0
2050

Един аристократ в Москва

Откъс от втория роман на американския писател Еймър Тауълс, издаден от „Изток-Запад“

1922 г. Граф Александър Ростов е изправен пред болшевишки трибунал и осъден да не напуска хотел „Метропол“, в противен случай ще бъде разстрелян. Принуден да замени просторния си апартамент с тъмна таванска стаичка, графът трябва да избере – да открие нов смисъл в съществуването си или да се признае за победен. Ерудиран и начетен, с отлични маниери и изтънчен вкус, графът е наясно: ако човек не стане господар на обстоятелствата, обречен е да бъде поробен от тях.

Съдбата, както добре знаем, е капризна и непредвидима. Ростов ще открие приятелство, където най-малко очаква – в лицето на едно деветгодишно момиченце. Именно то ще му отвори вратите на непознат за него свят. Любовта също чака скрита в сенките, трябва само да се откаже от предразсъдъците. В ограниченията на своето съществуване графът прави немислимото – разширява вътрешните си хоризонти, превръщайки недостатъците на положението си в предимства. Така се оказва баща на красива дъщеря, без да е биологичният й родител, любим – без да е женен, доверен приятел – без да има правилния произход и уважаван професионалист – без съответната подготовка. В крайна сметка граф Ростов вероятно ще се окаже най-щастливият човек в Съветския съюз. Въпреки ограниченията.
Или може би точно заради тях.

Роден и отраснал в района на Бостън, Еймър Тауълс завършва колежа „Йейл“ и получава магистърска степен по английски език от университета в Станфорд. Първият му роман става бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и е наречен от „Уол Стрийт Джърнал“ „една от най-добрите книги за 2011 г.“. „Един аристократ в Москва“, вторият му роман, е публикуван през 2016 г. и е в списъка на най-продаваните заглавия за повече от четиридесет седмици, като е обявен за една от най-добрите книги на 2016 г. от няколко известни американски медии. Книгата се превежда на над двадесет езика, включително и на руски. По него се предвижда и минисериал.

Еймър Тауълс, „Един аристократ в Москва“, превод от английски Любомир Николов-Нарви, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.

