0
3302

Един възкръснал фестивал

18-и Фестивал на Съюза на европейските театри, Клуж-Напока (19–30 ноември 2019)

„Луда трева“, ТР „Сфумато“, фотография Яна Лозева

След 11-годишно прекъсване (поради финансови причини) Фестивалът на Съюза на европейските театри възкръсна. Неговото последно пищно издание се състоя през далечната 2008 г., в навечерието на световната икономическа криза, в рамките на два месеца и едновременно в Клуж и Букурещ. Днес подобно времетраене е невъзможно и затова домакинът – Държавният унгарски театър на Клуж-Напока, чийто главен мениджър – режисьорът Габор Томпа, е президент на Съюза на европейските театри, успя да събере 19 спектакъла от 15 театъра в рамките на 12 дни. В момента 16 театри членуват в организацията, между тях е и българската Театрална работилница „Сфумато“, която представи спектакъла на Маргарита Младенова „Луда трева“ по Йордан Радичков.

Двете представления на „Луда трева“ преминаха при пълни салони и истински заинтригуваха международната публика. Персонажите на Радичков докоснаха зрителите със своята наивна ексцентричност. Самият подбор на текстовете и тяхната подредба са много сполучливи. Редуването на конкретното с поетичното, на баналното с ониричното и мистичното показа нагледно силата на Радичковото слово. Но и силата на Маргарита Младенова да материализира чрез средствата на театъра света на авторите, които преди това е проучила задълбочено.

Още началните сцени приковаха интереса на румънските зрители с ясно зададената тема, която не им е чужда в исторически план: селото ще бъде залято от язовир, тъй като едрите държавни планове не могат да се съобразяват с дребните животоописания на хората врабци, оказали се на пътя ѝ. Дали да се научат да летят, или да ходят на кокили, за да прегазят водата? Преди да се отдръпнат пред едрите държавни планове, малките Радичкови хора имат право на един последен спектакъл върху лицето на тяхната земя. Публиката гледаше в пълна тишина и със затаен дъх тяхната съпротива. Спектакълът демонстрира в много ясен вариант, в много добра, жива форма основната концепция и философия на ТР „Сфумато“. Международната публика усети ясно метода на работа на М. Младенова с текстовете и с актьорите, за да се стигне до дълбочините на авторовия свят, до неговото богатство.

Текстът звучеше толкова кохерентно и тъй добре беше градиран, че дори на мен ми се видя чудно, че Радичков не е написал сам тази пиеса… Припомних си неговия свят в пълнота, сякаш не съм преставала да го чета. За външния зрител спектакълът имаше силата на откритие. Мнозина ме питаха какъв е този автор, кога е живял, как така не са чували за него досега.

Представлението, на което присъствах, имаше енергията на живо събитие, актьорите като в транс се докоснаха до автентичното звучене на текста, стигнаха до личното Радичково митологичното пространство, до изначалните въпроси на творчеството му. Говореха за неща, без да ги назовават, отваряха невидими портали. Този спектакъл ми напомни за онази Театрална работилница „Сфумато“, която ни показваше Йовков и Чехов в миниатюрни пространства, на последния етаж на Народния театър, но отваряше необятни светове. С удоволствие гледах отново актрисата Албена Георгиева, която за мен е въплъщение на актьорския метод на „Сфумато“, връзката между онзи вече класически за „Сфумато“ период и днешния ден. Всеки жест е контуриран, чист. Нищо излишно, нищо случайно. Младите актьори, дават надежда, че методът „Сфумато“ е жив и функционира, че има нови адепти и търсачи, изследователи и създатели на нови светове. Приемственост и сила лъхаше от „Луда трева“ на М. Младенова.

„Слонът“, Photo Tasos Thomoglou, Lefteris Tsinaris

Пиесата „Слонът“ от Костас Востанцоглу (Националeн театър на Северна Гърция, Солун) също описва живота в забравено от света село, но доста по-сурово, без никаква симпатия към персонажите и техните дребни житейски проекти. Селото в пиесата на Востанцоглу е застинало в някакво безвремие, където жените чистят и готвят, сервират кафе и мълчат, а мъжете философстват (примитивно) и се смятат за по-висши не само от жените, но и от другите нации, а също и от комунистите. Диалогът е изключително смешен, като постепенно става зловещ, когато на преден план излизат темите за „гръцката традиция“ и превъзходство, расизма, мачизма. Комедиен ефект има и в детайла, че актьорът, който играе ролята на елински патриот, има профил на древен грък и все едно преди малко е слязъл от старогръцка ваза. Другият му сънародник, по-безхарактерен и не толкова войнствено настроен, е безгрижно отпуснат и се нагажда според основната тема на разговор. Жените са постоянно ограничавани да говорят и дори да пазаруват, но явно и на тях им е дошло до гуша. Отровната леща, която ври на котлона по време на целия спектакъл, идва, за да сложи край на мъжката доминация.

