0
837

Единствената цялост на автора е в книгите

Za Light

За „Скитникът и синовете” (изд. „Сиела”, 2015), за разказването, за писането и писателя, за себе си … С Александър Секулов разговаря Катя Атанасова.

Новият роман на Александър Секулов „Скитникът и синовете” е книга, в която е постигнат чудесен синхрон между концептуалност, сюжетна динамика, стил на разказване и оформление. Затова „Скитникът и синовете” е истинска книга. Тя може да бъде прочетена, разбира се, и само като държащо читателя в напрежение морско приключение, а дори и само като доказателство за красотата на думите. И пак да бъде оценена високо. Но романът на Секулов е много повече. Той изследва междучовешки отношения, прави го и деликатно, и рязко, твърдо, по мъжки. Бащи и синове, поколения с различни идеали, ценности, с различна способност за общуване, мъже, у които мъжкото не просто определя пола, сдържани външно, но дълбоки вътрешно – това са едни от героите, с които читателят се среща в книгата. Има и други – любопитни, непокорни, нежелаещи да говорят език отпреди, съпротивляващи се да бъдат подчинявани, изобретателни, умни. Цял един свят, изпълнен с приключения, но и с вътрешни „битки”. Много красиво разказан, изключително красиво.

skitnika-sekulovЗапочвам с нещо конкретно – хората, които те познават по-отблизо ще открият в книгата автобиографичен момент, себе си ли изследваш всъщност?

Неизбежно е, не познавам света извън собствения си опит и сетивност. Но и никой не се интересува от формата на луковицата, скрита в калта, нали? Всички са втренчени в цветето, изникнало над земята. От този ъгъл погледнато, близките приятели често могат да са къртици, слепи кучета, които виждат само луковицата и ако са гладни, могат да я изгризат, без да видят разцъфналото над повърхността. Все повече вярвам, че единствената цялост, която един автор може да постигне, е в книгите. В живота извън кориците той е фрагментарен, често пъти житейски смешен. Книгите за пишещите са пръстените по житейските им стебла. Живеем в малка държава, познаваме се, омръзнали сме си и чрез личностното си присъствие нерядко пречим на книгите си.

Сюжетът на романа може да бъде определен като приключенски, но той е и концептуален, в него отношенията излизат на преден план? Търсен ефект ли е, или в  литературния си опит си достигнал този необходим на добрата проза баланс?

Всичко започна от един неуспешен опит да накарам осемгодишния ми син да прочете „Приключенията на Том Сойер”. След дълги кавги за необходимостта да познава големите книги за деца, той дойде с отчаяно изражение на лицето и ми каза: „Тате, как да я прочета? Та той на четири страници лови една муха!?” Тогава си дадох сметка, че скоростта на разбиране на сюжети в новите поколения расте с всеки гледан филм. Че нивото на фактологичната информираност чрез телевизия и интернет прави познавателните функции на литературата по-скоро излишни. Че скоростта на разказване е нараснала главоломно и елиптичните празноти в сюжетите не представляват проблем за младите поколения. Тогава реших да обърна по-голямо внимание на историята, която искам да разкажа, което за мен, идващия от поезията, бе трудна промяна. Роля изигра и всекидневната ми работа като драматург. Там притеснението за интереса на зрителите е огромен. Започнах да се уча предварителният замисъл да не затрупва радостта от разказването на историята. А вероятно с годините се губи и суетливата поза при работата с езика, желанието ти да вадиш пистолета и да гърмиш наляво-надясно намалява. Само в краен случай!

Отново Гърция, защо тя ти е толкова важна?

Защото е материализация на копнежа ми по светлина. Защото събира разпиляното ми съществуване и го споява сред бяло и синьо, сред земя и море. Защото се явява годишното ми прераждане. То сега се видя през романите, но преди доста време бях написал една поема, която се нарича „Лятно време”. Поезията е идеален донос на поета срещу него самия. Ето:

 

На лятото безшумните флотилии

пристигат с бавни кораби от светлина.

Платната са високи и се вдигат

над Пловдив и над вятъра – крила,

далеч от варварската география на навика,

на картите в неразчертаното поле.

По трапа слизат с брони бляскави

на лятото красивите мъже.

Безсънни войни, скитници, моряци,

в очите им светът е цял –

прегърнали завинаги съдбата си

да прелъстяват и отплуват.

                                                  Без печал

да населяват завладените земи

и да напускат Новите – като родини.

Смъртта единствена не им изневери,

невинна в своята безименност.

Тя ги спаси от времето, когато

плътта им ги оставяше предателски,

и ги дари с безсмъртното си лято.

 

И ги направи стражи на зората.

 

В „Скитникът и синовете” отношенията бащи  синове всъщност са по-трудните. И по-важното по-сложните. Обичайно е да мислим обратното – че та са по-лесни, ясни, нещата си стават ей така, „по мъжки“? Какво те привлече в изследването на тези отношения?

Майчината любов е безусловна, налице е пъпната връв с праутробата на света. Бащината е път, препятствие, скитничество, завръщане, отплаване. И между двама мъже – баща и син – които трябва да се преборят първо със себе си, след това с другия, след това – за другия, а накрая – и вместо другия. През синовете откриваме бащите, т.е. отношенията между бащите и синовете връзват разкъсаните връзки на времената. Другата причина да ми е интересна темата е трудното прозрение, че децата са урок по отдалечаване. Знаеш го теоретично, но когато този процес започне, най-изненадан, огорчен и тъжен си самият ти. Тогава се хващаш за писането като единствен спасителен пояс. Но и това поетът някога в мен го е записал:

 

Луната слиза бавно над брега,

Градът и лятото поемат.

Мъжете са отворили кръга –

бащи и синове, вина и време.