КНИГА ПЪРВА

1922

Амбасадор

В шест и половина на двайсет и първи юни 1922 година, когато изведоха граф Александър Илич Ростов през кремълската порта към Червения площад, времето беше слънчево и прохладно. Изпъвайки рамене, без да забави крачка, графът вдъхна свежия въздух като плувец, току-що излязъл от басейна. Небето бе яркосиньо, точно като кубетата на катедралата „Василий Блажени“. Техните розови, зелени и златни цветове искряха, сякаш едничката цел на всяка религия е да възславя своето божество. Дори младите болшевички, струпани пред витрините на ГУМ, изглеждаха пременени за последните пролетни дни.
– Здравей, добри човече – подхвърли графът на Фьодор в края на площада. – Виждам, че черните боровинки са подранили тази година!
Преди смаяният търговец на плодове да успее да отговори, графът продължи енергично напред, разперил засуканите си мустаци като криле на чайка. Минавайки през Възкресенската порта, той обърна гръб на люляците в Александровската градина и продължи към Театралния площад, където се извисяваше в цялата си прелест хотел „Метропол“. Когато стигна до прага, графът намигна на следобедния портиер Павел и се обърна с протегната ръка към двамата войници, които се влачеха подир него.
– Благодаря ви, господа, че ме доведохте благополучно. Повече няма да се нуждая от вашата помощ.
Макар и едри момци, двамата войници трябваше да надничат изпод фуражките, за да отвърнат на графския поглед – защото – също като десет поколения Ростови – графът бе висок метър и осемдесет и осем.
– Продължавай – рече по-грубият от двамата, с ръка върху приклада на пушката. – Трябва да те придружим до стаята.
Във фоайето графът с широк замах поздрави едновременно невъзмутимия Аркадий (който дежуреше на рецепцията) и сладката Валентина (която бършеше прах от една статуетка). Макар че графът ги бе поздравявал по същия начин стотици пъти, и двамата му отвърнаха с ококорени погледи. Подобна реакция би могъл да очаква гост, който идва на вечеря и изведнъж открива, че е забравил да си обуе панталон.
Минавайки покрай младата девойка със склонност към жълтото, която четеше списание в любимото си кресло във фоайето, графът рязко спря пред палмите в бъчви, за да се обърне към своите придружители.
– С асансьора или по стълбите, господа?
Войниците се спогледаха, после зяпнаха графа и пак се спогледаха, явно безсилни да вземат решение.
Как да очакваш от един войник победа на бойното поле, зачуди се графът, щом не може да реши как да се изкачи на горния етаж?
– По стълбището – рече той от тяхно име, после се втурна нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж, както бе свикнал още от академията.
В коридора на третия етаж графът пое по червения килим към своя апартамент – спалня, баня, трапезария и голям салон с високи прозорци, гледащи към липите на Театралния площад. И там го чакаше поредната гадост за деня. Защото пред широко разтворената врата на апартамента стоеше гвардейски капитан заедно с носачите на хотела Паша и Петя. Двамата млади мъже срещнаха погледа на графа с притеснени физиономии, видимо принудени да вършат нещо, което намираха за противно. Графът се обърна към офицера.
– Какво означава това, капитане?
Капитанът сякаш леко се изненада от въпроса, но беше добре обучен и остана невъзмутим.
– Тук съм, за да ви отведа до жилището ви.
– Това е моето жилище.
С едва забележима следа от усмивка капитанът отвърна:
– За съжаление вече не.
Оставяйки Паша и Петя, капитанът поведе графа и неговата охрана към служебно стълбище, скрито зад една невзрачна врата в средата на хотела. Зле осветените стъпала завиваха рязко на всеки пет крачки като в камбанария. Изкачиха се на зигзаг три етажа нагоре, където една врата водеше към тесен коридор с тоалетна и шест спални, напомнящи монашески килии. Този таван бе построен, за да подслонява икономите и компаньонките на гостите на Метропол; но когато обичаят да се пътува със слуги излезе от мода, неизползваните стаи попаднаха под капризните удари на случайната необходимост – и се задръстиха с дървени отпадъци, строшени мебели и прочие вехтории.
По-рано същия ден най-близката до стълбището стая беше изпразнена от всичко, освен едно желязно легло, трикрако писалище и десетилетен слой прах. В ъгъла до вратата имаше малък шкаф колкото телефонна кабина, вмъкнат в стаята като проява на грижа в последния момент. Следвайки наклона на покрива, таванът се спускаше плавно с отдалечаването от вратата, така че откъм външната стена на стаята единственото място, където графът можеше да застане с пълен ръст, беше един мансарден прозорец с размера на шахматна дъска.
Докато двамата придружители гледаха злорадо от коридора, добрият капитан обясни, че е повикал носачите да помогнат на графа в пренасянето на малкото вещи, които биха се побрали в новото му жилище.
– А останалото?
– Става собственост на народа.
Значи това е тяхната игра, помисли си графът.
– Много добре.
На слизане от тавана той отново прескачаше през две стъпала, а пазачите подтичваха след него и пушките им се тряскаха в стената. На третия етаж графът тръгна по коридора и влезе в апартамента си, където двамата носачи го погледнаха с унили физиономии.
– Всичко е наред, другари – увери ги графът и започна да сочи. – Това. Онова. Тези. Всичките книги.
Сред обзавеждането за новото си жилище графът подбра два стола с високи облегалки, ориенталската масичка за кафе на баба си и любимия си порцеланов сервиз. Избра двете абаносови настолни лампи във форма на слонове и портрета на сестра си Елена, нарисуван от Серов по време на краткото му гостуване в „Спокоен час“ през 1908 г. Не забрави и кожения куфар, изработен специално за него от Аспрей в Лондон и кръстен от добрия му приятел Мишка с уместния прякор Амбасадор, тоест Посланика.
Някой беше проявил любезната загриженост да донесе в спалнята на графа един от пътните му сандъци. Докато носачите мъкнеха куфара му нагоре, графът напълни сандъка с дрехи и лични вещи. Забелязвайки, че войниците зяпат двете бутилки бренди на лавицата, графът метна вътре и тях. А щом сандъкът бе пренесен на горния етаж, той посочи накрая писалището.
Двамата носачи, чиито небесносини униформи вече бяха позацапани от усилията, го подхванаха за ъглите.
– Ама туй нещо тежи цял тон – подметна единият.
– Цар се укрепва със замък – отбеляза графът, – а аристократ с писалище.
Докато носачите измъкваха писалището в коридора, старинният часовник на рода Ростови, обречен да бъде изоставен, скръбно удари осем часа. Капитанът отдавна се бе върнал на поста си, а войниците, след като войнственото им настроение бе преминало в скука, сега се подпираха на стената и тръскаха цигарена пепел върху паркета, докато в салона нахлуваха с пълна сила лъчите на московското лятно слънцестоене.
Графът пристъпи с тъжен поглед към прозорците в северозападния ъгъл на апартамента. Колко часа бе прекарал пред тях? Колко утрини, по халат и с кафе в ръката, бе наблюдавал как новодошлите от Санкт Петербург слизат от каретите си, изтощени и уморени от пътуването с нощния влак? През колко зимни вечери бе гледал как снегът бавно пада, докато някой самотен силует, набит и нисък, минава под уличния фенер? Точно в този момент в северния край на площада един млад офицер от Червената армия изтича нагоре по стъпалата на Болшой театър, закъснял с половин час за началото на вечерното представление.
Графът с усмивка си припомни собственото си младежко предпочитание да пристига през антракта. След като заявяваше в Английския клуб, че може да се забави само за още едно питие, оставаше за цели три. После скачаше в чакащата карета, профучаваше през града, изтичваше по знаменитите стъпала и също като този младеж се вмъкваше през позлатените врати. Докато балерините танцуваха грациозно по сцената, графът шепнеше извинения и се промъкваше към обичайното си място на двайсетия ред с привилегирован изглед към дамите в ложите.
Да пристигаш късно, помисли си графът с въздишка. Какъв разкош на младостта.
После рязко се завъртя на пети и започна да обикаля стаите. Най-напред се възхити на просторния салон и двата му полилея. Възхити се на живописта по панелите на малката трапезария и сложния месингов механизъм, които позволяваше да се заключват двойните врати на спалнята. Казано накратко, огледа интериора досущ като потенциален купувач, който вижда стаите за първи път. След като влезе в спалнята, графът се позабави пред масата с мраморен плот, отрупана с всевъзможни дреболии. Измежду тях избра чифт ножици, които бе харесвала сестра му. Изработени във формата на чапла, като дългите сребърни остриета изобразяваха клюна на птицата, а златното винтче в средата бе нейното око, ножиците бяха толкова деликатни, че той едва можеше да вмъкне палец и показалец в халките им.
Оглеждайки апартамента от край до край, графът набързо прецени какво щеше да изостави. Всичките лични вещи, мебели и произведения на изкуството, които беше донесъл в този апартамент преди четири години, още по онова време бяха плод на усилен подбор. Защото когато чу вестта за разстрела на царя, графът незабавно напусна Париж. За двайсет дни мина през шест нации и се размина с осем армии, воюващи под пет различни знамена, докато най-сетне на седми август 1918 г. пристигна в „Спокоен час“ само с една раница на гърба си. Макар да завари областта на ръба на бунта и имението в бедствено състояние, баба му, графинята, беше невъзмутима както винаги.
– Саша – каза тя без да става от стола си, – колко мило, че дойде. Сигурно си прегладнял. Ела да пием чай.
Когато той ѝ обясни необходимостта да напусне страната и описа как е подготвил пътуването, графинята разбра, че няма алтернатива. Разбра, че макар всичките и слуги да бяха готови да я придружат, трябва да пътува само с двама. Разбра също защо нейният внук и единствен наследник, когото бе отгледала от десетгодишна възраст, няма да дойде с нея.

