0
1231

Евроскептицизмът и теоремата на Томас

Едно предсказание съдържа в себе си потенциала да повлияе върху действията на хората така, че рано или късно да доведе до реализирането на предсказанието. Тъкмо такъв ефект може да има евроскептицизмът.

Политическите историци фиксират първите прояви на евроскептицизма в 70-те години на миналия век. През изминалите десетилетия тази смесица от съмнения и безверие, че ЕС е вярното решение на проблемите на европейците, бележи спадове и възходи. Но евроскептицизмът никога не е бил така мощен, влиятелен и опасен за бъдещето на Европейския съюз, както през последното десетилетие. Прави са анализаторите, които твърдят: по-рано на евроскептицизма се е гледало като на британска болест, сега той се е превърнал във вирус, разнесен из целия континент. Защо нарасна мощта на евроскептицизма?

Историческата памет

Една от опорите на евроскептицизма се дължи на особеностите на историческата памет. Днешните европейски граждани в огромното си мнозинство не познават нито войните и окупацията, нито холокоста, нацистките и комунистическите диктатури, нито нищетата на 40-те и 50-те години на миналия век. Те възприемат мира и благоденствието като естествено, дължимо, саморазбиращо се състояние. Обратно, поколенията от първата половина на ХХ век, в чиято персонална памет са вградени катаклизмите на няколко войни и на унищожителните тоталитарни режими, са си давали ясна сметка чия е заслугата да живеят в мир и това разбиране е било в основата на мотивацията ми да предприемат, да подкрепят, да участват в процесите на европейската интеграция.

Човекът няма власт над „дългото време”, защото няма лични спомени за него. Друга е ситуацията, когато историята е разположена в рамките на един живот, на собствения живот. Човекът е засмукан от спомена за тази история и е с разбираема амнезия за онова минало, което му изглежда твърде чуждо и неразбираемо поради тази си чуждост. Тъкмо такъв е случаят с паметта на днешните европейци за не толкова далечното, но толкова различното минало на техните родители. Разкривайки, че в различните исторически епохи са налице разнотипни отношения между полето на опита и хоризонта на очакването, френският историк Франсоа Артог обърна внимание, че нашият усет за време е съсредоточен в настоящето. В предходни епохи на миналото се е гледало като на „върховното време”. Съзнанието на тези епохи е било белязано от вярата за пряка приемственост между потомците и предците. По-късно, през XIX и особено в началото на ХХ век, когато господства идеята за прогреса и революциите, бъдещето се оказва господстващият срез на историческото време. Според Ф. Артог през последните десетилетия живеем в друг режим на историчност. Сега господства настоящето – едно „раздуто, самодоволно настояще”, което „иска да е детерминирано единствено и само от самото себе си”. За разлика от предходни етапи в човешката история, „ние неспирно гледаме напред и назад, но без да излизаме от настоящето, от което сме направили наш единствен хоризонт“. В такава едномерна перспектива е лесно да се загуби представата и убеждението за историческите заслуги и обществената ценност на Европейския съюз. 

Уютът на „малкото общество“

Съвременният национализъм е друг източник за избуяването на евроскептицизма. Отвореното общество, тази ключова проява на глобализацията, разклаща по драматичен начин реперите на общностната идентичност, а с това – и базовите елементи на солидарността. При тези обстоятелства неминуемо настъпват сериозни промени в социалната тъкан на Европа. При традиционните общности съседите по място са съседи и в социален, ценностен план. Обратно, географски отдалечените са и социално далечни. При такава ситуация, както изтъква британският социолог Зигмунт Бауман, критериите вътре/вън, тук/там, близо/далеч „съобщават за степента на привичност, одомашненост и интимност на различните фрагменти от заобикалящия ни свят“. Излизайки от кръга на обитаваната „близост”, човек престава да се чувства при-себе-си, обземат го несигурност и колебания. В съвременна Европа критериите за близо и далеч се релативизират – заради голямата мобилност, заради детериториализирането на общностите, заради голямото присъствие на имигранти и т.н. Физическата близост престава да говори за социална близост. При такава ситуация не може да не се появи съблазънта на национализма. Той е проекция на неудовлетворението от нарастващите с хода на европейската интеграция мащаби на общество. Национализмът е носталгия по обществото с ясни граници, в чиито рамки социалната солидарност е по-разбираема, по-възможна, по-естествена. Така разбран, национализмът се оказва психологически мотивиращ фактор за поддържането на евроскептицизма. Дотам, докъдето евроскептицизмът е позиция срещу прекалено голямото и отворено общество, дотам национализмът е еднопосочен с него.

