими сфери, нека – предлага мислителят – си представим едно единствено общество – Европа – със звена или ядра на по-голяма гъстота”. „Този модел – убеден е Ортега-и-Гасет – много повече от другия ще съответства на онова, което в действителност е било западното съжителство” (пак там, стр. 189).

Като обобщение би могло да се каже, че „Европа” дори към момента, в който испанския философ пише книгата си „макар да е по-крехко общество от например Англия или Франция (които имат за себе си и силово-спояващата го институция на „държавата” – б. м.) действително има някакъв характер на общество” (пак там). Тези последни изречения буквално са философското основание на идеята за една – вече формално-юридически оформена – общност, в която „съгласуването на желанията” чрез договор ще може да се извърши и ще може тъкмо защото преди този договор и като условие за него е налично вече едно (европейско) общество, едно дълговековно съжителство, богато с „колективни норми със силата на закон – общност на убежденията, общност на ценностната система”.

Може ли да има обосновано възражение срещу тези разсъждения на Ортега-и-Гасет и срещу тази му представа за Европа като именно общност, отделните народи в която са просто „ядра на по-голяма гъстота” на съставляващите я жители; които (ядра) затова и се забелязват едни други като „французите” в нея, „англичаните” в нея и т. н.? Та нима исторически грамотният човек би могъл да не знае, че още откъм XI в., когато последните атакуващи Запада отвън народностни групи (норманите от Север и маджарите от Изток) са покръстени и интегрирани в Christianitas, в общността на оглавяваната от Рим Църква, управлението на Европа се поема от една широко разклонена – именно – фамилия от аристократично-воински семейства, която не просто се ръководи от единен кодекс на честта и вярата, но и – без всякаква разлика на етническия произход – се сродява чрез брачни съюзи, тъй че само век по-късно вече представлява не управляващите „Франция”, „Англия”, „Германия” и т. н. династии, а именно управляващата „Европа” общност. Отделните „кралства”, „херцогства” и „графства” в нея са владения именно на тази общозападна, сродена „фамилия” на знатните, а не кралства, херцогства и графства на „германци”, „французи” и т. н. Нима по-нататък – има исторически грамотен човек, който да не е чувал колко наистина „пропускливи” са границите на нашия континент още от  XI в., откогато новите „германски” и старите италийски народи заживяват не в „Германия” и „Италия”, а в едно политико-религиозно образувание, наречено „Свещена Римска империя” („свещена”, защото обединява католиците от всички народи на Запада и „римска”, защото обединеността им в над-етничен план се оглавява от папския Рим) и в която, тъкмо защото е „империя” на всички католици, в различни по-късни векове могат да влизат, било испанците, било унгарците и поляците?

Нима, още по-нататък, на исторически грамотния човек би могло съвсем да не е известно, че урбанизацията на вече пост-средновековна Европа се изгражда във вид на мрежа от свързани чрез търговско-банковите си дела градове, за които разположеността им в „британски”, „германски” или „италийски” земи няма никакво значение (защото техните граждани са именно – и в Германия и в Италия, и в Англия – „граждани”, т. е. вплетени в своите „граждански” и значи, общо-западни и даже трансокеански предприятия? И чиито обединения даже много повече имат волята да закрепват общностите си в държавна структура, която да „съгласува желанията им”, отколкото етносите, на които те принадлежат по рождение. Нима, нека продължим – има исторически грамотен човек, който да не знае, че в продължение на близо десет века (от 6-ти до 16-ти в.) църковните катедри на практически всички западни страни са били оглавявани не от едно, съответно немско, френско, испанско, италианско, а римско (католическо) висше духовенство, чиито представители са могли да бъдат родом отвсякъде и да бъдат ръкополагани навсякъде , защото църковната общност в Европа е била не германска, френска, испанска и т. н., а именно европейска? Европа въобще, посочвал съм го и на други места, е била населена не от народностни общества, а от включващото тези народностни общества като „ядра на по-голяма гъстота” християнско общество (Christianitas).