Когато графът бе едва седемгодишен, едно съседско момче го победи тъй жестоко на шашки, че според свидетели имало сълзи, проклятия и мятане на фигурите по пода. Тази липса на спортен дух доведе до строго порицание от бащата на графа и отпращане в леглото без вечеря. Но докато се вкопчваше страдалчески в завивката, младият граф бе посетен от баба си. Сядайки на ръба на леглото, графинята изрази сдържано съчувствие:
– В загубата няма нищо приятно – започна тя, – а момчето на Оболенски не е стока. Но Саша, скъпи, защо, за Бога, ще му доставяш удоволствие?
Точно в същия дух двамата с баба му се разделиха без сълзи на кея в Петерхоф. После графът се върна в родовото имение, за да надзирава закриването му. В бърза последователност бе проведено почистване на комините, изпразване на килерите и покриване на мебелите. Сякаш семейството се връщаше в Санкт Петербург до следващия сезон, само че кучетата бяха освободени от кучкарниците, конете от конюшните и слугите от задълженията им. После, като напълни един вагон с най-хубавите мебели на Ростови, графът заключи вратите и потегли за Москва.
Смешна работа, помисли си графът, докато стоеше, готов да напусне апартамента. От най-ранна възраст ни учат да се сбогуваме с приятели и роднини. Изпращаме на гарата родители, братя и сестри; гостуваме на братовчеди, ходим на училище, постъпваме в армията; женим се или пътуваме в чужбина. Част от житейския опит е непрестанно да хващаме някой добър човек за раменете и да му желаем всичко най-хубаво, като се утешаваме с идеята, че скоро ще имаме вести от него. Но същият този опит рядко ни учи как да се сбогуваме с най-скъпите си придобивки. А ако ни се наложи? Е, урокът няма да ни хареса. Защото в крайна сметка ние държим повече на скъпите си вещи, отколкото на приятелите. Пренасяме ги от място на място, често с цената на значителни разходи и неудобства; бършем ги и ги лъскаме, караме се на децата, ако си играят твърде палаво около тях – и през цялото време позволяваме на спомените да им придават все по-голяма важност. Този гардероб, който сме склонни да си припомняме, е същият, в който се криехме като деца; тези сребърни свещници красяха празничната ни маса на Бъдни вечер; а с тази кърпичка тя веднъж избърса сълзите си и тъй нататък, и тъй нататък. Докато си въобразяваме, че тези грижливо пазени притежания могат да ни дадат истинска утеха за загубата на близък човек.
Но, разбира се, вещите са си просто вещи.
И тъй, като прибра в джоба си сестрините ножици, графът огледа още веднъж останалите реликви и после ги изтръгна завинаги от сърцето си.

