0
1743

Европейски театрални награди 2016: Национален театър на Шотландия

National-theatre-scotland-Fiona-Hyslop-Cabinet-Secretary-for-Culture-Europe-and-External-Affairs-Laurie-Sansom-Artistic-Director-of-the-National-Theatre-of-Scotland-700x455
Лори Сансъм (в средата), художествен директор на Шотландския национален театър

Отличието „Нови театрални реалности“ най-адекватно отразява кредото на този „театър без стени“.

За Националния театър на Шотландия би било нелепо да се каже, че „отваря врати“ през февруари 2006 г., защото той няма нито сграда, нито сцена, нито трупа. И въпреки това в своята 10-годишна история създава 200 спектакъла, обикаля цяла Шотландия, играе на четири континента и коренно преобразява представата на своята публика за това що е театър. Защото инвестира в идеи, въображение и талант, а не използва бюджета си за сметки за парно, заплати на чиновници и кърпене на покрива. „Ние сме първият национален театър без собствен сграда и сценично пространство, затова пък представленията ни се играят на места, където преди това театър не е стъпвал. Благодарение на нашата мисия сега всеки данъкоплатец „притежава“ националния театър“, каза в Крайова (където се възродиха Европейските театрални награди след 4-годишна пауза), сегашният художествен директор на театъра Лори Сансъм.

Началото

Основаването на шотландски национален театър се обсъжда още от началото на XIX в., ето защо очакванията за първата му поява пред публика през 2006 г. са огромни. Всички коментират коя от основните сцени в Шотландия ще избере за дебюта си, коя класическа пиеса ще постави, коя ще бъде звездата в нея. Обаче първият художествен директор на театъра Вики Федърстоун има съвсем друга идея за началото. „Обърнахме се към десет от нашите най-талантливи режисьори да създадат спектакъл по собствената си представа за това що е дом – една от най-емоционално натоварените думи в английския език“ – разказва тя. Така се ражда „театърът без стени“. В един и същи уикенд, 25 февруари 2006 г., на десет различни места в Шотландия – Абърдийн, Дънди, Единбург, Глазгоу, Инвърнес, Шетландските острови и т.н. – се появяват десет различни продукции на тема „Дом“, разположени в нетипични за обичайния спектакъл локации. Всяко представление е с бюджет 60 000 лири. Има общо 10 000 безплатни билета.

production-home_east_lothian (1)
„Дом“

„Не искахме да правим елитарен театър, който може да се види само в двайсетдневката на Единбургския фестивал, а да покажем на хората, че това е наистина техният национален театър, от който и те са част“, подчертава Федърстоун.

Ето как изглежда, например, „Дом“ на Шетландските острови: зрителите поемат на „пътешествие“ с ферибота Леруик – Абърдийн преди неговия нощен курс. След като е посрещната от бордовия касиер или вратаря – фигура, колкото делнична, толкова и митична – снабдената със слушалки публика се качва на горната палуба. Там я очакват легенди, разкази и песни, в които е вплетено понятието за „дом“ – какво е да го имаш, да го изгубиш, да се върнеш в него, да избягаш оттам. Така постепенно се оформя централният сюжет, а всеки от зрителите става свидетел на спектакъл „на четири очи“ в някоя от каютите. После връща слушалките и продължава към палубата с автомобилите – в това огромно пространство го очаква представление и звукова инсталация. Последната – приспивна – песен звучи по радиото във всяка кола, докато хората напускат ферибота и се отправят към домовете си.

CST_BlackWatch_2

Световният хит

Въпреки внимателното планиране на всеки детайл при старта на програмата, екипът на Националния театър на Шотландия едва ли е бил подготвен за едно – успеха, и то още в самото начало. „Блек Уоч“ (2006) се превръща в световен хит. Провокирана от статия в „Глазгоу Харълд“ от 2004 г., Вики Федърстоун възлага на Грегъри Бърк да опише историята на шотландския пехотен полк от армията на Нейно величество (началото му датира от 1715 г., когато след Якобитското въстание са сформирани шест предани на британския престол „наблюдателни“ отряда, които да следят за реда и събирането на данъците в Шотландия; името „черна стража“ се асоциира както с униформите от тъмно каре, така и с „черните сърца“ на вярната на правителството запасна армия). Тази сюжетна линия е преплетена с личните истории на петима шотландски войници на мисия в Ирак. Спектакълът на Джон Тифани е част от фриндж програмата на Единбургския фестивал през 2006 г., печели възторженото одобрение на критиката, а по-късно и наградата „Оливие“; следват гастроли на пет континента и телевизионна версия за Би Би Си. Макар и на военна тематика, „Блек Уоч“ варира от поетичното до бруталното, от интимното до интернационалното, като дава глас на обикновения войник (една вечер Бърк разговаря с няколко ветерани от Ирак в крайбрежна кръчма и записва техните истории).

