Разговор с Нина и Иво Петрови за търсенето на стила, ролята на галериста и комерсиалното изкуство.
Нина и Иво, както просто наричат артистичния дует, наскоро направиха успешна изложба в галерия „Нюанс“. И двамата са завършили Художествената гимназия за приложни изкуства в Трявна, специалност „Дърворезба“, и специалност „Живопис“ във Великотърновския университет. Имат осъществени заедно и поотделно множество изложби в България, Испания и Франция. Преди две години са се преместили от Плевен в София. Характерно за стила на Нина са хиперреалистичното изобразяване и едноцветното рисуване, които създават ретроатмосфера. Иво Петров работи в сферата на фигуралната живопис. Силно повлиян е от сецесиона, характерен за началото на ХХ век. Някои наричат техния стил ретро поп арт.
Кои са хората, които са ви оказали творческо влияние?
Иво: В училището в Трявна това бяха всички преподаватели. Цялото отношение към работата като художник съм го получил в Трявна. Бяха страхотни учители. И бяха истински художници, не само преподаватели. И досега много от тях са сериозни творци. Те изграждат отношение, естетика. Да попаднеш на правилните хора, е много важно. Максимилиян Киров ни даде първия шанс. През 1996 г., когато още бяхме студенти, направихме в галерия „Витоша“ в София първата си изложба. В моите картини влияние има една много известна художничка от 30-те години – Тамара Олимпийска. Наричат я още Тамара де Лемпицка, Лепицка, Леписка. Едните твърдят, че е украинка, други – че е полякиня, трети – рускиня, но тя е живял в Париж и в Испания. Суперизвестна е, винаги е била голяма звезда в изкуството. Много съм повлиян от Гауди. Той е обичал да вплита орнаменти. И аз го правя – в някой ъгъл, леко отстрани. Да довърша композицията.
Нина: В Търново попаднахме в най-шантавото време, началото на 90-те. Беше луда работа. Но където и да попаднеш, в който и да е университет, ако сам не искаш да вземеш нещо, няма как да го получиш.
През какви стилове преминахте?
Нина: През стилове едва ли, но през толкова техники. Дълги години беше проба –грешка, минаваш през много етапи. Въпреки че като се обърна назад, виждам, че тези силни цветове са останали от началото. Може би е въпрос на надграждане, докато намериш своя изразен език и вече над него да надстрояваш. Започнах в началото с ретро стил, фотографии, в сепия, черно-бяла, с почти пълно обезцветяване. И досега, ако правя фотография, е черно-бяла, никога цветна. Използвам снимка, за да рисувам картина ала снимка. Още в самото начало картините ми бяха такива. И когато започнах, реших, че това е начинът, по който мога единствено да се развия. Не мога да ползвам живи модели, а и те не ми вършат работа. За мен истинските модели са точно тези фотографии и те ми предлагат това, което искам, и надграждам.
Необичайните ракурси, като в една от картините – момиче на лодка, която показахте в галерия „Нюанс“, са много кинематографични. Така са снимали в старите филми. Имаш чувството, че си ги виждал някъде. Някои от жените приличат на филмови звезди от първата половина на ХХ век.
Иво: Има много известни фотографи от 30–40-те години на ХХ век, станали класици, които използват тези силни ракурси. Има фотографии от списание „Лайф“ от същото време. Имам прототипи като Бъстър Кийтън и други известни актьори от 30-те години. Не е задължително да са съвършени, да са красиви. Важно е състоянието на моделите.
Нина: Напоследък се обръщам към 50–60-те години на миналия век. Оказва се, има много силни акценти не само в художествената фотография, които стигат чак до началото на 70-те години. Те са толкова по-различни от фотографията днес.
Други ваши картини напомнят рекламни постери от 50-60-те години – много изчистена композиция, с ярки цветове.
Нина: Даже и на по-ранни – от 20-те години. Те са невероятни. Толкова пестеливи, а ти казват много. Невероятно точни попадения.
Как стигнахте до този ретро стил?
Иво: Нина го беше открила една година преди мен. Мен ме насочи галерист от Барселона, но тя вече беше започнала да работи в този стил.
Нина: Просто съвпадение.
Иво: Човек като търси, винаги се получават такива странни съвпадения. При мен свободата е по-голяма, защото моите са по-гротескни.
Имате ли любими теми, сюжети. Виждам джаз, клубове, градски сюжети, нарисувани с лек хумор.
Иво: Моите сюжети са много благодатни за рисуване. Не знам колко джаз клубове съм нарисувал и всичките са различни. Мога още сто да направя и те пак ще бъдат различни. При мен сюжетите се получават малко странно. Аз не мисля за сюжета преди да започна да рисувам. Тръгвам от един мъж или една жена. Като при джаза – винаги импровизирам, има малко еротика, гангстер с пистолет, черен пианист, който свири…
Каква роля за изработване на вашия стил играе това, че излагате в чужбина?
Иво: Хубаво е да се ходи по галериите в чужбина, те са профилирани, познават си клиентелата. Рекордът ми са 120 галерии за 10 дни в Барселона. Това беше през 1996 г., преди кризата. После стана страшно, закриха 80% от галериите. Беше много объркващо.