Един час по-късно, след като се друсна два пъти върху новия си матрак, за да определи тоналността на пружините (сол диез), графът огледа струпаните наоколо мебели и си напомни как, като младеж, копнееше за пътешествия до Франция с параход и до Москва с нощния влак.
А защо копнееше за тези пътувания?
Защото каютите и купетата бяха толкова малки!
Какво чудо бе да откриеш маса, която се сгъва без остатък и чекмеджета, вградени под леглото; и настенни лампички, достатъчно големи да осветят страниците на книга. Тази ефективност на дизайна бе истинска музика за младия ум. Тя доказваше прецизност на целта и обещание за приключения. Защото такова би било и жилището на капитан Немо, докато пътува двайсет хиляди левги под водата. И нима всяко момче с поне капка приключенски дух не би заменило на драго сърце сто нощи в дворец срещу една на борда на „Наутилус“?
Е, добре. Ето че най-сетне бе там.
Освен това, след като половината от стаите на втория етаж временно бяха реквизирани от болшевиките за неуморно писане на директиви, поне на шестия етаж човек можеше да си отдъхне от тракането на машините[1].
Графът се изправи и удари глава в скосения таван.
– Точно така – промърмори той.
Като измести единия стол и прехвърли лампите-слонове върху леглото, графът отвори сандъка. Най-напред извади фотографията на Делегацията и я постави на писалището, където ѝ беше мястото. След това извади двете бутилки бренди и бащиния си музикален часовник. Но когато извади театралния бинокъл на баба си и го остави върху писалището, някакво пърхане привлече вниманието му към капандурата. Макар че прозорецът беше кажи-речи колкото пощенска картичка, графът успя да види, че един гълъб е кацнал отвън на медната облицовка по перваза.
– Хей, здравей – каза графът. – Колко мило, че намина.
Гълъбът го изгледа с нескрит собственически дух. После задраска с нокти по облицовката и нанесе няколко бързи удара с клюн по стъклото.
– А, да – съгласи се графът. – Имаш право донякъде.
Канеше се да обясни на новия си съсед причината за своето неочаквано пристигане, когато от коридора долетя деликатно покашляне. И без да се обръща, графът разбра, че това е Андрей, салонният управител на „Боярски“, защото това бе класическият му начин да се намесва.
След като кимна на гълъба, за да покаже, че тепърва ще подновят дискусията, графът закопча сакото си и се обърна, за да открие, че го е посетил не само Андрей – на прага се бяха струпали цели трима от хотелския персонал.
Андрей с перфектната си стойка и дълги изящни ръце; Василий, неповторимият портиер на хотела; и Марина, сладката срамежливка с плахия поглед, която наскоро бе повишена от камериерка на шивачка. Тримата имаха същия слисан вид, който графът бе забелязал по лицата на Аркадий и Валентина преди няколко часа, и най-сетне той проумя: когато го отведоха тази сутрин, те всички бяха предположили, че повече няма да се завърне. Беше излязъл иззад стените на Кремъл като авиатор от останките на разбит самолет.
– Скъпи приятели – каза графът, – без съмнение сте любопитни относно днешните събития. Както може би знаете, бях поканен в Кремъл за разговор на четири очи. Там неколцина надлежно натоварени служители на сегашния режим решиха, че заради престъплението да се родя аристократ трябва да бъда осъден да прекарам остатъка от дните си… в този хотел.
В отговор на възторжените възгласи графът се ръкува с гостите един по един, изказвайки всекиму сърдечна благодарност за дружбата и подкрепата.
– Влезте, влезте – покани ги той.
Тримата си проправиха път между нестабилните кули от мебели.
– Ако обичате – каза графът, като подаде на Андрей едната бутилка бренди.
После коленичи пред Амбасадор, щракна ключалките, и го отвори като гигантска книга. Вътре бяха закрепени грижливо петдесет и две чаши, или по-точно двайсет и шест двойки чаши – всяка оформена за конкретна цел, от волния размах на чашата за бургундско до онези очарователни малки чашки, предназначени за пъстрите ликьори от Южна Европа. В духа на момента графът взе четири напосоки и ги раздаде, а Андрей, който вече бе извадил тапата, имаше честта да разлее.
След като и тримата гости имаха бренди в ръка, графът вдигна високо своята чаша.
– За Метропол – каза той.
– За Метропол! – отвърнаха те.
Графът беше домакин по рождение и през следващия час, докато доливаше чаша тук или подхващаше разговор там, той инстинктивно усещаше всички темпераменти в стаята. Въпреки уместната за ранга му официалност, тази вечер Андрей се усмихваше най-охотно, дори намигаше от време на време. Василий, който говореше с подчертана точност, когато даваше упътвания за забележителностите на града, изведнъж бе почнал да фъфли като човек, който утре може и да не помни какво е казал днес. И при всяка шега срамежливата Марина си позволяваше да се кикоти, без да прикрива устата си с длан.
Точно тази вечер графът искрено оценяваше доброто им настроение, но не бе толкова суетен да си въобразява, че то се дължи единствено на новината за невероятното му спасение. Защото, както знаеше по-добре от мнозина, през септември 1905 г. членовете на Делегацията подписаха Портсмутския договор за прекратяване на Руско-японската война. През следващите седемнайсет години – по-малко от едно поколение – Русия бе изтърпяла световна война, гражданска война, две убийствени гладни кризи и така наречения Червен терор. С две думи, това бе епоха на катаклизми, която не пощади никого. Независимо дали човек клонеше наляво или надясно, дали беше червен или бял, дали личното му положение се променяше за добро или зло, със сигурност, в крайна сметка със сигурност беше време да се пие за здравето на нацията.