Може да се прибави още едно обяснение за естественото родство на евроскептицизма с национализма. Функционирането на ЕС като голям интеграционен блок налага взаимоизгодно балансиране между националните и наднационалните интереси. Това равновесие обаче е по принцип трудно постижимо, а осъществяването му в условията на кризи е още по-мъчително. Жозе Мануел Барозу отбеляза в края на мандата си като председател на ЕК: „Всички страни биха искали да видят в Европа екран на своите собствени аспирации и са готови да кажат, че Европа има проблем, ако останалите държави не следват техните инициативи. Много държави членки се надяват или претендират Европа да е нещо като по-голяма версия на самите тях, но това няма как да се случи”. Когато собствените национални интереси не могат да се експонират върху наднационалното „тяло” на ЕС, тогава е относително лесно да се стигне до желание за засилен протекционизъм, до дистанциаране, до разочарование и неразбиране на „ползите” от този наднационален блок. Да жертваш нещо, за да не допуснеш загуба на главното – понякога това „изчисление” на интересите се оказва мъчителна работа. Ако националните елити в едни или други страни членки са неспособни за подобна калкулация на интересите, тогава национализмът и евроскептицизмъм не може да не се случат заедно.

Самосбъдващото се пророчество

Защо евроскептицизмът е опасен за бъдещето на Европейския съюз? Можем по-лесно да достигнем до отговора на този въпрос, ако си послужим с теоремата на Уйлям Томас. Този американски социолог е формулирал в началото на миналия век следната теза: „Ако хората определят ситуациите като реални, те са реални в своите последици”. Няколко десетилетия по-късно Робърт Мъртън илюстрира теоремата на Томас със следния пример: ако една банка разполага с достатъчна ликвидност, но някой ден пред нея се нареди по неизвестна причина голяма опашка от хората, които си теглят депозитите, много е вероятно в следващите дни тази банка да се окаже пред фалит, защото опашките ще внушат на още и още клиенти, че банката има проблеми и като си изтеглят и те парите от нея, наистина ще я фалират. Р. Мъртън нарича този феномен „самореализиращо се пророчество”. Една невярно определена ситуация е способна да предизвика такова поведение, което в определен момент превръща внушената невярна ситуация в реалност. Едно предсказание съдържа в себе си потенциала да повлияе върху действията на хората така, че рано или късно да доведе до реализирането на предсказанието.

Тъкмо такъв ефект може да има евроскептицизмът. Дефинирайки неточно и невярно реалната кризисна ситуация на Европа, той може да я тласне към разпад. Макар и тръгнало от неверни предпоставки, очакването може да произведе съответна нему реалност. Тъкмо затова в днешната ситуация е необходима политическа офанзива от страна на „еврофилите“. С помощта на нови инициативи трябва да се породят нови надежди. На фона на кризите европейците трябва да си дадат сметка каква би била ситуацията и последиците за всяка отделна страна и дори за отделния европейски гражданин без четирите свободи в Шенгенското пространство, без улесненията и икономическите изгоди от еврото, без европейското финансиране за по-бедните страни и региони, без подкрепата за селското стопанство, без възможностите за младите хора и учените, осигурявани от Програмата „Еразъм +” и т.н.

Евроскептицизмът откроява някои реални проблеми във функционирането на Европейския съюз – отчуждение на гражданите от Брюксел, бюрократизация, нарушаване на принципа на субсидиарността, мудност при вземането на решения и т.н. Но вместо да съдейства за отстраняването им, като нагнетява недоверие и песимизъм за бъдещето на Европейския съюз, евроскептицизмът всъщност задълбочава онова, от което недоволства.

Проф. Лазар Копринаров е философ и дипломат. Преподава философия на политиката, сравнителна политология и социална философия. Бил е посланик на България във Венецуела (2001-2006).