В различни ателиела ли рисувате?
Иво: Не, по цял ден сме заедно и си говорим. До полудяване.
Нина: Слушаме радио. Много слушаме радио „Христо Ботев“, превключваме и на Джаз ФМ, Дарик носталджи. Преди 2–3 години се запалихме по радиотеатъра. Всички стари радиопиеси сме чули. Невероятно изживяване е, особено докато рисуваш.
А какво ви вдъхновявя?
Нина: Работата. Тя те кара да работиш все повече. Докато правиш нещо, виждаш друго и знаеш следващото как ще го направиш. Една седмица ако не работим, това вече се отразява на рисуването ни.
От 25 години сте на свободна практика, преминали сте през трудните 90-те. Кога почувствахте, че ви потръгват нещата?
Нина: Преди 12 години започнаха да се случват нещата, може би като резултат от всички усилия, които положихме. И пак стана случайно. Бяхме в Барселона, влязохме случайно в една галерия, попитахме как можем да вземем участие. Те ни дадоха брошура, в която имаше сайт, на който бяха посочени условията за кандидатстване. Така, на общо основание, с не знам колко колеги от света кандидатствах. Отговориха ми след една година. Поискаха 40 картини с различни размери, защото такава им е политиката. Изпратих ги. И някак се завъртя колелото. Защото те виждат и други галеристи, а и ние постоянно търсим нови галерии. Не сме спирали – установяваме контакти, предлагаме. И вече като имаш зад гърба си натрупана биография, те канят.
В процеса на взаимно търсене кой е по-активен – вие като творци или галеристите?
Иво: Когато има натрупване, когато те познават повече хора, става взаимно. Дори започнахме вече да отсяваме ангажиментите, защото не успяваме. Много хубаво е художникът да има галерия. Тя го развива. Галериите знаят какво да предложат, как да го предложат. Затова по света се учи мениджмънт на изкуството. Галерията да те представлява, тя да търси клиенти. В различните държави галериите имат различна политика.
С кои галерии в чужбина работите и как се развиват отношенията ви с тях?
Нина: С френската галерия Carre d’artistes, която има свой филиал в Москва, работим от 4 години. Същата галерия има филиал и в Истанбул, с него също работим. В началото, преди 12 години, Carre d’artistes бяха само във Франция и Испания, в различни градове. Сега вече имат свои филиали в Хонконг, Ню Йорк, Маями и др. Работеха с 200 художници, днес са вече 800 от цял свят. Вече не е същото. Но за мен беше важно за измина този творчески път с тях. Защото има много голяма разлика между филиалите им в Истанбул и в Москва. В Париж работим с друга галерия „Анил виндж“, от три години работим с Gershon Vienna Gallery & Fine Art във Виена, очакваме да открият ново пространство. Работили сме в Люксембург с „Галерия 88“ на Камен Попов, при него сме правили изложба. Точно когато тя трябваше да се случи, той внезапно почина. Но въпреки всичко експозицията се състоя в негова памет.
Иво: Ние сме българи и колкото да не ни се иска, това се усеща. Когато си във френска галерия и има френски или немски художници, първо ще заложат на французите. И ние трябва да работим пет пъти повече, за да се докажем. Така е навсякъде.
Можете ли да се издържате от поръчки на клиенти?
Иво: Поръчките са инцидентни случаи. Любопитно е, че познаваме всички клиенти на галерията в Москва, с които работим. Но досега не сме имали случай някой директно да е поискал нещо от нас да му нарисуваме. Ако искат нещо – звънят на галерията и то преминава задължително през нея. Никога не се е случвало за 4 години, а ние лично ги познаваме, поддържаме контакт с тях чрез фейсбук. Това говори за култура на общуване.
В България може ли художник да живее само от продажби?
Иво: И в България има пазар. Но в провинцията има отчайващи случаи. Изкуството у нас още е безплатно. Всеки може да влезе в галерия, да консумира изкуство и да си отиде. После ако иска, може да се върне и да си купи нещо. Може и да снима картините и да ги качи в инстаграм.
Нина: Много е трудно. Има художници, които работят и друго нещо, за да имат някаква сигурност. Последната нужда е да си купиш картина.
Тук стигаме до още един наболял въпрос – за комерсиалното в изкуството.
Иво: Първият комплимент, който получих от изложбата ми в Барселона, е, че изкуството ми е комерсиално. На откриването дойдоха около 150 души. Направо ми блокира мозъкът, като видях толкова много хора. И дойде един човек, много елегантен, за да ме поздрави. Каза ми: „Добре дошъл в клуба на комерсиалните художници. Знаеш ли кой е най-комерсиалният художник?“, „Да, знам. Пикасо“, му отговорих аз. И това беше казано като комплимент.
Нина: Какво значи комерсиално изкуство? Да, моето е комерсиално, защото аз от това живея. Аз живея за изкуството и от изкуството. Това е интелектуален труд, но не мога да държа изкуството си в къщи. Какъв е смисълът тогава? Аз съм благодарна, че от това, с което се занимавам, мога да се изхранвам. И да отгледам децата си.