В десет часа графът изпрати гостите си до стълбището и им пожела лека нощ със същата тържественост, която би проявил на прага на фамилната резиденция в Санкт Петербург. Като се върна в стаичката, той отвори прозореца (макар че беше само колкото пощенска марка), наля си последното бренди и седна зад писалището.
Изработено в Париж по времето на Луи XVI с типичните за онова време позлатени инкрустации и кожен плот, бюрото бе завещано на графа от неговия кръстник, великия княз Демидов. Князът имаше буйни бели бакенбарди, бледосини очи и златни еполети, говореше на четири езика и четеше на шест. Никога не се бе женил, представляваше страната си в Портсмут, управляваше три имения, ценеше усърдието и не търпеше глупости. Но далеч преди всичко това той бе служил заедно с бащата на графа като буен кадет в кавалерията. Така великият княз стана в пазител и наставник на графа. И когато през 1900 г. родителите на графа починаха от холера с разлика само няколко часа, именно великият княз придърпа младия граф настрани и му обясни, че трябва да бъде силен заради сестра си; че бедите имат много лица; и че ако човек не стане господар на обстоятелствата, обречен е да бъде поробен от тях.
Графът плъзна ръка по набръчкания плот на писалището.
Колко думи на великия княз бяха отразявали тези леки вдлъбнатини? В продължение на четирийсет години тук бяха писани кратки указания за управителите; убедителни аргументи за държавниците; изтънчени съвети за приятелите. С други думи, това бе писалище, с което трябва да се съобразяваш.
Графът пресуши чашата, бутна стола назад и седна на пода. Плъзна ръка зад десния преден крак на писалището, докато не напипа лостчето. Когато го натисна, една незабележима вратичка се отвори, разкривайки кухина с кадифена подплата, която също като кухините в останалите три крака бе натъпкана със златни монети…

[1] Всъщност в апартамента точно под този на графа Яков Свердлов – първият председател на Всерусийския изпълнителен комитет – бе заключил конституционната комисия с твърдото обещание, че няма да врътне ключа отново, докато не приключат работата си. Така пишещите машини тракаха денонощно, докато не бе изработен този исторически документ, гарантиращ на всички руснаци свобода на съвестта (член 13), свобода на словото (член 14), свобода на събранията (член 15) и свободата да им се отнеме всяко от тези права, ако бъде „използвано в ущърб на социалистическата революция“ (член 23)!