Та нима накрай, не е признак за една традиционно наднационална, именно европейска, общност на живота, удивителният феномен на интелектуално-политическите движения, които показват през последните три века свойството да обхващат с неимоверна скорост практически целия континент? Които свидетелстват, че независимо от твърде разнообразните режими, съществували до ХХ в. в страните на Запада – по-дълбоко от тяхното различие, в тези последните са налице общи насоки на светогледното търсене. Как иначе да обясним обхващащите буквално като пожар умовете идеи, първо – на Просвещението, а след това на Романтизма (на романтическия национализъм), на класическия Либерализъм? Така например, чисто политически ситуацията в страните на Европа в навечерието на 1848 г. е дълбоко различна. Под доспехите на силово наложения след Наполеоновите войни „Свещен съюз” на старите монархии, една Франция, да кажем, вече е преживяла антисъсловна революция и е етнически хомогенна нация. Германия напротив, е пъстра мозайка от стари аристократски владения, а Хабсбургската империя е държава, в която народите може да са различни, но управлението се държи от една съвкупност от „висши” фамилии, които въобще не се изживяват като германци (австрийци), унгарци или чехи, но именно като единна имперска класа. Италия пък изобщо не се населява все още от „италианци”, а от поданици на най-различни, включително извънапенински династии. И ето: въпреки всичко това, тръгналата от Париж „мека” революция на либералните националисти (историческите романтици) под лозунга за „самоопределение на народите” обхваща всички тези страни; изважда на бял свят една „невидима колегия” от романтични водачи-интелигенти, включваща аристократа Лайош Кошут в Австро-Унгария, радикалния популист Мацини в Италия, пламенния оратор Тадеуш Косцюшко в Полша, по-академично настроените и богато образовани радетели за „единна Германия” на север от Алпите и т. н. Най-същественото за всички тези идейни движения е, че те никога не тръгват от някакъв политически властващ център, от някаква вътрешна „метрополия” на Европа, което пък говори за една постоянно налична във всички нейни центрове общност на европейски интелектуалци, една действително европейска обществена интелигенция. Би могло да се каже следователно, че най-собствено европейска история през Новото време има тъкмо интелектуалната (интелектуално-политическата) сфера, в която тази общо-европейска история решително превалира (и предхожда – до степен да сътворява) националните интелектуални истории на страните.

Но ето – тъкмо защото векове наред Европа е била общество, което подобно на всяка нация в нея е имало своя история, тъкмо защото не е пресилено да кажем, че европейско общество съществува преди европейските нации, „които са се родили и са се развили в неговото лоно”, ние бихме могли да разберем и защо след великите си изпитания, след националистична „треска” от първата половина на 20-ти в. европейските нации можаха да създадат и една междунационална и наднационална общност, вече като договорено, юридическо-оформено общество, което да показва свойствата не на „асоциация”, не на политическо-правна фикция, зад която се крие нещо друго, а именно на общност – Европейска общност.

Каква е ситуацията върху историческата територия, на която днес се създава (желае да се създаде и претендира, че може да се създаде) въпросният равнопоставен, макар и полярно-противоположен на Европейския – „Евразийски” съюз? Има ли на тази територия историческа почва, аналогична на европейската? Има ли на тази територия някакво друго, аналогично и предварително съществуващо общество от онези, които ще съставят „Евразийския” съюз, „което самото не е дело на никакъв пакт, но е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство”? Има ли – да го кажем кратко – в действителност „Евразия”, която аналогично на Европа, да е „многовековно общество”, което освен всяко национално общество, съществуващо в нея, само има (и) собствена история? Има ли аналогично на европейското „евразийско” общество, което да съществува заедно с, ако не и преди евразийските народи? Ако четем и слушаме старите и новите „евразийци” такова безспорно има, макар те да работят с твърде различни (и както казах, доста не строго-звучащи понятия).

Така ли е обаче в действителност?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДокументалният театър на Vox Populi
Следваща статияСмисъл и разбиране: почерк, диалог, въпроси

1 коментар

  1. Относно „Евразийския съюз“ и неговите руски особености, можем да добием прясная сегодняшная представа от тези чудесни кадри:
    http://www.echo.msk.ru/blog/corruption/1359598-echo/
    А интересни са и коментарите под нея, разкриващи особеностите на руския хумор:
    -Путин же спрашивал у жителя, а зачем тебе машина, если у вас там дороги нет …
    -Если у вас нету тети – ее не отравит сосед…
    -А если у вас нету денег, то Путин их не украдет…
    Но най-евразийският момент се съдържа в този коментар:
    -Это такие уроды раздербанили страну под патриотичные вопли идиотов, и продолжают это делать сейчас с утроенной силой, ведь такие как Вы сами заталкивают бабло им в карман, причитая – „благодетель вы наш!“ Но по прежнему во всем виноваты америкосы, Госдеп и гейропа….да?