2
880

Един детски спомен

Този път ще си позволя нещо лично.

Наскоро бях попитан, мога ли да посоча определен момент, в който съм се обърнал към вярата. Отговорих, че не бих могъл да посоча такъв, но после се сетих за храма в един манастир, в който обичах да стоя с часове, когато бях дете. И си казах, че, без да усетя, може би е започнало тогава.

Ще се опитам да предам онова, което съм чувствал тогава и (доколкото е възможно) по начина, по който съм го чувствал тогава, т. е. ще се опитам да го предам в нещо като кратка поема в проза. И тъй:

Колко интригуващо те е привличала в детството тази манастирска църква! Как си стоял вътре с часове и детските ти очи са се захласвали по благородно-бляскавите одежди на свещенослужещите монаси, как си се вслушвал в чудния, приказен, тържествен език на онова, което пеят. Гледал си как излиза предстоятелят с кадилницата и как извършва с нея необясними и чудесни движения и поклони, и като във витиевата, сумрачна приказка, всичко се е изпълвало с проникновено-трепетен мирис, проникващ навътре в ноздрите и дълбоко вълнуващ сърцето – шепнещ му нещо…

Предчувствието за чудото, което е там, отзад; скрито и долавящо се зад тия олтарни завеси, зад тия вълшебно-витийни дърворязани двери-свидетели, които са сякаш застиналото вълнение от нескончаемото чудо отвъд себе си…

Дълбокият мрак, обгръщащ сводовете над двата клироса, из които смътно просветват смътни образи: приказни, шлемоносни ликове, ветхи копия… Над тях тъмният, белезникав, почти невидим пламък от крилете на Ангели – нейде уловими ако се взреш, другаде растаящи в тъмнината и отвреме навреме изплуващи за миг из нея, за да потънат веднага пак в тайнствения мрак на стената – отвека там, в своя мрак и в своята звънлива тишина обвити.

И се взираш, и ето: показва се и се вие от тъмнината на тия сводове змийското тяло на страховито чудовище, което бълва дим от своята паст… Но виждаш, че отвека е тук и щастливият край на приказката – мощният, шлемоносен воин, който го е пробол. И да – този триумфален край е винаги, дори е преди самото начало на приказката. Той доминира над него, той е първи, той е горе. А колко е странен и удивляващ ликът на този силен и умъртвяващ змията воин! Как се прехласваш, като го съзреш над мощните нозе на коня, да увенчава издутата на гръдта си ризница. Едно благо лице, с големи очи, взрени сякаш съвсем не в змея, а в една много по-дълбока, бездънна дълбина, от която идва незрима светлина, за която отгатваш по радостния унес, греещ в лицето на героя. Не копието му пробожда страшното чудовище, а сякаш именно тази глъб от невидима светлина го потопява в себе си и излъчва радост – тъй дълбока, че не нарушава никак тайнствения мрак на стената, където се разиграва, отвека спряно, това чудо.

А колко са избледнели и далечни – уловими само с взиране, опушени от мрак и тамян, стройните хорове на брадатите мъже със сурови и свещно-восъчни лица! Колко са смътни и все пак, тържеството и огненото им достолепие не са олющени, въпреки изтеклите бои. Те са свежи и така, защото светлината им не е обикновена. Както и тържественото им ликуване не е по тях, а из тях – извиращо от стената и по-дълбоко от стената.

Над царските двери, в тъмната висина на купола, се чернеят (макар че и бляскат) в шепотно-сребристо, неща, които никак не можеш да наречеш, нито да опознаеш, колкото и да се   взираш… Това са сигурно крила, но са крила в утроба; крила и утроба едновременно. Бляскащи очи, но и невидимост, от която по-скоро идва шепот. Очи, които същевременно са слова; шепот, който същевременно е взор. Долавят се тъмносините дипли от плаща на Небесната Царица, но може би това са изрисувани по стенното небе облаци – най-горе, в самите небеса на стената, в самата стена на утробното небе.

