0
2031

Евро-
председателството

Вече нямаше накъде. Трябваше да си намери някаква работа. Видя се отстрани. Беше нелеп, докато вървеше по тротоара в тоя студ, с шлифера си. И с един шал на врата, прогорен от цигарите. И обут с половинки, но с вълнени чорапи.

Но това беше положението.

Изкачи стълбите на библиотеката. И почука на кабинета на директора на втория етаж.

Беше му държал ръката на директора, когато онзи прописваше като гимназист. И се надяваше той да не е забравил това. А и все пак, нали, го канеха чат-пат, когато имаха някакви тържества. Понякога отиваше, друг път – не.

Директорът го прие, настани го на канапетата в кабинета, зад мраморната масичка.

– Добре сте ни дошъл. Ами така де, такава чест. Четат ви, да знаете.

Поръча да направят кафета. Извади бутилка уиски и капна по малко в чашките.

– Това е чест за нас. Да го отпразнуваме. Казвайте сега.

Уискито за кратко време стигна до върха на пръстите му. Стопли ги. Усети как се поизгладиха и бръчките на челото му. Усети как сърцето му лекичко прескочи.

– Ще карам направо – каза. – Търся някаква работа.

Директорът си поигра със златния си пръстен. Едната му буза се изду. Сякаш е лапнал бонбон и е забравил да го преглътне.

– М-да – каза той. Произнесе го точно както трябва, по чеховски. Истинска класика. 

– Проблемът е, че щатовете при нас се утвърждават от Министерството на културата. Ние, така да се каже, сме с вързани ръце. Има незаети бройки за хигиенисти. Но мога ли да ви предложа такова нещо? – попита сам себе си директорът. И сам си отговори:  – Не мога!

Старият поет усети, че уискито малко го зашемети. Представи си как се връща вкъщи и жена му го посреща с мълчалив въпрос. И той ѝ отговаря с мълчалив отговор.

– Още малко уиски? – каза директорът. И сипа в кафените чашки, сега повечко. – Нещо ми се върти в главата – продължи той. – Колко ви е пенсията?

– Аз нямам пенсия.

– Как така нямате?

– Не съм си събрал още документите за трудовия стаж. Ходих, проверих. Чака се да прехвърлят нещо от един архив в друг архив. Вече две години го прехвърлят. Но ще чакаме. 

– Да. Ясно. Сега. Ето какво мога да направя. Имаме щат за цяла длъжност за пиар на библиотеката. Но тя е заета наполовина, защото назначихме една студентка. Ще ви дам другата половинка. Сега с това европредседателство трябва да излъчваме положителни послания. Спечелихме проект и на фасадата на библиотеката сме сложили едно табло, може да сте го видели. Там всеки ден искаме да слагаме някоя мисъл от известен автор, наш или чужд. Ще ви дам пример. Някъде прочетох нещо, което ми се заби в главата. Че „родината на човека е детството”. Прекрасно! Хем е насочено и към малките ни читатели. Нали все казват, че децата не четат.

 – От Мануел Ривас е.

 – Да. Все едно. Но добре го е казал тоя Мануел Чивас. Само да видим къде ще ви настаним. Ей, това уиски прави чудеса. И за това се сетих. Долу на партера имаме едно помещение. Абе, с една дума, било е баня и две тоалетни. Но сега не се използват, жените си държат там кофите и парцалите. Читателите ползват тоалетната на третия етаж. Та така. Ще сложим там едно бюрце. И сте готов. Ще търсите такива изречения по книгите, които да поставяме на таблото на фасадата. Ще отделяте положителните новини за културата от пресата, и тях ще ги изтъкваме.

Директорът отиде зад бюрото си и набра някакъв номер.

– Гичева, ела при мен.

Влезе една жена.

– Това е госпожа Гичева, нашата завеждащ личен състав. Отидете с нея в кабинета ѝ, тя ще ви даде един лист да напишете молба за постъпване при нас на половин щат като рекламен специалист.

След двайсет минути старият поет слезе по стълбите на библиотеката. Искаше му се да ги прескача две по две, като малко момче. Представи си как ще влезе в къщи и на мълчаливия въпрос на жена си само ще се прокашля дебело и ще каже:

– Какво имаме за ядене?

Засмя се и докато вървеше към метрото, започна да тренира дебелото прокашляне. Стигна до подлеза на „Св. Неделя” за спирката на метрото. Акордеонистът отпред, с ушанка и ватенка, свиреше „Сулико”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияОграничаването на свободата не ни дава сигурност
Следваща статияМалка приятна ОХИ