„Щом като театър, който няма дори собствена сграда, може да създаде нещо толкова универсално, така въздействащо и толкова адекватно на времето си – казва тогава Вики Федърстоун, – значи наистина имаме шанс да се превърнем в национална институция.“

Кралската трилогия

Изумена от това до каква степен историческите пиеси на Шекспир определят самосъзнанието на англичаните, писателката Рона Мънро решава да създаде трилогия върху живота на три поколения от кралската династия на Стюартите, управлявали Шотландия през по-голямата част на XV в. Трите „Пиеси за Джеймс“, както е наречена трилогията, се базират върху оскъдните хроники и свидетелства от онова време, но Мънро успява да се добере до малко известни факти, обединява някои от историческите образи, променя отчасти хронологията и създава сюжет, който увлича публиката като „Игра на тронове“. „Често обичам да прилагам т. нар. тест на таксиметровия шофьор – разказа в Крайова Рона Мънро. – Оказа се, че шофьорът на таксито, в което се возех, никога не беше ходил на театър, но знаеше за „Пиесите за Джеймс“. Това за мен е вече сигурен знак за тяхната популярност.“

james-plays-trilogy-lst192527
„Пиеси за Джеймс“

Първата част, „Ключът ще съхрани ключалката“, е посветена на завърналия се след 18-годишно пленничество при англичаните Джеймс I, който трябва да застане начело на страна, раздирана от ежбите на ненаситни за земя кланове. Английската му съпруга Джоан е нещастна в новата родина и се ужасява от брачното ложе. Втората част, „Невинни години“, проследява бурния живот на белязания с родилно петно Джеймс II. Станал свидетел на смъртта на баща си, той е откъснат от майка си и наследява трона още като дете. Неспособен да се справи с бремето на короната, този Джеймс намира утеха единствено в обятията на най-близкия си приятел и съпругата си французойка. „Вярното огледало“, последната от пиесите, носи в себе си идеята как едно точно огледало може да преобърне с краката нагоре представата на всеки за него самия. Джеймс III е развратник и женкар, загубил доверието на двора и сляп за истинското влияние и власт на своята съпруга Маргарет, кралица на Шотландия.

Кралската трилогията е първата постановка на Лори Сансъм за Националния театър на Шотландия – по същото време той поема и поста на негов художествен директор. Осемчасовата сага започва като исторически достоверна хроника и завършва с облечени в съвременни костюми актьори и музиката на Лейди Гага. Критиката оценява работата на Сансъм като впечатляваща, тъй като е превърнал малко познат период от историята в нещо необичайно дръзко, завладяващо и забавно.

Театър на колела

Концепцията националният театър да бъде „театър без стени“ предполага той да може да адаптира своята продукция за всяко кътче на Шотландия, където няма и помен от сцена. Такъв е случаят със „Странната развръзка с Прудънс Харт“ – историята на жена, която изследва народните балади. На път за конференция върху фолклора тя е затрупана от преспите в забравено от Бога и хората селце. В едно граничещо със съня преживяване тя усеща истинската мистична сила на тези песни, среща дяволи и дяволици и преоткрива себе си. Спектакълът на Уилс Уилсън може да бъде представен във всяка селска кръчма, докато хората седят около масите и отпиват от чашите си. „Налагаше се да боравим с реквизит, който е на разположение във всеки пъб – маса и няколко стола, кана, чаши, табла, гирлянди“, разказа в Крайова дизайнерът на представлението Джорджия Макгинес. От театъра предупреждават, че не носят отговорност, „ако някой междувременно загуби главата си, сърцето си или самия себе си по време на представлението.“

Последният блян (на Земята)

Националният театър на Шотландия представи този свой спектакъл, копродукция с Трон тиътър, в Крайова, където бяха връчени европейските награди за „Нови театрални реалности“ 2016.

Историята е за две пътувания към неизвестното. Едното е на съветския космонавт Юрий Гагарин – първият човек, излязъл в открития космос през 1961 г. Другото е на група африкански бежанци от наше време, които опитват да преплуват Гибралтарския проток между Мароко и Испания, за да се доберат до Европа.

Историята е разказана от двама музиканти, перкусионист и китарист, и две актриси. Те я пресъздават основно чрез глас и ритъм. Публиката през цялото време е със слушалки, които увеличават многократно ударното въздействие на контраста между звук и тишина. В слушалките се чуват накъсаните реплики, разменяни между Гагарин и наземното управление на Восток 1, нарушавани от пращене. Другият разговор е между момиче бежанка и неговото семейство, останало някъде в Централна Африка. Една постепенно изтъняваща връзка между сушата, Земята и онова отвъд, която заплашва всеки момент да се скъса. Прищракване, шепот, пресекващи гласове на фона на звука от китарата и ударните. Изумителна аудио бродерия. В кулминационният момент настъпва пълна тишина. А ние, които сме на Земята, в илюзорната безопасност на сушата, не знаем дали онези, поели към неизвестното, са стигнали своята цел, или вече ги няма. Тишината продължава – заплашителна, безлюдна, опустошителна. А щастливата развръзка и в двете сюжетни линии е много относителна.

Заедно с Националния театър на Шотландия на XIII издание на наградите за „Нови театрални реалности“ в Крайова, Румъния бяха отличени още режисьорите Андреас Кригенбург (Германия), Виктор Бодо (Унгария), Жоел Помра (Франция) и драматургът Хуан Майорга (Испания). Наградата е учредена през 1990 г. като съпътстваща Европейската театрална награда. Благодарение на нея през 2007 г. в Солун открих за себе си режисьор като Алвис Херманис (театърът му често навлиза в живота, заличавайки границата помежду им; неговата „Соня“ стана безспорният фаворит на Варненско лято 2007), а през 2008 – Кшищоф Варликовски (красивата жестокост на неговия театър е с огромен мащаб, но спектаклите му са все още бяло поле за по-голяма част от българската публика); през 2009 във Вроцлав – Пипо Делбоно (аплодиран и от зрителите на Варненско лято 2015), през 2011 г. в Петербург – Андрей Могучий (мощен руски театрален богатир, както подсказва и името му).

В списъка с наградени за „Нови театрални реалности“ няма българско име.

 

 

 

 

 

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияДиагнозите на Деян Енев
Следваща статияРеференДУМ или референДРЪН?