0
2917

Единосветие

„Мир вам“, Емилия Дворянова, изд. „Обсидиан“, С., 2018 г., художествено оформление Лиляна Дворянова

Тази книга на Емилия Дворянова аз лично бих определила като събитие в разноликия, а и ставащ все по-трудно обозрим литературен живот у нас. Ще започна с това, което ми се струва особено ценно и важно в литературен смисъл като писателско постижение – хомогенността, цялостта на плътта ѝ, самата идея да пристъпиш към изграждането на един свят чрез едновременността на неговото начало и неговия край. И това съграждане, тази цялост – емоционална и мисловна, не се постига само чрез сюжетния ход с пътуването на една от двете героини – Мо, подтикната от другата – Ут, да разбере свършил ли е светът, има ли останали човеци и да доведе свещеник. Пътуването с тази цел, а може би по-точно ще бъде да кажа придвижването, ходенето, стъпването на Мо удържа и конструкцията на творбата, но най-вече е смислообразуващ принцип в романа.

От една страна, светът в „Мир вам“ като че ли е изчерпал ресурсите си, освен най-необходимите за оцеляване и най-важните – човешките. Малцина са останали. Тленността на тялото, слабостта на ума, изчерпаността на словото, липсата на думи правят Мо да ни изглежда като стара, отиваща си от света жена. От друга страна, тя е като дете първооткривател на неща, на образи, на усещания, търсач на смисъл, на човеци, на Него, на името Му, на Словото Му. Неслучайно именно Мо е тази, която намира детето. Тя се движи не само в търсене на друг/други, но и върви към себе си. Към проумяването, но и към чувстването чрез думите. Постепенното изричане, огласяване на Словото, минава през сърцето и води към виждане, разбиране, към смисъл. Човекът, търсещ среща и общност, се открива.

Пустотата на света, достигнал своята крайна фаза, е съчетана с почти осезаемото пулсиране на естеството. Тъмнотата се озарява от слънце, природата е жива. В нея „небето“ може да „пръсне още светлина“, а „зеленото да лъсне от роса“. Има и друго. В бавните смислови крачки, с които Мо се движи (и физическите ѝ също са такива), в разговорите със себе си, които са тъй прости, тъй детински, има някаква съдбовност, някакъв базов фундамент, изначални основания, които читателят дори и да не разбира винаги, задължително ще усети. Така Дворянова постига едновременно и движението в неговата постепенност, и затваря кръга на Големия смисъл. Книгата може да се чете и като литературно-естетически образ на ранното християнство, необременено от наслагвания по тялото му. Мо живее в стар порутен манастир. Но срещайки Пастира, тръгва да се завръща пак там, при Ут, другите, детето. С него.

Нека обаче читателите  не си мислят, че това е религиозна литература. Това е литература, която пише вярата, защото вярва, основава се на библейското слово, за да изразява човешкото. Неслучайно, както всъщност повечето от романите на Емилия Дворянова, и този е надлокален, нефиксиран в нашата географска територия, говори на света.

Езикът, стилът на писателката са също изненада в новия ѝ роман. Всяка дума е там, където трябва да бъде. Бих казала, че това е една „избродирана“ книга. Стилистично филигранна. В нея всяка дума прави нещо. Художественото оформление е органична част от „Мир вам“.

Накрая ще споделя и едно по-общо наблюдение, но в пряка връзка с романа  на Емилия Дворянова. Струва ми се, че през последните години притчовидният тип писане, използването на библейски сюжети и образи, или най-малкото на преки езикови препратки, стана тенденция. За съжаление малцина автори (другите са много повече) си дават сметка колко рисков е този подход. И колко добър писател трябва да си, за да можеш да пишеш по този начин, без да изпаднеш в очевидно изкуствено и неумело използване на такива сюжети и образи, както и на този език. Защото да изградиш текста от начало до край, използвайки този тип писане, значи, чe едновременно си почувствал и разбрал смисъла на вярата. Тя е в теб. И Емилия Дворянова е такава писателка.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияПриказки за непослушни деца
Следваща статияПолитическият феномен Централна Европа (4)