И после: долу – подножието: онова подножие, където нозете не могат да пристъпят, където е страшно да стъпиш, където – усещаш – е топло и те кара на сълзи и на радост… И над това подножие – Онзи: загадъчно вгледан, непостижимо тих, влизащ в самото ти детско сърце Лик, Който нещо ясно и дълбоко ти казва и същевременно непристъпно те отблъсква; Който никога не ще разтвори устните Си и Който в същото време докосва с дъха Си самата ти вътрешност. Онзи, към Когото са обърнали захласнати очи всички около Него по иконите. Всички, които, като теб са вгледани в Него и същевременно са тъй древни, безкрайно по-възрастни от теб, безкрайно по-големи и бляскави. Но и те – тъй тихи, тъй заслушани в чудната приказка на Лицето Му, в непромълвяемите, внятни думи на мълчанието Му, са до дъно развълнувани и смутени от спокойствието Му – със сърце и вътрешност изпитват непристъпността Му и не смеят да Го схванат в близостта Му – в близостта Му, която им е по-близка от тях самите…

Един слънчев лъч – станал чисто бял и остър – прониква през прозорчето на купола и прорязва тайнствена пътека от горе до долния ъгъл на пода – сякаш търси там някаква тайна, искони скрита от всевиждащото му око.

Колко е истинска тази тъй чудна приказка!

Защото това е захласваща, привличаща те да стоиш дълго, дълго в себе си приказка. Това е увлекателно чудо, при което би могъл да останеш безкрайно.

И същевременно – това е най- неразказваемата, най-неразбираемата приказка. Тя е най- интересното, с което си се срещал и същевременно – това е приказка, чийто сюжет не можеш да схванеш. Той е изрисуван изцяло на тия стени. Ликовете на приказните герои са пред очите ти – яркоцветни и златобляскащи. Пред очите ти са всичките слова, всичките й късчета, всичките й случки…

Ето Майката, която е и Царица е родила Детето Си в тая пещера. Тук е едно вълшебно дърво. Ето – крилатите, чудни същества, които летят в червенокафявите облаци и тръбят с дълги свирки.

Ето велможи с много високи шапки на главите седят тържествено и четат от дълги свитъци, а светлият Юноша е седнал пред тях и грее с белите си дрехи. Светъл покой и загадъчно-ясна усмивка има в очите Му, а велможите се чудят. Ето го Мъжът, с много благото лице, Който знае някаква тайна, но не я казва, а се е замислил дълбоко. Той е яхнал – и това също е чудно – едно магаре. Доброто животинче се е прегърбило от усърдие, а Благият Мъж, Който знае тайната, е дори скръбен.

Ето, двете жени, пребрадени с големи, цветни покривала, които плачат, а Човекът – със страшно отслабнало Тяло е разпънат върху едно високо, издялано Дърво и ръцете Му са приковани на него. Това е страшно, но на главата на Страдащия има венец.

После нещата в приказката съвсем се объркват. Нарисувани са стройни редици мъже – едни са с корони, други – с дълги, бели и сиви бради и забулени. Те стоят тържествено от двете страни на един трон, на който е седнал Мъжът. Това има някаква връзка с всичко друго и най-вече, с мъчението на този Мъж, но не може да се схване каква.

Имат връзка с Него и достолепно седналите в една квадратна крепост трима мъже, които държат в ръцете си платна, в които – и това вече е съвсем чудно – се виждат малки човечета, които са много. Към крепостта идват други хорове от мъже и жени – пак с корони или забулени, или с копия. Един мъж отключва пред тях вратата на квадратната крепост, в която са седнали другите трима мъже…

И в центъра на всичко това изрисувано наоколо, срещу захласнатите ти очи, пред заслушаното ти и трепетно озадачено сърце е Ликът – Ликът на Този, Който те гледа безкрайно благо и мълчи дълбоко, непристъпно. Който пази тайната, стиска я в странно сложените Си пръсти, гледа в някаква дълбочина, която ти не виждаш и същевременно – Го чуваш да шепне в сърцето ти: „Ето – казва – това е приказката! Това е тя. Нали разбра?”

Но ти, все пак, нищо не разбираш. И странно – колкото по- малко разбираш кое какво е, кой кой е, и какво точно става, толкова повече ти е интересно, толкова повече това е приказката, в която можеш да стоиш вечно.