И скоро мачтите високи

ще срежат хоризонта като възел.

Краката им потъват надълбоко –

самите вече пясък, кръв и дънери.

Последен вик. Сбогуват се. Красиво

изтичат и изчезват, и отнасят

към други брегове щастливи

на лятото високата цивилизация.

 

И в този роман  твоят специфичен „магически реализъм“, твоят стил, който няма как да не бъде разпознат, за каквото и да пишеш? На каква твоя вътрешна нагласа и разбиране за природата на писането отговаря?

Знам ли? Най-вероятно вече не мога да разказвам по друг начин. Всъщност, знам! Пиша така, защото вярвам, че единственото нещо, пред което човек не може да устои, това е красотата. Че книгата трябва да прилича на изящен дирижабъл, способен с години да се носи по небесните течения. Вярвам, че занаятът е свещен. Че истинският майстор носи чрез занаята си красота, утеха от времето. Че истински красивото и изящното карат читателя, зрителя, човека, да се изправи на пръсти сред съществуването си.

Българският роман днес – твоите наблюдения, мнението ти? Какво мислиш за конкурсите за романи на различни институции, на издателства? Помагат ли те на развитието му?

Българският роман следва силната традиция на българския читател: възторг, често пъти и безкритично приемане на историческата тема и скептично свити рамене и премълчаване пред съвременната. Аз имам вътрешна неудовлетвореност от съдбата на романа „Господ слиза в Атина”, който бе приет едва ли не като журналистическо отразяване на събитията в Гърция през 2011 г., а имам претенцията, че е роман-предсказание за разлома на познатия ни западен свят, така глупаво и бездарно отегчен от мира. Разбира се, право на всеки автор е да бърка! Мисля, че пред българския роман предстоят години на овладяване на жанровото писане. Но е пъстра, весела, жива картината. Бавно започваме да живеем сред цялата глъч на европейската и световната литература. Романът, литературата, казано общо, е най-конкурентната точка между световното и българското изкуство. При музиката и киното проблемът е в малкото произведени обеми.

Литературните награди имат градивна роля в литературния процес. Тяхната функция е, че чертаят посоки, възпитават и са важна преди всичко като сигнал към обществото, а не чак толкова и единствено за авторите. Честните литературни награди са като книгите – отдалече си личат.

Не мислиш ли, че този „напън“ у много автори, имам предвид най-вече по-младите, да напишат роман на всяка цена всъщност не помага на личното им израстване като писатели? Този вечен български „глад“ по роман и убеждението, че ако нямаш роман не си писател, не пречат ли според теб и на съвременната българска литература?

Романът е мечта, блян, Клондайк на литературата. Нормално е всеки да усеща златотърсача в себе си. А и нашата традиция далеч не е толкова богата и многообразна. Бързото писане чрез съвременните технологии окуражиха мнозина. Читателят и времето ще свършат своята безмилостна преценка.

Как мислиш, съществува ли все още един негласен „регионализъм“ в литературата ни? И още – дали все пак, изключвам Пловдив, трябва да станеш писател в София, за да те нарекат писател?

Както има термин „актьор – мечка”, така има и колеги, които дават наряд в медиите, не изключвам себе си. От една страна, това се дължи на леността при избора на събеседници, от друга – агресивната самореклама все повече се превръща в значителна част от битието на съвременния писател. Друг въпрос е, че саморекламата разгражда теб самия, тъканта на писането ти. Благодарение на социалните мрежи видими на литературната карта са и Бургас, и Добрич, и Перник, и Лом, и Трън, и Северозападът, и Варна, и Харманли, и Смолян, и Ямбол. Дали това се вижда от националната камбанария? Не. Вредна ли е тази слепота? Да. За писателите, които живеят из страната, трябва да се говори в пъти повече от колегите, които са в София. Това се нарича културна политика, проведена чрез медиите. Ако не се говори за тази литература, ще настъпи поредната имплозия. Свиване до край, до оставането на един-единствен писател, който да пие самотен бира в „Перото”, докато всички телевизии го снимат като единствения оцелял в българската литература.

Има ли днес у нас литературна среда, литературна сцена, ако щеш, ако си послужа с това по-скоро музикално понятие?

Учудващо се появяват все повече литературни средища. Имам увереността, че литературният салон, който правим вече седми сезон в Пловдив, даде кураж на много хора, обичащи книгите, да опитат. Появиха се места в Стара Загора, в Бургас, знам, че в Русе свиват гнездо, което ще събере птици. Дори в Асеновград едно момиче работи като шерп и мъкне вода към голия остров. Литературните формати в София леко се олюляха от появата на „Перото” в НДК, но този процес ще се регулира, ще намерят с какво да се различават. Онова, което прави Иван Димитров в „Мазе”, Петър Чухов с турнира на трубадурите, ние в „Петното на Роршах”, са все стойностни неща.

Доколко публичността е важна за един автор? Ти си един от хората, които организират публични изяви за пишещите, но по-малко участваш в такива, даже доста премерено, бих казала?

Ако средоточието ти е в качеството на писане, гоненето на публичност не е важна. Ако непрекъснато гледаш под вежди продажбите – това е друго състезание.

Какви са страховете ти за българската литература днес, какви са надеждите ти?

Страх чак не, но опасение имам. То е от опита на книжното блогърство да диктува вкусове. Да ги налага. Самият книжен блогър, ако не се чувства добре, ще потърси хирург с диплома, а не любител с касапски нож и четири-пет откъснати страници от учебник по анатомия, нали?

Аз също споделям до голяма степен мнението ти, но това е дълга и сложна тема, нека я оставим за друг разговор. Един последен въпрос: какво би посъветвал себе си от днешния си опит, ако си млад писател. Александър Секулов сега  към Александър Секулов в началото на пътя?

Да работи повече.