От самото начало актьорите играят приповдигнато и почти истерично, за да покажат натрупаното недоволство, скука, преситеност от несменяемата компания, пейзаж и от безсмисленото всекидневие. Никой вече не издържа другия, всичко е познато. Разговорите са безсмислени, диалог не съществува. Не е лесно да се развие оттук нататък ситуацията, но режисьорът Янис Леотарис се справя много добре. Отровната леща се сервира не само на сцената, но и на зрителите от първия ред. Заедно с узо.

„Едип“, Photo Mihaela Marin, Dragoș Dumitru

Откритието от фестивала на Съюза на европейските театри тази година за мен е свързано с представлението на Силвиу Пуркарете „Едип“ (Национален театър „Раду Станка“, Сибиу). И откритието ми не е, че Пуркарете е отличен режисьор и организатор на въображаеми светове. Отдавна се знае, че той е такъв. Личното ми откритие е, че Константин Кириак, ексцентричният визионер и мениджър на Международния театрален фестивал в Сибиу, е първокласен актьор. За първи път го гледам на сцена. В ролята на Едип, която на пръв поглед не му подхожда.

Едип на Кириак е в зряла възраст, корпулентен, стъпил здраво на земята и спокоен, с леко забавени движения. Присъствието му на сцената не може да бъде пренебрегнато – той е огромен, в сравнение с дребните фигури, които съставляват хора, облечени в шлифери в различна тоналност на кафявото. Едип се откроява. той е различен. Нестандартен, голям човек с голяма, извънредна съдба. Лицето му може да изрази както самоувереност и властност, така и чисто детска неувереност и страх от истината….

Пуркарете съчетава двете пиеси на Софокъл „Едип цар“ и „Едип в Колон“. Така зрителят получава пълната история на Едип от издигането му като цар на Тива през изгонването му от Тива и до смъртта му в покрайнините на Атина. Спектакълът изненадва със силна, почти кинематографична изчистеност. Визуализира два плана – реален и алегоричен. Когато съмнението завладява Едип, той реално го понася на плещите си – нещо неясно, чудовищно, нежелано. Бори се, танцува с обладалото го съмнение.

Пуркарете твърди, че е искал да направи спектакъл в стила на 70-те години на миналия век. Режисьорските решения и внушения са лесно четими, всичко е рационализирано и подредено, премислено до последното столче, разместено така, че да създава лека деформация в иначе съвършената геометрична картина. Разработена е невероятна поетика на детайла, до алегоричност, в стила на големите холандски майстори. Зрителят без усилие забелязва точно това, което трябва да забележи. Животът на Едип е разказан ясно и запомнящо се. Едва сега мнозина разбират, че смъртта му не настъпва заедно с падението му. Страданието го пречиства и отново го издига до закрилник на Атина. Една легендарна съдба добива смисъл и завършеност.

„Бурята“, Photo Nicu Cherciu

„Бурята“ на Габор Томпа в Националния театър на Клуж е апология на театъра. Всички персонажи са силно театрализирани и сами се забавляват със своята театралност. Сценографията, която се базира изключително на видео изображения върху „бялото пространство на спомена“, е разточителна в цветовете и картините, а Просперо в изпълнението на известния Марчел Юреш, гостуващ от Букурещ, превръща спектакъла в събитие. Според Габор Томпа към настоящия момент няма друг актьор в Румъния, който да може да изиграе Просперо. Действително Юреш играе Просперо с естественост и лека интелектуална ирония, сякаш цял живот се е упражнявал за тази роля. Именно неговите магии оцветяват сцената и задействат всички сюжети едновременно. Островът е театър, в който Просперо организира още един театър…

В програмата на фестивала видяхме още спектакли на Армин Петрас, Габриеле Вачис, Симос Какалас, Андрей Шербан, Джорджо Б. Корсети, Марко Солари и Алесандра Ванци, Борис Лешевич, Нуно Кардозу, Франк Хофман, Ботонд Над, Ференц Шинко, Михал Дочекал, Клим Козински, Енико Есени, Ивон Янсен и Рафаел Санчес.