По-ясни и по-впечатляващи, по-чудновати и по-плътни, по- близки образи, никой не ти е представял. Те са тъй истински, че можеш да ги пипнеш. Те са тъй живи, че ги чуваш. И същевременно – те мълчат и пазят в себе си тайната на приказката, те държат ключа за влизането в нея и не го дават. Езикът, на който тя може да се разправи, е тъй чуден, че никой човек тук не го владее. И ти се досещаш за това и затова не питаш възрастните. Много ти е интересно да разбереш и същевременно – влюбил си се точно в тайната и в неразгадaемостта на тази приказка. Смътно и дълбоко се досещаш, че същността на приказката е нейната неразбираема тайна; че само когато така не я разбираш, ти я имаш. А я имаш тъй внятна, тъй ярка, тъй близка, тъй телесно осезаема и плътна, само доколкото тя е тайна, заключена приказка.

Ликовете са удивителни, бляскащи, добри, съвсем ясни, а главата ти се върти и свят ти се вие от тях. Цялото е неразбираемо. Очите и сърцето ти доверчиво потъват във всеки един образ и слушат внятния му, беззвучен глас, а мисълта  ти се блъска в главата ти и не постига казаното в сърцето ти, не може да го свърже, не различава и не чува на кой език е това.

Но в този трепет и смутеност, в тази изуменост и заинтригуваност до плач, има нещо благо – в него ти си притихнал. Чувстваш в самото си сърце усмихващите се под строгостта Си очи на Разказващия и Неговия въпрос: „Разбра ли приказката?”.

„Да, разбрах я” – отвръщаш и не лъжеш, а казваш истината.

Защото разбираш тайната й, а тайната й е нейният смисъл.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияРепортаж за едно пътуване
Следваща статияКакво знаят, все пак, руснаците за нас, българите?

2 КОМЕНТАРИ

  1. Канон. Какъв Канон ни предлага Професорът. Имаме Откровение в която е вплетена триадата – нормалност, чудо, просветление… магия и светлина… Християнската Industrial Light & Magic… Докоснато от божественото в храма агнецът е потопен във вяра в последствие. Красиво нали?… аз откровено мисля че вярата на Професора е бягство, убежище от агресивната модерна и задължителна политическа религия на комунизма. Разбира се мога и да греша защото неведоми са причинно следствените пътища на човешкото подкорие. Обожавам църквите. Където и да отида по света винаги гедам да усетия духа на тамошните храмове. Страсбург, Колон, Болония, Константинопол… Храмът е материялизиран човешки дух заявяващ, възхваляващ, прекланящ се пред своята заблуда. Трогателни са били усилията на древните майстори да емулирт божествено от желязо, камък и дърво. Умението като свръхестествено? Красотата като божественост? Най въздействащ на скромната ми персона е криптирания дух в Света София. Той е най естествен, близък, топъл. Може би защото е източникът на ортодоксалната традиция в която сме конструирани? Нали на битово ниво сме все още римляни. Източни. Или пък защото не обичам да бъда плашен – усещане което ни налага готическият хлад… Или път защото барокът е прекалено експлицитен… Знам ли? От времето на кръщенето ми и в последващите ми пребиваваня из храмовете с баба ми, разбира се дълбоко религиозна жена, пък и сетне не бях застигнат от божественото. Може би първо ме достигна Ботевата „Моята молитва“ и „православните скотове“…. Ботевата еманация на Просвещението е изключително въздействаща и рационалността произлизаща от нея обсебва всички валенции като не позволява ирационалната интелктуалност да радикализира съзнанието. После дойде хуманизма на античния свят, красотата на неговите артефакти и неизбежното сравнение със стерилността на христянската визуалност. Поле последва Космос на КАРЛ СЕЙГЪН с разтърсващото „НИЕ СМЕ ЗВЕЗДНА Материя ЖЪНЕЩА ЗВЕЗДНА СВЕТЛИНА“. Не познавам нищо друго казано по синтезирано, нищо по всичко казващо от тази ерупция на човешкия дух. Божествеността беше анихилирана окончателно. Не можах вече да изрека „Вярвам защото е безумно…“ Два безкрайно различни интелекуални свята и като проявление и като аргументация и като мозъчна дейност. Обитаващи един невероятен и всеопроникващ човешки дух. Ти да видиш….